Книжен ъгъл

Веднага щом пристига, Дженифър Баркли се залавя да опознае Южна Корея отблизо. Разхожда се из градските паркове в Сеул, качва се до кулата Намсан и се потапя в историята на страната насред кралските палати на династията Чосон. Скоро решава да замени шума на метрополиса със спокойствието и живописта на корейската провинция. 

 

 Докато пътува само с раницата на гърба си, Дженифър се наслаждава на пищните природни гледки на Сораксан и вкусва автентични корейски ястия като бибимбап и кимчи. Натъква се на скрити в гората будистки манастири и гостува на непознати, добродушни жители из малките селца по крайбрежието на Пусан. Лека-полека културата и хората, с които се среща, ѝ вдъхват ново усещане за душата на азиатската страна, което се опитва да изрази в „Моето корейско лято или как заобичах кимчи“ (Ера). 

 

Дженифър Баркли е пътешественичка и писателка. Работи дълги години в литературни агенции преди да основе своя собствена. В момента живее в Гърция. Следва откъс. 

 

 

По време на Корейската война, между 1950 и 1953 г., четиресет и седем хиляди корейци и трийсет и седем хиляди войници на ООН изгубили живота си в Южна Корея и повече от един милион – на север. Някои източници твърдят, че загинали и около три милиона цивилни корейски граждани. Войските на ООН били предимно от САЩ, но също така английски, африкански и австралийски. 

 

Снимки от онези години показват замръзнала кал, танкове, оставени от бомбите кратери, смърт. След примирие, което сложило край на войната през юли 1953 година, Сеул трябвало да бъде построен наново. Севернокорейски партизани продължавали да проникват в Южна Корея и в края на шейсетте години, съществували и много притеснения, свързани с вероятността от нападения по суша и с подводници, а под земята били открити прокопани под границата тунели, достатъчно широки, за да минат танкове. 

 

Главната база на САЩ, построена да защитава Юга от нашествието на Севера, се намира в Сеул, близо до Итеуон, в Йонгсан – в началото на двайсети век там била и базата на японските завоеватели. На мен ми се струва странно да има толкова голямо военно присъствие на САЩ по средата на града, гарнизон от два и половина квадратни километра, но все пак Северна и Южна Корея все още не били постигнали споразумение.

 

* * * *

 

Барът беше тъмен и препълнен, докато „Добри вибрации“ разтърсваха помещението с енергичния си фънк. На маси, където проблясваха бутилки уиски, порядъчни азиатски бизнесмени в сиви костюми размахваха ръце във въздуха, полюшвайки се леко в ритъма, затворили очи и разхлабили вратовръзки. Млад чиновник подскачаше на дансинга, поклащайки бедра, развял в едната ръка сакото си, а в другата колана, който по някакъв начин бе успял да свали. Съпругите на бизнесмените, изящни дами на средна възраст, в коприна и с безупречни прически, танцуваха грациозно на „Brick House”**.

 

 След дългия ден, в който летях, следобедът ми в Сеул изглеждаше като размазано петно. Пътувах в самолет, пълен с ниски азиатци на средна възраст, които предположих, че са корейци, всичките облечени в спортно елегантни дрехи и бежови шапки, които могат да се перат. Моят мъж ме посрещна на международното летище „Кимпо“ с червена роза и ме отведе с такси. Видях квадратни високи блокове, внушителна, монолитна сграда – Народното събрание, и обичайния за големите градове хаос. Денят беше пределно сив, но ние се смеехме щастливи, че отново сме заедно. 

 

Хотел „Гранд Хаят“ се оказа забележителен блок от опушени, огледални стъкла на висок хълм, наречен Намсан. Гавин набързо ме разведе – огромно фоайе с климатик, заобиколено с лакирано в кестенов цвят дърво и бутици на „Картие“ и „Ролекс“, големи прозорци като в катедрала, които гледаха към тучни градини, а отвъд тях – бъркотия от градски бетон, бледосив на мъглявата слънчева светлина. В салона някой свиреше на пиано. 

 

 - Тук идвам понякога да изпия едно кафе и да прочета вестниците – обясни Гав. Той възхваляваше възхитено това място по телефона. – Има две полякини, които свирят на цигулка и флейта следобед. Ела, ще ти покажа „Джей Джей“. Той ме поведе към долното ниво да видя нощния клуб, който сега беше празен, няколко души от персонала полираха чашите за вечерта. 

 

Нямахме много време да разглеждаме, защото Гав трябваше да се приготвя за работа. Първата седмица членовете на бандата споделяли хотелските си стаи, а след това се преместили в апартаменти. Сега имахме самостоятелен апартамент на пет минути пеша, в малка, модерна сграда с плосък покрив, обзаведена безлично с пластмасови мебели и линолеум на пода. До вратата имаше място, където да оставяме обувките си, преди да преминем на повдигнатия под, но иначе беше в западен стил – кухня, всекидневна, спалня, баня с душ. 

 

Извадих смачкани дрехи, десетина книги и лаптопа от раницата си и се облякох, за да се върна в „Хаят“ и да видя шоуто. Луксозните хотели – „Хаят“ беше супер делукс – всъщност не са естествената ми среда. Предпочитам прясно обелени стриди от мърлява кофа на брега пред това да седя в най-луксозния спа хотел и да ми ги сервират на дизайнерска чиния. Предпочитам нещата по-естествени; последният ми тоалет за излизане в Торонто включваше тежки обувки с връзки и втора употреба пожарникарско палто. Но за първата си вечер в „Хаят“, за да гледам шоуто, успях да съчетая дънки и сандали с дебели подметки с миниатюрна блузка. 

 

През нощта „Джей Джей Махони“ изглеждаше изискан и луксозен с кожените дивани покрай стените и приглушената светлина. Аз стоях и полюшвах колебливо бедра, стиснала бутилка бира. Бяха същите кавъри, които репетираха последните няколко месеца. Сцената беше отделена от публиката с полукръгъл бар, обслужван от сервитьорка като фурия. 

 

Познавах хората от бандата – Дийн, водещ китарист и ръководител на бандата, с увиснал мексикански мустак, дълга конска опашка и множество златни верижки; Вини, перкусионист, с обръсната глава и черни спортни слънчеви очила; Лерой, вокалист, имаше навика да казва „да, да, да“ и непрекъснато да се усмихва; Бари, мълчалив, едър, по-възрастен, бас китарист, Шона, млада стройна вокалистка с обаятелна усмивка. Свиреха фънк, соул и ритъм енд блус с добавени няколко модерни безсмислени поп парчета на Шер и Бритни. Колкото и да се присмивам, като ги слуша, на човек му се искаше да танцува.

 

* През 1991 г. между Северна и Южна Корея е постигнато Споразумение за помирение, ненападение, обмен и сътрудничество, а по-късно и Декларация за премахване на ядреното оръжие. – Б. ред. 

 

 ** Brick House – песен от едноименния албум на „Комодорс“, 1977 г. – Бел. пр.22 –