„Живи“ - непоносимият роман на Ю Хуа

Петко Тодоров

 

Заради разказаното страдание

Не се случва всеки месец да затваряш роман след 30 прочетени страници заради непоносимост към разказаното страдание – както е в „Живи” на Ю Хуа (Жанет 45, превод Стефан Русинов). Читателската издръжливост е различна – някой ще рече, че страниците са 20, друг – 50, някой: „Че какво толкова?”. 

 

Романът е за страданието. Млад фолклорист обикаля селата да събира народни песни, попада на самотен старец, който  му разказва живота си. Романът е за този живот. Човекът израсъл в богато земеделско семейство преди войните, затрил на комар фамилната собственост, участвал в гражданската война, преживял колективизацията и промените в социалистически Китай и така до след Културната революция. 

 

Романът излиза през 1992 г., филмиран успешно, силно четен в родината и превеждан. Нобеловият лауреат Мо Йен: „Ю Хуа е много сериозен и усърден писател. Книгите му може да са два пъти по-малко от моите, но пък са два пъти по-влиятелни”.

Старецът Фу-гуей разказва загубата на най-близките си – родители, деца, съпруга, внук, зет. Съдбата му е да губи. Младежкото му увлечение в хазарта е само сигнал. Загубата на хора е загуба на живот. В мъчително битие, белязано от цикличен глад и житейска непосилност. Между тях прозират проблясъци – кратки, свръхчупливи, свидни – сякаш не толкова като надежда, колкото като усещане за живот. Живот от загуби. 

 

Да, може всичко да се проектира върху условията, върху едни и други социални обстоятелства и ще е така, но не това е литературата на Ю Хуа. Гладът е и преди социализма, и при него, шепичката, буквално шепичката ориз е често спасението, проглеждането към следващия ден, към живота.

Ю Хуа стои отстрани на обстоятелствата. И оттам непоносимостта за читателя. Ако не, той щеше да е обяснител и читателят – обяснен. За обяснения читател не стои проблемът поносимост. 

 

Китайският писател споделя: „Преди отношенията ми с реалността бяха много напрегнати, или казано по-грубо, аз бях враждебно настроен към нея. Но с течение на времето гневът ми се уталожи и започнах да осъзнавам, че истинските писатели търсят не друго, а истината – тази истина, която изключва моралните оценки. Мисията на писателя не е да излива яда си, нито да обвинява или разобличава, а да показва възвишеното. И тук нямам предвид някаква елементарна прекрасност, а усещането за отдръпнатост след разбирането на всичко, еднаквото отношение към доброто и лошото, съчувствието към целия свят”.

Западният читател обича да търси причини в даоизъм, традиции и прочее културологични глупости. „Аз не ща сполука, искам всяка година да мога да ти правя по един чифт нови обуща”, обяснява жената на Фу-гуей. Шие му обувки от плат. И още: „Фън-ся и Йоу-цин умряха преди мен, сега ми е мирно на душата, няма да ги мисля, аз все пак съм майка, децата ми приживе ме почитаха, какво друго да иска човек?” - Фън-ся и Йоу-цин са децата им. 

 

Необходимо ли е обясняване? Отдръпнатостта на Ю Хуа шамаросва стандартизираната читателска воля, стряска я, тя се оказва в небрано лозе, поне що се отнася до западняшката. 

 

Вижте как Фу-гуей разказва кончината на съпругата си: „Протегнах се да попипам челото й и чак тогава се поуспокоих – беше топла. Тя сякаш заспа, по спокойното й лице не личеше никаква мъка, само след малко обаче пръстите, с които ме стискаше, изстинаха. Попипах я нагоре под лакътя – ръката й постепенно изстиваше, краката и също изстиваха, тя цялата изстина, само на гърдите остана едно топло местенце. Долепих ръка до него, а топлината сякаш малко по малко се процеждаше през пръстите ми. После ръката й се отпусна и се вкочани върху моята”... 

 

Щели сме да проумяваме китайците, че да ги възпираме. С нашия патологичен западоцентризъм няма да стане.