page contents Книжен Ъгъл: „Кацането” от Йордан Колев – когато професионален пилот напише трилър
Предоставено от Blogger.

„Кацането” от Йордан Колев – когато професионален пилот напише трилър

8.10.19

Въздействащ и плашещо реалистичен дебютен роман, който  напомня, че скучните полети са най-приятни

Всеки полет започва по един и същ начин. Но кацането може да бъде различно...
Един екипаж, няколкостотин пътници и два часа във въздуха, които могат да променят съдбата им завинаги.

Това, което започва като скучен полет към Рим, се превръща в кошмар, от който бягство през вратата няма. Защото мизансцен на ужаса се оказва… небето.

Ще успеят ли капитан Манов и неговият екипаж да овладеят ситуацията, когато животинският страх се просмуква в порите на всеки един от пътниците на полет 2376 на авиокомпания Еър ГО?

„Кацането” (Сиела) на Йордан Колев е напрегнат и завладяващ трилър, който ще изпита смелостта ви.

Йордан Колев е професионален пилот на Боинг и на Еърбъс. Летял е във Виетнам, на остров Мавриций, в Турция, в Европа и това му е позволило да опознае цялата екзотика на необозримия свят. Първата му книга „От Рио до Кейптаун“ е знаменит документален разказ за една осъществена мечта, за едно плаване на яхта в Атлантическия океан, но и разказ за безнадеждността на свободата, за срещата на един малък, пределно „сгъстен“, пренаселен човешки свят с безкрая и смайващата пустота на океана.

За новата му книга Владимир Зарев казва: „Преди година Йордан Колев приятно ме изненада с новата си книга „Кацането“ – роман, който щастливо обединява екшъна с достойнствата на психологическата проза. Професионалният опит на автора му дава възможността да пресъздаде освен пределно драматичната ситуация, неистовите мигове на изпитание, но и да нарисува цяла галерия от художествени образи, всеки изправен пред ужаса, съвършенството и величието на Страха. Романът „Кацането“ е повличаща, на места разтърсваща, написана с професионален замах и в същото време автентична проза.”
Следва откъс.

3,30
Ани се събуди ужасена и потна. Алармата не беше сработила и тя вече закъсняваше. Скочи като пружина, преодолявайки лекото замайване от рязкото ставане, светна лампата и чак тогава се сети, че телефонът ѝ беше някъде до възглавницата. Върна се обратно до леглото и трескаво заобръща завивката. Екранът светна с часа̀. Кошмар! Пак бе сънувала кошмар! Миналия месец закъсня за работа – беше толкова уморена, че в просъницата, преди да заспи, нагласи неправилно алармата. Събуди я дежурната да пита дали ще ходи на работа. Ани живееше в „Дружба“, на десет минути от Терминал 1 и успя да се качи на самолета преди пътниците. Без грим, с криво-ляво прибрана коса (макар и според служебните предписания) и под укорителния поглед на старшата, който едва не я изпепели.
Оттогава непрекъснато сънуваше преживяното под формата на кошмар. Скоро ѝ предстоеше атестация за старша стюардеса и не можеше да си позволи да сгреши втори път. До ставането имаше цял час, но Ани не посмя да легне. Отправи се към банята за дълъг душ.

3,45
Валя не спа почти цялата нощ.
Дъщеря ѝ вдигна температура още преди вечеря, но макар само на четири, детето геройски опита да се държи „като големите момичета“ – да не хленчи и да не се оплаква. Притеснената майка подходи към състоянието на Сийчето с обичайните лекарства, които винаги има подръка всеки родител, и рано я приготви за сън. Прочете любимата приказка от Братя Грим – „Храбрият шивач“, загаси лампата и притвори вратата на детската стая.
Стегна куфара за полет и точно реши да провери как е дъщеря ѝ, когато чу проплакване. Втурна се мигом към креватчето, но закъсня. Сийчето беше повърнала. Валя се наведе и я гушна. Детето гореше. Валя не се уплаши. Не ѝ се случваше за пръв път, пък и майка ѝ – педиатър – сериозно я беше подковала за всякакви случаи от подобно естество.
Валя изми и преоблече малката и след нова доза лекарства я сложи да спи в леглото при себе си. Сийчето редуваше плач с къси унасяния и не остави Валя да се наспи като хората. Събра ѝ се час – час и нещо спане на пресекулки.

Огледалото с подсвет и увеличение, което Валя ползваше за гримиране в банята, беше безмилостно. Колкото и уверено и професионално да нанасяше скъпия диорски грим, ужасните сенки под очите издайнически тъмнееха. Погледна часовника. 4,15. Трябваше да звънне на съседката, преди да тръгне на работа, но вече съвсем не беше убедена, че това е добра идея. Имаше още четири минути да реши какво да прави. Или трябваше да се обади в планирането, че си взема болничен заради детето, или да го закара при Мариана. И двете опции не ѝ харесваха. Сийчето доста боледуваше последните месеци, а болничните не помагаха на изтънелия бюджет, откакто отново заживя сама. Отиваше за две нощувки в Лондон и не искаше да си разбутва графика. Беше петък и колежката или колегата, които щяха да извикат вместо нея, имаше да я „благославят“ целия уикенд. От друга страна, майка ѝ беше много труден човек – горда и властна, завършен професионалист – тя не търпеше чуждо мнение, особено това на дъщеря си. Онзи ден пак се сдърпаха за глупости и вчера цял ден не се чуха… А Мариана умираше да слуша чуруликането на Сийчето по телефона.
Валя избра по-малкото зло. Извади мобилния от чантата и набра майка си. Тя вдигна още на втория сигнал. Гласът отсреща беше приветлив, но лишен от друга емоция – все едно че се обаждаше от кабинета в болницата – съвсем служебно. По този начин Мариана я успокои още преди да си е отворила устата.
– Детето ли?
– Да, мамо. Може ли да ти я докарам?
– Идвай.
Опакова малката за две минути. Преметна дамската чанта през рамо и изнесе служебния куфар на площадката пред входната врата на апартамента. Вдигна внимателно отпуснатото телце на Сийчето, превъртя ключа и заслиза бързо по стълбите.