page contents Книжен Ъгъл: Изкушението „Малки класици”
Предоставено от Blogger.

Изкушението „Малки класици”

2.6.20

Петко Тодоров

Изненада са за всяко поколение. И какви биографии!

„Женен мъж съм. И баща съм. Значи – всички човешки нещастия струпани в едно. И все пак ти се обаждам. Защото нито на годините, нито на бързорешени бракове съм продал онова, което съм таил и хранил в себе си от първи младини. Несполучил да постигна желаното, нито съм го забравил, нито обезценил... Да бих могъл, утре бих се стоварил с цялата си авантюристическа постановка пред теб, бих те обидил с желанието си да те притисна о гърдите си и бих ти предложил да се венчеем”, пише Матвей Вълев на 2 юни 1933 г. от Бразилия на Женя Дюстабанова.

Да, любимата на Смирненски, да на много, много близкия му приятел. Който четял любовните писма, с които Матвей засипвал Женя, отнасял се без капка ревност. А това Вълев пише 9 дни след раждането на сина си. Припомня Мая Славова в „Матвей Вълев отблизо. Спомени, писма, документи” (Стилует).

Вълев се връща в България следващата година. Задомява се с Вера Лукова. Безмерно красивата физически и духовно художничка. Разделят се заради Багряна... „Скитник, пътеписец и разказвач, син на гимназиалния ни директор Христо Вълев, за чийто срам не завърши гимназията и тръгва у нас и в Германия като работник, рибар, градинар и ковбой в Аржентина... Доброволец в Отечествената война, загива в Албания”, писа Кирил Кръстев за него. С лапсус „Аржентина-Бразилия”.

Съставителката Славова проследява невероятното му битие с неизвестни документи и откъси от автобиографичното му творчество. Не е ли особен жанр? Историята на изкуството търпи понятието „Малки холандци” – за безбройните автори, които остават в сянката на великите художници от XVII век, но без които този холандски век не би бил възможен. Писатели като Вълев нямат място в гимназиалните учебници, но са в състояние да изненадат всяко поколение. И каква биография!

Което отвежда и към „Колекция разкази” (Асеневци) на Анна Карима. Да не беше левичарски устроена, писателката (1871-1949) днес щеше да е патрон на българския феминизъм. Основала първото женско търговско училище, Софийското женско образователно дружество „Съзнание”, първа председателка на Българския женски съюз, основателка на органа му в. „Женски глас” и какво ли не. След събитията през 1925 г. в Париж  предоставя на Анри Барбюс сведения за белия терор в България, които той ползва за книгата си „Палачите”. Тя я превежда на български...

Най-интересен е цикълът „Разкази по народни мотиви”. Вървят като във фолклорна песенна балада. Невъзможна любов или друго със задължителна фатална развръзка. И вечната тема за вграждане на сянка в строежа на мост стои като за първи път. „Рано е подранила малка мома Ружа на лозе”, почва един. „Що ми се село тъмнее? Що ми се старци глава занавели? Дали ми е облак ламя над селото, или ми е огън жега в полето?”, четем в друг. Убедително фолклоризиране. Карима втъкава език и сюжет така че да не оставя сянка от маниерничене. И разказите й от 1906 г.  с картината на провинциалните нрави са урок за нашенските постмодернисти дето с архаизиране на езика се напъват да постигнат нещо.

Един ден ще се види дали със сегашното изчезване на писателската биография не е изчезнала и част от литературата.