page contents Книжен Ъгъл: Борис Акунин идва със „Звезда на челото“
Предоставено от Blogger.

Борис Акунин идва със „Звезда на челото“

23.7.19

„Наричаха се „книги“, вътре в тях имаше тънки-тънки шумолящи пластинки, покрити с ченгелчета. Срещаха се и малки рисунки, неразбираеми. С книгите лесно се палеше огън, горяха по-добре от сухи съчки“

Самотникът Манул, дете на монголските степи, преминава през живота с едно-единствено живо същество, което обича повече от всичко на света - звездочелата си кобила. Когато взема в плен дъщерята на победения руски княз Ингвар, която също е белязана със звезда на челото, животът на Манул се променя изцяло…

Така продължава в „Звезда на челото“ (Еднорог, превод Денис Коробко) историята на рода, чиито потомци имат малко петънце на челото, продължава във времената на татаро-монголското нашествие.

Разпокъсаните и враждуващи помежду си княжества са лесна плячка за ордите на монголските ханове и техните васали и съюзници. Кървавата картина се рисува с огън и меч както от завоеватели, така и от победени.

Рус е подчинена почти докрай, но на места съпротивата срещу нашествениците все още продължава. Някои от княжествата вече са съюзници на ордата, други остават настрана от конфликта. Малцина са готови да потеглят на бран срещу страховитата войска на хан Мамай.
В тези смутни времена веселият крадец и пройдоха Яшка, белязан по челото и по рождение, и заради провинение, живее от ден за ден на гърба на лековерните и мечтае за голямото богатство.

Съдбата го среща с всезнаещия, невъзмутим и загадъчен ханзейски търговец Бох и неговата неотлъчна сянка, страховития Габриел. Срещите с тях ще научат хитроумния Яшка на много неща и ще го въвлекат в съдбоносния сблъсък между армиите на княз Дмитрий Донски и хан Мамай на Куликово поле. Следва откъс.

Парадната юрта на княза на русите не беше богата, не като в двореца на хорезмийския бек, където Манул бе придобил своята чудна сабя.
Стените бяха голи, без украшения. Само в ъгъла, между завеси, висеше малка картинка с някакво брадато лице, под нея гореше малък светилник. Сигурно изображение на някой от особено почитаните предци, покровител на рода – като при китайците. Освен това имаше сандъци и скамейки, покрити с цветни тъкани. На голяма, резбована маса лежаха равни купчини от правоъгълници – кожени и плюшени, със сребърен обков. Манул знаеше какво е това, беше ги виждал в Хорезмия. Наричаха се „книги“, вътре в тях имаше тънки-тънки шумолящи пластинки, покрити с ченгелчета. Срещаха се и малки рисунки, неразбираеми. С книгите лесно се палеше огън, горяха по-добре от сухи съчки. Руският княз имаше двадесетина от тях. Манул никога досега не беше срещал толкова много от тези красиви вещи на едно място.
Беглият оглед на помещението отне само няколко мига, след това десетникът се съсредоточи върху русите.
Край масата седяха трима възрастни. Още трима – юноша и две жени, млада и стара – стояха отзад.
Главният, разбира се, беше онзи, който седеше в средата. Побелял, жилав, присвил късогледо очи. Посред челото му имаше петънце, кръгло. Или е бенка, или е нарисувано – може пък русите да имат такъв знак за княжеско достойнство. Облечен бе просто – нито злато, нито сребро. Онзи вляво от него беше явно началникът на войската – дебел като на бик врат, обветрено червендалесто лице, големи мустаци, препасан накръст с ремъци. Отдясно – старец с черен калпак. Шаман или съветник – със сигурност не е воин.
Беше необичайно на преговорите да има жени редом с нойоните, затова Манул огледа и тях.
Дебела старица с жълто-бели коси, подаващи се изпод висока, украсена с везба шапка, стоеше точно зад княза и боязливо го докосваше по врата. Ясно: най-възрастната жена. Втората бе съвсем млада, издокарана, с красива мрежа от дребни перли на главата, която се спускаше под остър ъгъл между очите ѝ. Тази зяпаше не плахо, а по-скоро с любопитство. Любимата наложница или дъщеря му? Сигурно е дъщеря. Прекалено е грозна: хилава, косите бели, очите кръгли, като на сова и носът – вирнат като носа на ботуш. Хлапакът, на около шестнадесет-седемнадесет години, разбира се, беше княжеският син. Гледаше като вълче, само дето не се зъбеше.
Както и да е, по дяволите. Тези тримата не бяха важни.
Едва Манул помислил така и старата жена – ама че чудо на чудесата – първа, без позволението на мъжа, рече нещо.
Калга сечен отзад почти беззвучно, без да мърда устни, преведе:
– Казва, че сме страховити. На хора не приличаме.
Князът също каза нещо.
– Казва: отивайте си, не пречете, тук работата е сурова.
Но жените и хлапакът останаха. Манул разбра, че този княз е слаб – дори домочадието не го слуша.
След това главният русин се обърна към монголците на тюркски. Цялата Степ разбираше този велик език, разделен на много наречия.
– Кои сте вие? – попита князът. – Защо сте нападнали моето село? Какво сторихте със селяните? Къде са те?
„Откъде ли знае за селото? Значи все пак някой е успял да се добере до града. Затова и биха тревога. Но как? По снега щяха да останат следи“.
И шаманът отзад също прошепна:
– Питай го: откъде знае?
Манул попита:
– Нападнали? Защо така си решил, княже?
Русинът се навъси.
– Не се опитвай да ме лъжеш, чуждоземецо. При нас още от времето на половските набези си има правило: два пъти в денонощие най-близкото до Степта село дава знак. По пладне пуска в небето стълб черен пушек. В полунощ пали голям огън на близкия хълм, той се вижда от двадесет версти. Ако димът или огънят са два, има нужда от помощ. Ако няма нито един знак – селото е превзето.
Манул си спомни, че на хълма до руското село наистина, неясно защо, бяха струпани две купчини съчки. Ето какво било. Монголците досега не се бяха сблъсквали с подобна предпазна мярка. Хитро измислено.
– Казвай защо сте дошли – старият княз мръщеше белите си вежди, но не успяваше да изглежда страшен – в погледа му се четеше тревога. – Нима сме ви сторили нещо лошо? Кои сте вие?
– Четвърто – подсказа му Калга сечен отзад.
По пътя, докато яздеха, той подробно му обясни как да говори с руския княз.
Ако се окаже тъп и надут – едно.
Ако е глупав и нерешителен – второ.
Ако е умен и войнствен – трето.
Ако е умен и миролюбив – четвърто.
На Манул също му се стори, че руският нойнон е умен човек, но не е воин. Това беше добре. Ще разбере какво е изгодно за него и ще се предаде. Това ще бъде по-добре за всички, освен за ханския син, но той тепърва ще има възможност да се отличи. Нали войната едва започва.
И десетникът произнесе реч – точно както му бе заръчал мъдрият шаман. Говори за хан Бату, когото великият държавник Угедей, повелителят на света, е назначил за свой наместник в западната част на земята. Каза, че градът на русите е песъчинка на пътя на могъщ ураган. И никой не ще успее нито да спре, нито да задържи този ураган. Че монголците са същият онзи народ, който преди петнадесет зими само с предния си отряд разби всички руски князе. И всичко останало каза, както го беше научил.
Можеше и да не се старае кой знае колко. Калга сечен превеждаше на тюркски по-добре, отколкото говореше „пратеникът“. Добавяше някои неща от себе си. Например Манул забрави да спомене, че ако от стените полети поне една стрела, всички жители на града ще бъдат изклани. Ако се покорят, тогава ще се разминат с малка цена – десетина от имуществото. Монголците ще вземат и една десета от хората, но те няма защо да се плашат от това. Мъжете, които са силни, ще се влеят във войската на великия хан, а който е умел – ще иде в столицата на империята и ще види там много чудеса. Жените ще станат монголски наложници, ще живеят сито и в почит.
Добре обясняваше, без обиди. Но военачалникът, както слушаше, поморавя и взе да мърда черните си мустаци. Той искаше да се бие, разбира се – всички воеводи са еднакви. Старецът с черна шапка мърдаше устни с полузатворени очи. Сигурно призоваваше духовете. Жените се държаха тихо. А хлапакът само веднъж – когато тълмачът каза, че ще им се наложи да излязат в полето и доземи да се поклонят на ханския пълководец – викна на тюркски:
– Куче! Как смееш!
Но князът вдигна пръст и момчето млъкна. Бузите му пламнаха.
Последното, което каза Калга сечен, бе по негова инициатива, защото Манул и не смяташе да казва такова нещо:
– Пратеникът вижда, че ти си мъдър и затова говори без лукавство, желае ти доброто. Дошли сме не за плячка. Дошли сме завинаги. И няма да се спрем, докато не стигнем Западния Океан. Сега светът ще бъде единен, с един господар. От това на всички ще им бъде добре. Отворете портите, без да се страхувате. Поклонете се на великата сила и на великия закон. Ако ли не – ще загинете. Ще ни се наложи да ви убием всички без пощада, защото това е първият град на русите и трябва да покажем на вашия народ какво се случва с непокорните. Пожали хората си, княже.
На мястото на княза Манул щеше да се съгласи, без да се замисля. Но когато тълмачът замълча, онзи каза само едно (шаманът отзад тихичко му преведе):
– Така си и мислех, че са татари. Половците отдавна разправят за тях. Дойдоха значи... – И попита своите: – Какво ще кажете?
Пръв отново се намеси невъзпитаният хлапак:
– Повели да ги оковат! Да видят те как се заплашва!
Старата хатун възкликна (шаманът преведе и това):
– Господи, дошла е нашата гибел!
Но тези – както и да е. Какво ще кажат съветниците?
– Ни шлем железен има, нито ризница – избоботи воеводата. – Сабята му за нищо не става. Половците, дори те по-страшни изглеждат. Виж ги ти, какво им се приискало – десетина. Имаме си дъбови стени, леден ров. Ще си изпотрошат зъбите.
Жрецът беше по-внимателен.
– Ако са сила – това е едно, княже. Ами ако лъже? Може да е набег за плячка, а ние ще им отворим портата. Кажи му, княже, че ще пратиш пратеник при техния хан. Ще ида с Божията помощ. Ще видя колко са и какви са.
Само русокосата девойка нищо не каза. Само кокореше зъркелите си, запушваше си устата с длан.
Да, нямаше при русите нито ред, нито истинско почитание към господаря. Князът отвърна на всеки, сякаш му бяха равни.
– Пратениците не бива да се оковават.
Това – на сина. Манул веднага се ободри.
Жена си успокояващо погали по ръката.
На воеводата кимна. На жреца дори се поклони – не ставаше за нищо този княз, нямаше у него никакво величие.
След това премина на тюркски:
– Имуществото – това добре. Щом наистина сте много – вземайте го. И да се поклоня пред царя ви също съм готов. Но как ще дам една десета от хората си в неволя? Та те са живи души.
Гласът му беше мек, разсъдлив.
„Отговаряй каквото искаш – прошепна шаманът. – Само да е кратко“.
Манул важно скръсти ръце на гърдите си и издекламира началото от сказанието за родословието на Чингис хан: „Чингис хан произхожда от Борте-Чино, роден по волята на Висшето Небе. Съпруга му е била Гоа-Марал. Дошли са, като преплували Морето-Океан, номадствали са там, където извира Онон-река, на Бурхан-халдун, а техен потомък е бил Бата-Чиган...“
– Разбирам опасенията ти – преведе Калга сечен. – Не искаш гнева на поданиците ти да се обърне срещу теб. Не бой се. Ние сами ще изберем една десета от хората. Няма да си виновен пред твоите хора.
– Какво си приказваш с този с дръпнатите очи, тате? – извика хлапакът. – Стените ни са здрави, воините – храбри и вестоносец пратихме в Радомир за помощ.
Шаманът, както и преди, преведе съвсем тихо думите му на Манул. Но князът изведнъж отвърна на сина си нещо рязко на език, който не приличаше на руски.
– Досети се старецът, че разбирам езика им – прошепна Калга сечен. – А това наречие не го познавам. Прилича на франкски. Така говорят отвъд Средното море на Запада. Чувал съм този гъгнив език в град Йерусалим, но не съм имал случай да го науча.
Военачалникът, жрецът, а след тях и младият княз се събраха около стария нойон и взеха да му приказват всеки своето си, но шепнешком – шаманът не можеше да разбере нито дума.
Но по израза на лицата, по движението на ръцете и така беше ясно. Воеводата и хлапакът искат да се бият; жрецът е за преговори. Старицата просто стоеше и кудкудякаше без какъвто и да било смисъл. Щерката мигаше на парцали, по миглите ѝ проблясваха сълзици.
Князът мълчеше, слушаше всички и нищо не казваше. Лицето му беше нещастно, слабо. Сега ще се предаде, помисли си Манул.
– Кажи им, че помощ няма да има – прошепна Калга сечен.
– Ако разчитате на помощ – напразно е – каза Манул. – Градът е обкръжен. Хванахме вестоносеца ви.
Шаманът преведе, като добави: „А пък и няма на този свят помощ, която може да ви спаси от монголската войска“.
В този миг князът вдигна ръка. Не високо и не рязко, но всички изведнъж замълчаха.
Той се обърна не към Манул, а към Калга сечен, като го гледаше право в очите. Значи се беше досетил кой всъщност е главният.
– Господ ми е поверил хората. Как да ги дам? Не са мои, Божии са. Ако искате да ги вземете със сила, сторете го. Както Бог реши, Негова воля. А аз против душата си няма да тръгна. Да загубиш тялото си – това е половин беда. Да си загубиш душата – ето, това е истинска беда.
Шаманът също му каза направо, без Манул:
– Умният човек знае: по-добре е да се лишиш от чест, отколкото от всичко.
– Част или чест? – попита князът. – Нещо не чух.
Калга сечен се усмихна, но не повтори.

Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работил като заместник главен редактор на списание "Иностранния литература”, главен редактор на двайсеттомната "Антология на японската литература”, председател на мегапроекта "Пушкинска библиотека”, през 1998 година Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов “Приключенията на Ераст Фандорин”, чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман.
За кратко време поредицата прави Акунин един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност, негови произведения се екранизират (”Азазел”, "Статски съветник”, "Турски гамбит”). Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците "Приключенията на Ераст Фандорин”, "Приключенията на сестра Пелагия” и "Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата "Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.