Вземи отново в Книжен ъгъл своето писмо до Дядо Коледа

Мило дете,

Вземи отново своето Писмо до Дядо Коледа от твоята книжарничка. Попълни го и го изпрати. С него желанията се сбъдват!

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 20 ноември - 26 ноември

 
1. Стивън Кинг. Доктор Сън. Плеяда

2. Елена Феранте. Историята на изгубеното дете. Колибри

3. Мартин Касабов. Когато великани ходеха по земята. Жанет 45

4. Събитията, които промениха света. Хермес

5. Пол Маккартни. Хей, дядо Готин! Сиела

Продължава...

„Кари Мора“ - краят на мълчанието на Томас Харис

След тринайсет години мълчание Томас Харис прави онова, в което е най-добър – отвежда на едно пътешествие, от което ви полазват мравки, а напрежението ви кара да си гризете ноктите

Романът „Кари Мора“ (Колибри, превод Деян Кючуков) няма да ви остави да спите, нито да се храните, защото крещи да бъде погълнат наведнъж, заедно с кориците! Двайсет и пет милиона долара в злато на покоен наркобос лежат скрити под луксозна къща в Маями Бийч.

Безжалостни престъпници са по дирите на съкровището от години. Сред тях изпъква Ханс-Петер Шнайдер. Тласкан от нечовешки страсти, той си изкарва хляба, моделирайки плътските фантазии на други, по-богати мъже.

Кари Мора, младата жена, която се грижи за къщата, е избягала от кървавите конфликти в собствената си страна и пребивава в Щатите с несигурен временен статут. Красива и белязана от войната, тя възбужда извратения апетит на Ханс-Петер. Но Кари има неподозирани умения, а способността й да спасява кожата си неведнъж е подлагана на изпитание.

Томас Харис е роден през 1940 в щата Тенеси, САЩ. Написва първия си роман през 1975, който веднага му донася световна слава. Харис има в творческата си биография 5 книги с главен герой незабравимото превъплъщение на злото - доктор Ханибал Лектър.

И петте романа: „Черна неделя“, „Червения дракон“, „Мълчанието на агнетата“, „Ханибал“ и „Ханибал Лектър: Зараждането на злото“ са адаптирани в киното с огромен успех, а „Мълчанието на агнетата“, с Джоди Фостър и Антъни Хопкинс в ролята на психиатъра Ханибал – канибала, е награден с „Оскар“ за главна мъжка роля през 1991. „Кари Мора“, шестият роман на Томас Харис, представлява дългоочакваното завръщане на един брилянтен майстор на съспенса. Следва откъс.

Двама мъже разговарят в нощта. Намират се на 1674 километра един от друг. Едната страна от лицето на всеки е осветена от мобилния му телефон. Две половинки лица, общуващи в мрака.

− Вече съм наясно как да стигна до къщата. Кажи ми останалото, Хесус.

Отговорът е едва различим от пращенето по линията.

− Ти плати само четвърт от обещаното. Пук-пук. Изпрати ми останалите пари. Изпрати ги.

Продължава...

Едит Пиаф и нейният „Живот в розово“ – излиза роман за песента на любовта

Когато взема ме в ръце
и шепне ми от все сърце -
животът розов е пред мен...

... пее Едит Пиаф от скъпоценната стара лента с цялата си душа и с цялото великолепие на своя глас. Пее за нещо толкова просто, но и толкова велико – за любов.

Шепти ми думи за любов,
през всички дни в живота нов...

... пеят песента след нея и Марлене Дитрих, и Джоузефин Бейкър, Мирей Матийо, Милва, Далида и Саша Дистел и още поне петдесет певци, свирят я Луис Армстронг, Ричард Клайдерман и Андре Рийо, в наши дни влиза в репертоара на Мадона, Дона Самър, Андреа Бочели и дори на Лейди Гага и Пласидо Доминго.

„La vie en rose“, „Живот в розово“. За французите днес песента е нещо като алтернатива на „Марсилезата“, твърдят критици. Каква е тайната на тази на вид толкова простичка песен, написана от непрофесионална авторка, авторка дори без образование? Защо се отличава от хилядите песни за любов? Може би именно защото е плод на любов, дълбока и искрена, защото извира от сърцето?

  

Писателката Мишел Марли ни помага да открием отговорите между страниците на новия си роман „Мадам Пиаф и песента на любовта“ (Емас, превод Величка Стефанова), проследяващ пътя на песента и пътя на любовта на двама млади, които не знаят, че са предопределени да станат идоли – Едит Пиаф и Ив Монтан. Париж, 1944-та. Градът си отдъхва от окупацията, но не и тези, върху които се стоварват обвинения в колаборационизъм с германците. Сред тях най-неочаквано е и Едит Пиаф.

Междувременно младата Пиаф, детето на улицата, вече се е утвърдила като изпълнителка на шансони. И откривателка на нови таланти. По време на едно прослушване пред нея се явява млад италианец с нескопосан външен вид и непохватно сценично поведение – Ив Монтан. Но от опитното око на певицата не убягва талантът.

Едит решава да „обработи“ Ив и от изпълнител на популярни американски песнички да направи от него шансоние. И дори не подозира, че я чака една от големите любови в живота ѝ. Щастието в обятията на този мъж я вдъхновява да напише песен, станала днес легенда – „Живот в розово“.

Продължава...

„Чекмо“ или един луд роман за свободата от Момчил Николов

Необикновеното приключение на един българин из целия свят

В невероятния свят на младия тарикат „Чекмо“ ще откриете почти истински истории, дребномафиотски и шпионски сюжети, забавен мачизъм и безмилостна сатира към едно време, което отнема всички мечти и надежди и по този начин дава свобода на немислимото.

Годините на 80-те и 90-те никога не са изглеждали толкова щуро! Момчил Николов успява да създаде литература на световно ниво, която не познава границите на въображението.

Момчил Николов („Последната територия“, „Hash oil”, „Кръглата риба“), носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за 2017 г., с нова история в духа на старите ленти на Гай Ричи, най-лудия роман за свободата, който сте чели – едно неспирно приключение от края на Народна република България и началото на Прехода, което обхваща цялото земно кълбо.

„Чекмо“ е несравнима сатира на времето преди и малко след падането на Берлинската стена и майсторски написан роман в духа на филмите на знаменития Гай Ричи („Рокенрола“, „Гепи“, „Две димящи дула“).

Пътят на „Чекмо“ започва с тематично 80-ко парти с легендарния DJ VaGro (Васил Громков) и талантливия актьор Георги Гоцин („Каръци“, „Стъпки в пясъка”, „Под прикритие“, „Дървото на живота“, „Парче Земя“, „Стената“ ). Бъдете част от най-лудото събитие на 2019 г.. Заповядайте на 27 ноември от 19:00 ч. в бар „Петък” (ул. „Генерал Йосиф Гурко” 21). В края на вечерта очаквайте и специална изненада, долитаща директно от Виетнам! Следва откъс.

Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю. Раждат се, живеят и умират, без да им се случи нищо запомнящо се. Избягват риска, залагат на сигурното. Пропускат възможностите, осигуряват си съществуването. Всеки ден прилича на предишния. Знаеш как е: въртят се в кръг, както се въртят твоите светещи стрелки. Разликата е, че ти нямаш избор, това е твоята работа, така са те направили, такова е твоето устройство и предназначение – да измерваш времето. Хората обаче имат друго устройство и предназначение, имат избор и възможности. Те примерно могат да вземат един чук и да те направят на парчета, напълно във възможностите им е. Баба ми разправяше, че факирът Чандо, на факира Мити първият учител – много преди Мадам дьо Теп да го отведе в Букурещ и да го посвети в изкуството на хипнозата и левитацията – така правел по панаирите, това му бил коронният номер. Вземал на хората часовниците, увивал ги в една кърпа и ги налагал здраво – с камък, с чук, с налъм, каквото му е подръка. Ама това все пак е било номер, наужким, колкото да ги докара до прединфарктно състояние; после, ако междувременно не са го пребили от бой, факирът Чандо връщал часовниците цели.

Продължава...

Откъс: „Силата на мита” на Джоузеф Камбъл

Този разговор между Бил Мойърс и Джоузеф Камбъл се състоя през 1985 и 1986 г. в ранчото „Скайуокър“ на Джордж Лукас и по-късно в Нюйоркския природонаучен музей. Всички ние, които бяхме прочели първоначалните записи, бяхме смаяни от огромния материал, обхванат в тези двайсет и четири часа лента, от които се получиха шест часа, разделени на серии. Идеята за книга възникна от желанието да се предостави тази съкровищница от идеи не само на зрителите, но и на онези, които вече бяха читатели на Камбъл.

При редактирането на книгата съм се стремяла да остана вярна на ритъма на оригиналния разговор, като в същото време се възползвах от възможността да вплета в текста и малко допълнителен материал върху всяка от дискутираните теми – само там, разбира се, където записът позволяваше. Доколкото това бе възможно, следвах формата на телевизионните серии. Ала книгата като всяка книга има своя форма и свой дух и затова не е буквално копие на екранната поредица. Тя всъщност съществува, защото представлява размяна на идеи, върху които си струва човек да се замисли. Искам да добавя само, че както Бил Мойърс, така и самият Джоузеф Камбъл изчетоха ръкописа и направиха много полезни предложения. Благодарна съм все пак, че и двамата устояха на изкушението да пренапишат словата си и по този начин запазиха разговорната форма, защото именно тя придава неповторима живост на текста. Бети Сю Флауърс

Хората казват, че единственото, което търсим всички ние, е смисълът на живота. Не смятам, че точно това търсим. Мисля, че по-скоро търсим да преживеем живота така, че нашето преживяване в чисто физически план да отекне в най-съкровената ни духовна същност, за да усетим екстаза на съществуването.

МОЙЪРС: Защо митове? Защо въобще трябва да обръщаме внимание на митовете? Какво общо имат те с живота?

КАМБЪЛ: Изкушавам се да ти отвърна: „Добре, продължавай да си живееш живота, той е много хубав – митологията не ти е притрябвала“. Не мисля, че човек трябва да се интересува от нещо само защото се твърди, че то е важно. Смятам, че трябва да бъде запленен от него по един или друг начин. Но нищо чудно да се окажеш запленен от митологията, стига да ти бъде представена по подходящ начин. Значи въпросът по-скоро е с какво може да ти помогне митологията, ако се запалиш по нея?

Продължава...

В дъното на всяка история се крие по една жена

В новия роман на Леа Коен „Жените от кино Роялъ“

Константин Радославов е звездата на българската журналистика – млад и свободолюбив, основен негов инструмент е иронията. През 2017 г. в подземието на столичен театър са открити човешки кости. От безобидно сензационно журналистическо разследване той е въвлечен в полицейското следствие.

Смил Ангелов е началник на Пети полицейски участък през 30-те години. Образцов чиновник, верен на двореца, автор на „Пътеводитель на София“ – безценен наръчник за столичния живот между двете световни войни.

Жак Асеов е тютюнев магнат, собственик и главен акционер на „Балкантабак“. Асеов е благодетел и меценат, обичан от служителите, но и влязъл в полезрението на Никола Гешев, началник на политическото отделение „А“.

Какво свързва всички тези мъже? Разбира се, жените – чиновничка в общината, театрална дива и певица. В дъното на всяка история се крие по една жена.

Леа Коен е една от най-известните български съвременни писателки. От 1996 година до днес е публикувала 14 книги (10 романа, сборник с новели, документални изследвания). Една част от тях са преведени на немски, английски, испански, гръцки, сръбски, румънски, турски, хърватски, македонски език. Романът ѝ „Консорциум Алтернус“ в немски превод е номиниран през 2011 г. в Германия за Европейската награда за литература, а през август 2014 година испанското издание става Книга на месеца в Испания.

Влиятелният испански всекидневник El Pais я нарича „една от най-интересните европейски съвременни авторки“, а Frankfurter Algemeine Zeitung я сравнява с нобелистката Херта Мюлер.

Издателство „Ентусиаст“, с което Леа Коен работи от 2012 година насам, е издало 5 нейни книги: 3 романа, сборник с повести и документалната книга „Ти вярваш“, преведена впоследствие на английски и македонски език. Следва откъс.

Октомври 2017

София, столица на България
Константин Радославов, журналист на свободна практика

София може би не е „велика“ по мащаби и значение като Париж или Лондон, но със сигурност е една от симпатичните и приятни за живеене европейски столици.

През нея също преминава река, наречена Перловска, по името на едно малко селце на десетина километра от града, което отдавна вече не съществува.

Тя представлява тесничка водна лента на дъното на дълбоко устие, която дискретно е заобикаляла първоначалните рамки на града, сякаш е очертала с черен молив границата му с полето.

Продължава...

Непревежданият Джек Лондон

Петко Тодоров

Неговите човешки катастрофи остават уникални

„Притиснати с такава сила, тежащите стотици тонове айсберги бяха запращани в небето като грахови зърна. Грохотът, последвал мразовитото безредие, нарасна и мъжете трябваше да си крещят, за да се чуят. Островът се разтърси от сблъсъка с огромен къс лед, който се заби право в него. Изкорени няколко бора, после се завъртя и извиси, вдигна калната си основа от дъното на реката, връхлетя върху къщата и отряза като с исполински нож брега и дърветата.

Изглеждаше, че само докосна единия ъгъл на къщата, обаче одяланите стволове се поместиха като кибритени клечки и цялата постройка се разпадна и се срути, сякаш беше кукленска къща” – има и по-катастрофични сцени във „В края на дъгата” от Джек Лондон (изд. „Изток-Запад”, превод Огняна Иванова). Почти всички разкази в сборника излизат за първи път на български.

Катастрофата не е природна, човешка е. Това, което телевизията ликвидира - направи от него зрелище. На телевизията това й е работата. Да покаже за 40 секунди зрелището и да го гарнира с 20-секундно разплакано лице. Проблемите са два. Ликвидирането на човешката катастрофа е ликвидиране на човешкото, защото телевизията е най-непосредственото послание. И второ, тя обсеби писателите. Срещата на човешката катастрофа с природната екстремност при Лондон вече е невъзможна. Тя е плод единствено на набедено въображение. Успешната се екранизира.

Няма как биографията да е без значение. Той е и скитник, лежал е за това в затвор, и златотърсач край реката Клондайк в Северна Канада. Такава е участта на героите от сборника. Техните катастрофи не са 40-секундни. Имат си уникалните основания и уникални сюжети. В края на XIX век са все още автентични в онези обстоятелства.

Негов герой, освен това, споделя: „Често си мисля, че на онова, което научих в дните си на скитник, в голяма степен се дължи моят успех като разказвач на истории. За да си осигурявам храна на местата, където попадах, бях принуден да разказвам случки, в които трябваше да повярват”.

Продължава...