Четем разказите на мозамбикския писател
„Живяло някога едно малко детенце, толкова ситно, че всичките му пръстчета били кутрета. Казано малко по-изтънчено, когато се родило, то дори не се появило на бял свят, а просто в някаква светла пролука”, разказва Мия Коту. Какво начало на разказ! А като е и начало на книга, е сигнал за нещо специално: „Край никой път” (Жанет 45, превод Даринка Кирчева). Два сборника с разкази между две корици: заглавието на единия е на първата, другият е „Наниз от мъниста” на мозамбикския писател.
„При цялата си немотия майката се зарадвала на маломерното отроче – такова щяло да иска само оскъдна прехрана. Жената мислено благодарила: колко хубаво е детето да се роди безтегловно, та да не привлича злите духове.” И понеже нямала подходяща люлка, тя нагласила детето в лявата обувка на баща му. От единствения му чифт. И той посещавал кръчмата с обут десен крак. Друго не правел. Скандализирал се, почнал да заплашва. Развръзката е извън стандартите за добра или лоша по нагласите на западния читател.
Антонио Емилио Лейте Коту (1955) сам избрал женското име Мия за свое литературно. Той е от малцината португалци, останали в Мозамбик след обявяване на независимостта през 1975 г. Най-превежданият мозамбикски писател: 15 романа, 6 сборника с разкази, детски приказки, стихосбирки. Западняшкият рефлекс ни предизвиква да видим в горния сюжет фолклор и притчовост, но работата не е толкова проста.
В друг разказ момче и момиче слугуват в богато семейство, момичето дебне някой да остави недопушена угарка, дръпва яко няколко пъти, надува бузи с дим и тича при момчето: „После уста в уста, разтворените ми устни поемаха нейните. Изаура издухваше в мен дима. Усещах как вътрешностите ми парят, слюнката ми почти кипи”. Двамата споделят недостъпното иначе изкушение. Ще се срещнат след 20 години и мъжът изумен ще чуе: „Да ти призная, с всичкия оня дим, дето го издухвах в теб, знаеш ли какво исках, само това и нищо друго? Една целувка”. И това не е развръзката.
Литературна логика, различна от западняшката. „Живеем всички в едно и също магическо измерение, само че в Африка то се приема за нещо нормално, защото още не се е наложил капиталистическият маниер, който изисква да се живее с мисъл за бъдещето и стремеж към контрол над нещата”, обяснява Коту. В Африка, където се смята, че „всеки починал старец е една изгоряла библиотека”.
Устна култура: „Тук не става дума за литературен модел, назован от някого „магически реализъм”, а за философия, за начин на съществуване на цял народ, който не взема много на сериозно т.нар. „чувство за реалност” и не се стряска особено от онзи вид рационалност, която държи да дисциплинира радостта от живота”. Като се прибави и словотворчеството на самия Коту, разяснено в следговор от преводачката – пиршеството е разточително.
Като срещне нещо такова, на сегашния български читател му се струва, че всичко преведено от английски е едно и също, смесва се в неразличимост. Англоезичната художествена литература е към 60 % от преводната в последните години, според Националната статистика. Напъваме се да сме американци повече от американците. И осакатяваме литературната си култура. Само нея ли?
В Коту прочитаме неща като „... и се озовах пред толкова старо огледало, че в него се видях отново с детското си лице”, или „Ако бях къща, щях да искам да съм прозорец. Защото прозорецът е онова, което къщата не е – празнота, където тя мечтае да бъде свят”, или направената лодка от сурово дърво потъва, защото „дървото още жадуваше за корен”. И ахваме: това е друг свят! Макар че неща като „Днешните времена са белина, която обезцветява очарованията” не ни оставят да напуснем нашия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар