page contents Книжен Ъгъл: „Гонкур” на социалното дъно
Предоставено от Blogger.

„Гонкур” на социалното дъно

7.6.20

Петко Тодоров

Никола Матийо го получи за безпардонен роман

„Силикозата или взривовете от изтичане на гризу вече не бяха част от рисковете на професията. Сега се умираше на бавен огън, от унижение, от незначителни слугинажи, от това, че човек е дребнаво наблюдаван във всеки етап на деня; а и от азбест. Откакто заводите затвориха врати, работниците се превърнаха в нещо, с което дори не можеш да си избършеш задника. По дяволите народните маси и трудовите колективи. Вече бе настъпило времето на индивида, на временно работещия, на изолацията. И всичките тези трохички работа кръжаха безкрайно в този вакуум на заетостта, където се множаха цели сюрии разделени пластмасови и прозрачни пространства: мехури, боксове, прегради, стъкла с надписи... В този свят работниците вече ги нямаха за нищо” – Франция, 90-те години в романа „А след тях и децата им” (Парадокс, превод Владимир Сунгарски) на Никола Матийо: „В Берлин беше паднала една стена и мирът вече заприличваше на ужасяващ валяк”.

Той е на 14, привлечен от връстничка, взима тайно мотоциклета на баща си за да я срещне на купон в далечно село с братовчед си. По едно време на купона се появяват двама мароканци, прогонват ги. На сутринта нашите порядъчно пияни установяват липсата на мотора. Предстои семейна катастрофа. Градче в източна френска провинция. Момчето подозира своя връстник мароканец, с майка си посещават дома му. Бащите им работили заедно във вече закрит завод.

Мароканският баща пребива сина си заради едното подозрение и едната чест. И арабското момче е преместено в бащината родина. Където прави светкавично големи пари от наркотърговия. С мечтата да не повтори живота на баща си: „Тези бащи, които бяха искали да се измъкнат от бедността, какво бяха постигнали? Всички притежаваха цветен телевизор, кола, бяха си намерили жилище и децата им ходеха на училище”. Но губи парите също светкавично, връща се във Франция, намира си мижава работа. Повтаря живота на баща си.

Романът печели наградата „Гонкур” за 2018 г. и „Гонкур в България”, определяна от ученици и студенти франкофони.

Матийо е силен с темата си и с безпардонното й реализиране. „Като един от героите и аз постоянно се провалях с момичета, като друг – и аз пушех доста трева в гимназията, а като трети – и аз бях сред момчетата, които показваха самочувствие чрез моторите си”, споделя той в интервю. Че кой не е бил така?

Но това е само стартът на неговата работа. Матийо просто не допуска две неща: съмнение в познаването на живота в социалното дъно и сиромахомилство. Той разказва. Безпардонно е точната дума. С изчерпателната свобода зад нея и с всички последствия. Без морализаторстване, съчувствие, без политика. Защото, освен че е на социалното дъно, той е и на идеологическото дъно.

Френското момче е със същите желания: „Антони нямаше никакво намерение да се превърне в копие на баща си, който през половината време беше пиян и крещеше по време на вечерните новини или се караше с една изпълнена с безразличие жена”. Остава там. Онова момиче, щерка на местен големец загърбва неориентирания си бунт за да остане в класата си. Тримата са главните герои... Сексуалността е в улична лексика, а нима може да е различно в тази възраст?

Да не повтарят бащите си остава само поколенческа съпротива. Осъзнават класовостта си почти географски - те са тук и точка. Сладкото нещо капитализъм. Във Франция никой не им набива в главите: Бъди доволен, че иначе комунистите... Което у нас легитимира реституцията и приватизацията, а в него има още идеологически хляб. Социалното и идеологическо дъно е същото като френското, но замъглено от тази мантра. То устройва идеално буржоазията. Тя не е дотолкова глупава, че да не го осъзнава и като социална бомба със закъснител. Историята учи, че историята няма край, обаче грижата за парите и за властта заслепява.