page contents Книжен Ъгъл: Поезия и проза в три нови заглавия на издателство „Ерго“
Предоставено от Blogger.

Поезия и проза в три нови заглавия на издателство „Ерго“

29.10.19

Излезе новото допълнено и преработено издание на „Опиум“ от Геза Чат в превод от унгарски на Мартин Христов, Мина Цонева, Здравко Чубриев. Авторът е известен унгарски писател и лекар – морфинист, написал едни от най-впечатляващите кратки разкази на унгарската литература в началото на ХХ век. Книгата съдържа седем нови, непревеждани досега негови разказа, както и най-доброто от „Дневник 1912-1913 г.“.

Геза Чат е писателският псевдоним на Йожеф Бренер (р. 1887 г. в Сабадка, днес Суботица, Сърбия). Той е не само изкушен морфинист и донжуан, но и лекар и музикален критик. За пръв път музикалните му статии са публикувани през 1901 г., а от 1908 г. печата в литературното списание “Нюгат”. Прави неуспешни опити да се запише в Музикалната академия. Чат е сред първите в Унгария, които признават значимостта на композитора Бела Барток, съчинява паметни студии и за Пучини и Вагнер.

През 1909 г. завършва медицинския факултет на Будапещенския университет и интересите му го насочват към все още прохождащата тогава психоанализа. Огромно влияние върху него упражняват Дарвин, Юнг и най-вече Фройд, а резултатите от психоаналитичните му изследвания се радват на всестранно приложение. В литературно отношение творбите му са белязани от стилистиката на натурализма, а структурата и музикалността на езиковите му средства сочат влиянието на символизма. Ключова роля в творбите му като изобразителен похват играе и фройдистката психоанализа.

В томчето, чието второ допълнено и преработено издание държите в ръка, съм се опитал да подбера онези разкази на Геза Чат, които са най-характерни за творчеството му, тук намират място и някои от литературните му експерименти. Инкриминираният „Дневник“ на автора съдържа пълния текст на оригинала с незначителни съкращения. Желанието ми беше да включа най-вече текстове с актуално звучене, които имат място в световната литературна съкровищница.

В разказите на Чат, белязани от стилистиката на натурализма и пропити от ярките багри на символизма, оживява свят на ненависти и тайни страсти, на чудовищни злодейства. В творчеството на писателя се преплитат мистичните детски изживявания и визии, сексуалността и бруталността на човека, загадките на човешката душа и смъртоносните ѝ проявления. Откъс:
9 януари 1913 г.

Не бива да се отчайвам. – Уповавам се на таланта си и знам, че с упоритост ще постигна резултат. Да правя компромиси, да се откажа (от един удобен, красив и охолен живот) сега нямам никакво желание. Ще започвам отначало десетки и стотици, ако трябва – хиляди пъти. Не бива да губя от поглед целта! Трябва да се съсредоточа върху нея. Все още виждам пред себе си и ми предстоят световният литературен успех, едно необременяващо и отлично платено място на курортен лекар, в хубав хотел с тераса, с бели обувки за тенис, разкошни пури, изискана спалня, изумително елегантен приемен кабинет, книги, прецизна, не усърдна, но винаги плодотворна литературна дейност, музика, на около трийсет и пет годишна възраст – първата опера или пантомима със съпровод на голям оркестър, Мюнхен, Париж, пътувания, премиери на моите пиеси в Германия, по-късно деца, едно-две, цялото онова щастие, което в този момент, когато леко ми се повдига вследствие на днешната голяма доза Пантопон, ми се струва непостижимо нещо, което никога не ще се сбъдне.

Новата книга с поезия на Владислав Христов „Писма до Лазар“, писана в периода 1998-2018 г., предлага една различна, не по-малко завладяваща поетика.

Владислав Христов е автор на книгите „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби“ (поезия, 2019).

Новата книга на Владислав Христов възпира залеза на съвременната българска поема. Авторът ни показва мощно метафорично мислене, което задвижва модернистката центрофуга за производство на смисъл. Текстовете са спомен за онези изстъпления на модернизма, които ни свързват с небесата – спомен и желание за красота, невъзможност, за щурм в промяната на съзнанието. (Марин Бодаков)

В поемите си Владислав Христов създава поетически ефир, в който различните поети и поетически стилове се срещат, обменят духовни същности, изясняват се, и се допълват. „Писма до Лазар“ изобилства от динамични философски картини, природни и градски реалии, смисли и внушения, убягнали на обикновения поглед. Поетът ни увлича в това пътуване към човешката същност, наелектризира ни с желание да споделим възторзите и отчаянията му. (Палми Ранчев)
Откъс:

СЕЗОНИТЕ НА СИЛВИЯ

силвия на пролетта
на сърцето ми пролетно
на краката ми и те пролетни
на пролетните ми ръце
да късат цветята на съседите
на очите ми пролетни
да не се уморяват от синьото 
на пролетните ми дробове
да поглъщат нощем съзвездия
на стомаха ми пролетен
да мели коприви
и дървени въглища

силвия на лятото
реше косите си
с дървения гребен
който й подарих
тя много се смя
само за мен е каза
защото ти нямаш коса
млякото на дните кипва
когато се зазяпам по силвия
по гепардите
в походката й
по антилопската снага
имам този навик
да се зазяпвам по силвия
тогава с мен е свършено

силвия на есента
никой не я познава
никой не е газил листата й
всяка есен тя се разтваря
във въздуха
дишам я и я издишам
между дюлите и бурканите
сред кестени
сандали
и други носталгии
така един ден си сменям
с по-дебели чорапите
навличам старото яке
тя пак ще ме хареса
само да пристигна
навреме за срещата

силвия на зимата
бяла и зъзнеща
чака ме на полянката
увивам я цялата в спомени
в печки
в котлони
в отоплителни уреди
най-после силвия се размърдва
и подава навън
своето влажно носле

„Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ на Пламен Антов съдържа четиринайсет нови разказа на писателя.

Пламен Антов (1964, Монтана) е автор на 16 книги с поезия, разкази, пиеси, литературна критика и теория. Последните от тях са „Граници на забавяне“ (2013, белетристика), „Поетът е хтонично същество“ (2015, поезия, фрагменти, фотографии), „Българският постмодернизъм ХХІ–ХІХ в. Към философията на българската литература“ (2016, монографично изследване).
Доц. д.ф.н. в Института за литература – БАН.

Авторът представя четиринайсет самостоятелни случки, дискретно свързани от фигурата на скитащия се по пътищата на днешна България разказвач. Сигурно има безброй истории за пътувания с влак или на автостоп и още толкова за мимолетни срещи. Но като че ли у никого от съвременните писатели не доминира така, както у Пламен Антов, този пронизващ тон на една много човешка екзистенциална самота. Този тон не заглъхва дори и в най-комично разказаните истории и по всичко личи, че идва от високо.

Изостреното чувство към социалната несправедливост на света все пак не превръща автора в моралист, въпреки че трудно ще открием разказ, в чийто фокус да не стои и морална дилема. (Юлиан Жилиев)

Това е книга за днешна България и на пръв поглед тя лесно би могла да се определи като реалистична. Реализмът й обаче е от по-особено естество. Още първият разказ въвежда читателя в една уж позната, но някак тайнствена и чужда картина на крайградско бунище, насред което, като символ на някогашни високи, а днес мъртви стремления на духа, стърчи кула с избити прозорчета. Пейзажът е откровено промишлен и същевременно самият подбор на детайлите го прави да изглежда загадъчен, недоизследван, сюрреалистичен. Сякаш светът се е превърнал в купчина отломъци и сред този постапокалиптичен декор неколцина души оцеляват около общия си огън, греят се с ракия, смеят се на юнашките си глупости, помагат си или се сбиват когато прекалено ясно стане дума за любов.

Тази странност, това обезпознаване на уж очевидното продължава из цялата книга. Действието се извършва на места, където човек попада по случайност и едва ли някога се връща отново. (Кристин Димитрова)