Уди Алън: Адът – това е вкусът на другите

Петко Тодоров

Четем автобиографията му

„Бях здрав, популярен, много атлетичен, винаги пръв ме избираха в отбора, бейзболист, лекоатлет и въпреки това успях да порасна невротичен, плашлив, емоционална развалина, едва запазващ присъствие на духа, мизантроп, клаустрофоб, изолиран, огорчен, неизменно песимистичен. Някои хора виждат чашата полупълна, други – полупразна. Аз винаги виждам ковчега полупълен” – Уди Алън, кой друг, в автобиографията „Само да вметна” (Кръг, превод Василена Мирчева, Мартин Петров). 

 

Обещаваща самоирония. До края на четивото тя ще надмине обема на съвкупната самоирония, на която са способни всички, наречени творци в Америка. Разказва житието си 84-годишен. Огромно щатско издателство се ангажирало с книгата, въпреки съображението на автора, че ще има съпротива: „те се зарекоха, че ще са непоколебими, ако положението стане сериозно”. Но положението станало сериозно и „те разумно преосмислиха позицията си”. Заради обвиненията към Уди Алън в педофилия, но ще стигнем и дотам, както самият той обича да вметва.

Автобиография като автобиография, но това е Уди Алън и самоиронията е едно на ръка. Той дебютира още като ученик в немалки издания със смешки. После като техен сценичен изпълнител. Цял живот свири джаз. Киното е първото и комай единственото, което го обсебва още като дете, но той ще обсеби киното като израз последно. Четем автобиографията му като автобиография на кинаджия и ето го ефектът Уди Алън. Кинаджийското его е голяма работа, знаем го от автобиографиите и изповедните книги на изявените в това изкуство. 

 

Алън не допуска съмнение в такава квалификация, ала когато самодоволствата от свършената работа минават на фона на самоиронията, излиза нещо специално. Владеенето на словесната самоирония е писателство. Той пише кинаджийската автобиография като писател и тя се чете така. От там е усещането, че е нещо повече от автобиография.

„Анализирайки връзката си с Луиз, ще ви насоча към 57-и сонет на Шекспир, макар че той не ме споменава там по име, та няма как да го дам под съд”, „С това дълго обяснение, което направих, искам да кажа, че беше красива”, „Добре де, преувеличавам, но не много”... и още, запомнил от баща си: „Когато си купуваш вестник от будката, никога не вземай този, който е най-отгоре”... 

 

Театралността идва в повече, но в европейския прочит. Тук е и драматургът Алън, и авторът на сценични скечове – писани от американец за американска публика. В тази автобиография е целият кинаджия и целият писател Уди Алън. Може би от тук е и внушението, че това е целият той. Ако щете с толеранса към актьорите. Работил е с трицифрен брой от тях и за всеки заделя единствено добри думи – цял речник на хвалебствията. Дотолкова натрапчиво, че читателят се сеща за некролог - съвсем по Алън. 

 

Ако щете с откровенията на женкаря: „ Като я срещнеш, феромоните трябва да ги режеш с нож. Не стига, че беше даровита и красива, но и сексуално беше направо радиоактивна” – не е необходимо да се уточнява, но, хайде: Скарлет Йохансон.

И все пак, и все пак, писателската му поза е професионално премерена и всичко това върви, сплита се органично... И до обвиненията в педофилия. На раздяла е с Миа Фароу, която има 4 биологични и 10 осиновени деца. И се залюбва с корейката ѝ Сун-И, вече студентка, Фароу го обвинява в насилие над 7-годишната Дилън, две разследвания, съд, оправдават го. Въпреки това всемирна медийна гюрултия, спират му последния филм в Щатите, актьорите отказват работа с него. В една трета от страниците. 

 

Свободата на свободния творец в свободата на свободния свят. В последна сметка, свободата на свободното общество. В личен, ако щете в естетически план Уди Алън го казва в перифраза на Сартр: „Адът – това е вкусът на другите”.