page contents Книжен Ъгъл: Коя е книгата, вдъхновила Мартин Скорсезе?
Предоставено от Blogger.

Коя е книгата, вдъхновила Мартин Скорсезе?

29.10.19

„Ирландецът” от Чарлз Бранд излиза седмици преди премиерата на филма и на български

Книгата, която събра гениалния режисьор Мартин Скорсезе („Добри момчета“) и талантливия сценарист Стивън Зейлиън („Списъкът на Шиндлер“) с живите легенди Робърт Де Ниро, Ал Пачино и Джо Пеши, за да създадат заедно своя magnum opus „Ирландецът” (Сиела), излиза и на български език.

„Ирландецът” от Чарлз Бранд нахлува в българските книжарници седмици преди официалната премиера на филма на 27 ноември. Преводът, дело на Богдан Русев, е по ревизираното издание на оригинала „I Heard You Paint Houses: Frank „The Irishman“ Sheeran and Closing the Case on Jimmy Hoffa“, което се появява в САЩ през 2016 г.

„Ирландецът” е  личната, документална и шокираща изповед на легендарния Франк „Ирландеца“ Шийран – ветеран от Втората световна война, мошеник и поръчков убиец, работил с някои от ключовите фигури на XX век, който споделя пред следователя Чарлз Бранд своя страховит мемоар.

Разгърнат в няколко десетилетия, сюжетът проследява изкачването на Шийран в криминалната йерархия, връзките му с политическия и с профсъюзния елит, а също и сензационните детайли около редица мистерии и неразрешени случаи, останали години наред в сянката на конспирациите и хипотезите.

Докато ни води из тайните коридори на беззаконието, достигайки до логичната кулминация – отношенията му със синдикалния лидер и активист Джими Хофа, който изчезва безследно през лятото на 1975 г., Шийран рисува злокобния портрет на цяла една епоха в американската история. Следва откъс.

Помолих шефа си Ръсел Буфалино, по прякор Макджий, да ми позволи да се обадя на Джими във вилата му на езерото. Мисията ми беше дипломатическа. Единствената ми цел по онова време беше да направя така, че с Джими да не се случи онова нещо.
Опитах се да го вразумя в неделя следобед, на 27 юли 1975 година. В сряда, на 30 юли, Джими вече беше изчезнал безследно. За съжаление, както казваме ние, беше заминал за Австралия – за другата земя, там долу, от която никой не се връща. Беше ми приятел и ще ми липсва до деня, в който отида при него.

Бях в апартамента си във Филаделфия и се обадих от собствения си телефон на Джими във вилата му на езерото Орион, недалеч от Детройт. Ако във въпросната неделя знаех какво става, нямаше да му се обадя от собствения си телефон, а от уличен автомат. Човек не оцелява толкова дълго като мен, като се обажда за важни работи от собствения си телефон. Не са ме направили със средния пръст. Баща ми е използвал каквото си трябва, за да напълни корема на майка ми.
Докато стоях в кухнята до телефона с шайба на стената и се готвех да завъртя номера, който знаех наизуст, се замислих как точно да подходя към Джими. През годините, в които водих преговори в профсъюза, бях научил как винаги трябва да си преговориш нещата наум, преди да си отвориш устата. Освен това този разговор нямаше да бъде лесен.
След като излезе от затвора през 1971 година, помилван от президента Никсън, и започна да се бори да се върне на власт в профсъюза, с Джими стана много трудно да се говори. Понякога се случва така с хората, когато излязат от затвора за пръв път. Джими започна да говори съвсем безразсъдно – по радиото, по вестниците, по телевизията. Всеки път, когато си отваряше устата, обясняваше как ще разобличи мафията и ще изхвърли мафията от профсъюза. Дори беше казал, че ще попречи на мафията да използва пенсионния фонд. Мога да си представя, че на определени хора не им беше станало много приятно да чуят как златната им кокошка ще се гътне, ако той се върне във властта. А на всичко отгоре беше, меко казано, лицемерно от страна на Джими точно той да разправя такива неща, след като поначало собственоръчно беше вкарал така наречената мафия в профсъюза и в пенсионния фонд. Лично Джими беше вкарал и мен в профсъюза, покрай Ръсел. Нищо чудно, че се притеснявах за съдбата на моя приятел.
Започнах да се притеснявам около девет месеца преди този разговор по телефона, който Ръсел ми беше разрешил да проведа. Джими беше пристигнал със самолета във Филаделфия, за да изнесе реч на официалната вечеря в чест на мен, Франк Шийран, в казино „Латино“. Присъстваха около 3000 мои близки приятели и роднини, включително кметът на града, областният прокурор, ветерани от войната, с които се бях сражавал рамо до рамо, естрадният певец Джери Вейл и танцовата трупа „Голддигър Денсърс“ с онези крака, които никога не свършваха, както и определени други гости, които от ФБР биха нарекли Коза ностра. Джими ми подари златен часовник, инкрустиран с диаманти. После Джими погледна гостите на подиума и каза: „Не си давах сметка, че си толкова силен“. Това беше нещо специално за мен, защото Джими Хофа беше един от двамата най-велики хора, които познавам.
Преди да поднесат вечерята от първокласни ребра, докато се бяхме подредили, за да ни снимат, някакъв никакъв, с когото Джими беше лежал в затвора, помоли Джими за десет бона за някакъв бизнес, който се канел да започне. Джими бръкна в джоба си и му даде 2500 долара в брой. Такъв си беше Джими – добра душа.
Естествено, Ръсел Буфалино също беше там. Той беше другият от двамата най-велики хора, които познавам. Джери Вейл изпълни любимата песен на Ръс, „Испански очи“, специално за него. Ръсел беше кръстник на фамилията Буфалино в северната част на щата Пенсилвания и големи части от щатите Ню Йорк, Ню Джърси и Флорида. Главната му квартира не беше в самия град Ню Йорк, така че не се числеше към затворената общност на петте големи мафиотски фамилии от града, но всички фамилии се обръщаха към него за съвети по всички въпроси. Ако имаше някакъв важен въпрос, който трябваше да се уреди, го възлагаха на Ръсел. Уважаваха го в цялата страна. Когато застреляха Алберт Анастасия в бръснарницата в Ню Йорк, определиха Ръсел за временно изпълняващ длъжността кръстник на неговата фамилия, докато се разберат помежду си кой да го наследи. Човек просто нямаше как да се радва на повече уважение от Ръсел. Беше много силен. Широката общественост никога не беше чувала за него, но мафиотските фамилии и федералните служители на реда знаеха точно колко е силен.
Ръсел ми подари златен пръстен, какъвто беше поръчал да изработят специално само за трима души на света: за себе си, за своя заместник и за мен. Отгоре на пръстена имаше голяма златна монета от три долара, инкрустирана с диаманти. Ръс беше важна фигура в продажбите на крадени бижута и обирите на богати домове. Беше анонимен съдружник в многобройни златарски ателиета в златарския квартал в Ню Йорк.
Все още нося златния часовник, който ми подари Джими, както и златния пръстен, който ми подари Ръсел – дори тук, в старческия дом. Нося ги на едната си ръка, а на другата пръстен със скъпоценни камъни – по един за зодията на всяка от дъщерите ми.
Джими и Ръсел много си приличаха. Бяха само мускули – от главата до петите. И двамата бяха ниски на ръст дори за онова време. Ръс беше около метър и седемдесет и пет. Джими беше дори по-нисък, около метър и седемдесет. По онова време аз бях метър и деветдесет и пет и се налагаше да се навеждам, за да си кажа нещо на четири очи с тях. Освен това и двамата бяха издокарани от главата до петите. Бяха корави и психически, и физически. Но в едно много важно отношение двамата се различаваха помежду си. Ръс беше много дискретен, не вдигаше шум около себе си и не повишаваше глас, дори когато се ядоса. А Джими избухваше поне по веднъж всеки ден, за да поддържа темперамента си във форма – и обожаваше да го прави пред публика.
В деня преди официалната вечеря в моя чест двамата с Ръс седнахме да си поговорим с Джими. Бяхме на една маса в „Бродуей Еди“ и Ръсел Буфалино каза в прав текст на Джими Хофа, че не бива да се кандидатира за президент на профсъюза. Каза му, че определени хора са много доволни от Франк Фицсимънс, който беше заел мястото на Джими, след като го прибраха зад решетките. Никой на масата не го каза по този начин, но всички бяхме наясно, че въпросните определени хора са много доволни по-специално от големите и лесни заеми, които могат да получават от пенсионния фонд на профсъюза под ръководството на слабоумния Фиц. Тези хора получаваха заеми и по времето на Джими и Джими също изкарваше по нещо под масата за тази услуга, но винаги сам определяше условията на заемите. Фиц, от друга страна, се навеждаше точно толкова, колкото тези определени хора поискат от него. Фиц не се интересуваше от нищо друго освен от пиене и голф. А няма нужда да ти казвам колко сухо може да се изкара от един пенсионен фонд в размер на един милиард долара.
– За какво ти е да се кандидатираш? – попита го Ръсел. – Нямаш нужда от пари.
– Не го правя за пари – отговори Джими. – Но няма да позволя на Фиц да управлява профсъюза.
След срещата, докато се готвех да закарам Джими обратно в хотел „Уоруик“, Ръс ме дръпна настрани и ми каза:
– Говори с твоя приятел. Кажи му как стоят нещата.
Това не звучи кой знае колко страшно, но когато е казано по нашия начин, е равносилно на смъртна присъда.
Когато пристигнахме в хотел „Уоруик“, аз казах на Джими, че ако не си промени решението да се върне на власт в профсъюза, за по-сигурно трябва да се обгради с повече хора.
– Не искам да го правя, за да не се обърнат срещу семейството ми.
– И все пак не бива да ходиш сам по улицата.
– Хофа не се плаши от никого. Ще победя Фиц и ще победя в тези избори.
– Знаеш какво означава това – казах му аз. – Ръс сам ми каза да ти кажа как стоят нещата.
– Няма да посмеят – изръмжа Джими Хофа, като ме изгледа с блеснали очи.
До края на вечерта и на закуска на следващата сутрин от устата на Джими не излезе друго освен такива криви приказки. Сега, като си помисля за това, може би е говорил по този начин от притеснение, но никога не бях виждал Джими да се страхува от нещо. Въпреки че едно от нещата, за които Ръсел беше искал да говори с Джими на онази маса в „Бродуей Еди“ предишната вечер преди официалната вечеря в моя чест, беше достатъчно да стресне и най-безстрашния човек на света.
И ето, девет месеца след официалната вечеря в чест на Франк Шийран аз стоях в кухнята и държах в ръка телефонната слушалка, а в другия край на линията беше Джими във вилата си на езерото Орион. Надявах се този път Джими да размисли за решението си да се върне на власт в профсъюза, преди да е станало късно.
– Двамата с моя приятел ще ходим на сватбата – казах му аз.
– Предположих, че двамата с твоя приятел ще бъдете на сватбата – отвърна Джими.
Джими знаеше, че „моят приятел“ беше Ръсел. Името му не се казваше по телефона. Сватбата беше на дъщерята на Бил Буфалино в Детройт. Бил не беше роднина на Ръсел, но Ръсел му беше разрешил да казва, че са братовчеди. Това му помагаше в кариерата. Бил беше адвокатът на профсъюза в Детройт.
Бил Буфалино имаше една голяма къща в Грос Пойнт, където на приземния етаж имаше водопад. Над водопада имаше едно малко мостче, по което се минаваше от едната страна на водопада до другата. Мъжете стояха от едната страна, за да могат да си говорят по работа. Жените си стояха от другата страна на водопада. Явно не бяха от онези жени, които бяха слушали текста на популярната по онова време песен на Хелън Реди: „Аз съм истинска жена и гласът ми се чува като лъвски рев“.
– Предполагам, че ти няма да идваш на сватбата? – казах аз.
– Джо не иска да привличаме внимание – отвърна Джими.
Нямаше нужда да ми обяснява повече. Говореше се за някакви записи от подслушвания, които ФБР се кани да оповести. На записите се чували определени хора, които обсъждали предполагаемите извънбрачни отношения, поддържани преди години между неговата съпруга, Джозефин, и един незначителен мафиот от Детройт, Тони Чимини.
– Никой не вярва на тези глупости, Джими. Аз си мислех, че няма да ходиш заради другото нещо.
– Майната им. Само си мислят, че могат да стреснат Хофа.
– Все повече хора се тревожат, че нещата излизат от контрол.
– Имам с какво да се защитя. Събрал съм доказателства.
– Моля те, Джими. Дори моят приятел се тревожи за теб.
– А как е твоят приятел? – разсмя се Джими. – Радвам се, че миналата седмица проблемът му се уреди.
Джими говореше за едно дело за изнудване, заведено срещу Ръс в Бъфало, по което току-що го бяха оправдали.
– Нашият приятел е много добре – отговорих аз. – Точно той ми разреши да ти се обадя.
И двамата бяха уважавани хора, които бяха мои приятели и бяха добри приятели помежду си. Точно Ръсел ме запозна с Джими още през петдесетте години. Тогава имах три дъщери, за които трябваше да се грижа.
Бях изгубил работата си като шофьор на камион за месо от веригата супермаркети „Фуд Феър“, след като от компанията ме хванаха, че се опитвам да вляза в техния бизнес. Крадях от доставките говеждо месо и пилета и ги продавах на ресторантите. Затова започнах да се хващам на работа за по един ден в профсъюзния дом като шофьор на камион за различни фирми, когато редовният им шофьор беше в отпуск по болест или нещо подобно. Освен това преподавах спортни танци, а в петък и събота вечер работех като охрана в „Никсън“, един танцов клуб за чернокожи.
Отделно от това уреждах разни въпроси от името на Ръс – не за пари, а в знак на уважение. Не бях наемен убиец. Някакъв си там каубой. Просто изпълнявах по някоя и друга задача. Правех по някоя и друга услуга. И така можех да се възползвам от друга услуга в замяна на тази, когато ми потрябва.
Бях гледал „На кея“ по кината и според мен бях поне толкова корав, колкото беше героят на Марлон Брандо във филма. Казах на Ръс, че искам да започна работа за профсъюза. Двамата седяхме в един бар в южната част на Филаделфия. Той беше уредил Джими Хофа да ми се обади от Детройт и ми подаде слушалката. Първите думи на Джими към мен бяха следните: „Чух, че боядисваш къщи“. Казва се така, защото кръвта все едно боядисва стената или пода, когато застреляш някого. А аз отговорих на Джими: „Извършвам и дърводелски услуги“. С това се има предвид изработването на ковчези – означава, че сам поемаш грижата и за труповете след това.
След този разговор Джими ме взе на работа в профсъюза и аз започнах да изкарвам повече пари, отколкото от всичките си предишни работи, взети заедно, включително и кражбите от камионите за доставки. Получавах и допълнителни средства за разходите. Отделно от това изпълнявах и определени поръчки за Джими точно както го правех за Ръсел.