page contents Книжен Ъгъл: „Тарикатски разкази” - още Свинтила „от чекмеджето”
Предоставено от Blogger.

„Тарикатски разкази” - още Свинтила „от чекмеджето”

3.11.19

Петко Тодоров

Новата му книга е върхът на свинтилизма

„Хайме постъпваше така. Той заминаваше за Стокхолм, където работеше през лятото като физически работник (хлебар в една фурна за ръчен хляб!) и си изкарваше парите да следва в София. От Стокхолм той ми пращаше картички с такъв адрес: „Кафене „Бамбука” – София. Човекът с голямата шапка и голямата чанта”. И писмата идваха винаги точно на адреса – получавах ги аз, за когото бяха предназначени” – Владимир Свинтила в „Тарикатски разкази” (изд. „Захарий Стоянов”). За героя си мигрант перуанец.

Свинтила е шампионът на „прехода” по „ръкописи от чекмеджето”. Творителите на новия канон в българската литература не откриха такива и се нагърбиха да търсят телета под воловете. Свинтила (1926-1998) не става за канон.

Преводач, изкуствовед, публицист, писател, производител на особена линия в градския фолклор и уникален негов герой, персонализирано име на културата на кафенето. Книгата „Многоликият столичанин” беше върхът на свинтилизма преди да излязат „Тарикатските”.

Той изваждаше от нищото парадоксален аргумент по която и да е тема, с който шашардисваше и очароваше събеседника си в кафенето. Но свинтилизмът почваше когато след час – час и половина, защото не издържаше повече там, тръгваше по софийските сокаци. В ритъм, диктуван от монолога му. Където се смесваха причудливи ментални взривове.

В научен институт поставят в съда на павиана пепелянка с извадени отровни зъби вместо банани. И павианът става гей – като реакция. Концептуални са, обикновено, сюжетите в разказите. Зад фабулата и диалозите се чува въпросният монолог.

Свинтилизъм в чист вид. Той не описва дързостта на героя си бачкатор, а го „изравнява с Михаел Колхаас на Клайст”. Друг герой мечтае да научи 10-15 езика, трети да се прероди като  изкуствовед... Не всеки става за негова публика. Действителни и доизмислени персонажи с истински и с измислени имена, с истински и доизмислени истории...

Онова за „Бамбука” е самата истина, но адресът беше „...човекът с черната шапка и голямата чанта”.