Внимавай какво си пожелаваш на „Удавниците“

Новото българско издателство Benitorial публикува последната книга на кралицата на страшните истории Дженифър Макмеън

„Удавниците“ - най-новата мистерия на авторката на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ Дженифър Макмеън, за пръв път представя писателката на българската литературна сцена с логото на издателство Benitorial.

 

„Това е разказ за две сестри, за семейството, за това колко далеч сме готови да стигнем за хората, които обичаме най-много - пише авторката в посвещението си към българските читатели. - Препоръчвам да четете книгата на светнати лампи и далеч от басейни с тъмна вода!“

Сюжетът на „Удавниците“ е разделен на две времеви линии. Едната проследява историята на социалната работничка Джакс и сестра ѝ Лекси, която живее в старото имение на баба им „Спароу крест“, а другата ни връща в трийсетте години на 20 в. – при наскоро омъжилата се Етел, която отправя най-съкровеното си желание към мрачната и мразовита вода на изворен басейн с необичайни способности – да сбъдва копнежи. Всяко желание обаче има своята цена.

Кралицата на страшните истории Дженифър Макмеън проследява двете линии до неизбежната им връзка. Умелото ѝ перо успява да прикани читателя в същността на копнежите, съжаленията и колебанията, които заемат основно място в по класически призрачния ѝ разказ, като ги обвързва със сериозни теми като семейните отношения и проблемите, пред които се изправят хората с психични заболявания. А вече влязъл в сърцето на историята, никой читател няма да бъде способен да я напусне. Въпреки тръпките, полазващи тялото му.

Дженифър Макмеън е автор на десет романа, последният от които е „Удавниците“. Тя е писала за духове, серийни убийци, шейпшифтъри, а вече и за ужасяващ изворен басейн.

Вълнува я писането за необиснимото, за тъмните сили, за страховете, които ни държат будни през нощта, за начина, по който миналото винаги преследва настоящето. Споделя, че докато е учила „Творческо писане“ в колежа, всички ѝ повтаряли: Пиши за това, което познаваш. Но през годините е успяла да развие собствена мантра, според която живее и твори. Тя е изписана дори в татуировка на китката ѝ: Пиши за това, което те плаши.

Живее във Върмонт (в стара викторианска къща на хълм, от която те побиват тръпки) с партньорката си Дреа и дъщеря им Зела. Когато не пише, се отдава на изучаване на мрачните върмонтски гори и издирването на обладани места – истински и въображаеми. Следва откъс в превод на Илияна Бенова.

Пролог

 

18 юли 2000 г.
– Мъртвите не се страхуват от нищо – каза Лекси.
Двете плувахме на място с посинели устни и тракащи зъби. Сестра ми беше облякла чисто новия си небесносин бански, а аз – един от старите ù, толкова износен, че на места почти прозираше.
– Когато играем „на умрели“, трябва да сме с отворени очи, каквото и да става – обясни ми тя с цялата сериозност, на която бе способна. – Обещаваш ли? Закълни се, че ще ги държиш отворени.
Кимнах.
– Дори и ако видиш Рита?
– Млъквай, Лекс.
– Знаеш, че е там долу, нали? Чака ни.
– Млъквай!
Заплувах надалеч от нея, към ръба на басейна. Тя се засмя и тръсна глава.
– Голямо си шубе!
После сякаш се почувства зле, може би ме съжали; като че си спомни, че съм само на девет. Протегна ръка с изпънат показалец.
– Хайде – извика. Доплувах обратно до нея, протегнах се и кръстосах пръста си с нейния. – Ние сме „X гърлс“.
– Сега и завинаги – довърших, след което преплетохме показалците си, стиснахме ги, а после се пуснахме.
– Ако дойде за една от нас, ще трябва да прибере и двете ни – отбеляза Лекси.
– Лекс!
– На три – отвърна тя. – Едно. Две. Дръж очите си отворени, Джакс. Ще разбера, ако мамиш. – Поех си дълбоко въздух. – Три!
Потопихме лицата си и се оставихме на мрачните води като близначки в утроба.
***
Басейнът на баба беше шест на четиринайсет метра и бе облицован с резбован гранит. В пукнатините между влажните сиви камъни растеше мъх. Захранваше се от извори, така че нямаше помпа, само отходен каменен канал, който минаваше през двора към изворите в долния му край, а той от своя страна се вливаше в реката. Тревите, прорасли из камъните в него, се носеха из водата подобно на двете ни с Лекси. Когато станеха прекалено гъсти, баба ги изтръгваше; по едно време дори беше развъдила пъстърва, защото смяташе, че така водата е по-чиста и в нея не се събират насекоми. Сестра ми обожаваше басейна. Аз го ненавиждах; водата беше черна – толкова тъмна, че не можех да видя дори краката си, докато плувах на място. Вонеше на разложение и сяра, а вкусът ù наподобяваше този на изгорени кибритени клечки и ръжда; беше по-студена и от ледената вана, в която майка ми веднъж ме беше потопила, защото имах прекалено висока температура. В нея оставах без дъх, ръцете и краката ми изтръпваха, кожата ми почервеняваше, а устните ми посиняваха. Всеки път, щом излезехме от басейна, приличахме на мъртвите момичета, на които се бяхме престрували допреди малко.
С Лекси прекарвахме всяко лято в „Спароу крест“ – Врабчи хребет – с баба, в малкото градче Бранденбург във Върмонт. Беше на три часа път с кола (а сякаш на вселени разстояние) от скучната ни къща в стил ранчо в предградията на Масачузетс, която бе част от цяла колония също толкова скучни къщи с дворчета с размерите на пощенска марка и гараж, ако си извадил този късмет. „Спароу крест“ беше огромна, тъмна и влажна къща от камък и ръчно изсечени греди, обвита в десетилетен бръшлян. Отпред имаше полукръгло прозорче, което приличаше на око. Зад къщата се извисяваха два огромни хълма, покрити с дървета. Мама и Тед понякога оставаха с нас за някой и друг дълъг уикенд, но през по-голямата част от времето си бяхме ние трите. Баба очакваше гостуването ни с нетърпение през цялата година. Беше „самотна сам-самичка в голямата си стара къща“. Или поне така твърдеше мама.
И така, животът ни през лятото се въртеше главно около баба – и басейна, макар тя да бе съставила дълъг списък с правила за плуването в него. Беше ни забранено да влизаме в басейна, ако тя не си беше у дома. Никоя от нас не биваше да влиза сама. Трябваше да излизаме на всеки половин час, за да се стоплим. И никога, никога да не припарваме до него нощем. „Прекалено опасно е“, отбелязваше баба, сякаш имахме нужда от предупреждение – все едно случилото се с леля Рита, малката сестричка на мама, която се беше удавила на едва седемгодишна възраст, не бе достатъчно плашещо.
Позволих си да си го представя, докато сдържах дъха си и играех „на умрели“ със сестра ми; как малкото момиченце се носи на повърхността, как около него се е разстлала заплетената с водорасли коса. Момиченце, което никога нямаше да порасне. Рита беше причината, поради която баба никога не трябваше да ни вижда как играем „на умрели“. Единственият път, когато ни беше заварила да се носим на повърхността с лице във водата, се бе разтреперила от ужаси ни беше наредила веднага да излезем от басейна. Лекси беше обяснила, че сме си организирали състезание за най-дълго задържане на дъха, но баба побърза да обяви новото си правило за плуването в басейна: не бива никога, ама никога да правим това страховито нещо. В противен случай щеше да ни забрани да припарваме до водата.
Знаехме, че не бива да го правим, но Лекси обожаваше да се преструваме на умрели и винаги побеждаваше. Затова играехме на играта само когато бяхме сигурни, че баба гледа следобедните предавания по телевизията в хола и няма да ни хване. И все пак, мисълта, че въпреки всичко можеше да ни види, придаваше на изживяването усещане за свръхопасност. Баба рядко се ядосваше, но когато това станеше, заприличваше на онези летни бури, които разтърсваха къщата из основи и ни караха да се крием под завивките и да се молим да отминат по-бързо.
Баба беше израснала в „Спароу крест“. Беше се омъжила тук – под навес от балдахин, опънат в задния двор. Беше родила децата си тук – три здрави момиченца, появили се на бял свят с помощта на местна акушерка в спалнята на горния етаж. Плуваше в басейна всеки ден; гмуркаше се във водата дори през студените зимни дни, когато се налагаше да разчупва леда, за да си освободи достатъчно голяма дупка, в която да се спусне. После събличаше якето и скиорските си панталони, под които беше облечена с банския си на точки, и се плъзваше в ледената вода с краката напред, докато над повърхността не оставаше само главата ù, като на тюлен. Твърдеше, че така се поддържа млада, че водата ù дава сили. За мен баба беше силна и смела, но веднъж Лекси ми каза, че страда от болест на име агорафобия.
– Не ми изглежда болна – оспорих твърдението ù.
Думата ми напомняше за кръв, вътрешности и разни гадории във филмите за възрастни, които ми беше забранено да гледам.
– Това не е болест, която можеш да видиш, глупаче – отвърна Лекси. – Леля Даян ми каза.
Лекси беше права: баба почти никога не напускаше къщата, така и не се беше научила да шофира и бе уредила продуктите ù да се доставят у дома. И въпреки това беше достатъчно смела, за да разчупи леда и да плува през януари, така че не ми беше лесно да си представя, че бе пленница на собственото си съзнание.
***
Носехме се с лица под водата. Лекси засичаше времето със скъпарския часовник за гмуркане, който бе получила за рождения си ден: моят рекорд беше една минута и дванайсет секунди. Лекси бе успяла да издържи повече от две минути. Сестра ми беше като риба. Понякога бях убедена, че има скрити хриле, невидими за нашите очи. Аз, от друга страна, бях създание на земята и сърцето ми играеше игрички, когато бях във водата и не помръдвах да се стопля. Губех представа за времето. И сега нямах идея колко минути са изминали, откакто бяхме потопили глави, и ми беше нужна всяка капчица воля, за да не заплувам към ръба на басейна и да изляза от водата. Държах очите си отворени и търсех следа от Рита във всеки милиметър от тъмнината: може би проблясък от бялата ù нощница или бледа ръка, протегната от дълбините.
Бях виждала стари снимки и знаех, че Рита е била дребно момиченце с тъмна коса и яркосини очи, което не се е наслаждавало на насочените към него обективи както двете си по-големи сестри. Знаех, че е обичала да чете. С Лекси бяхме намерили книги, в които беше записала името си: „Паяжината на Шарлот“, „Малка къща в прерията“, книгите за Рамона, „Чарли и шоколадовата фабрика“. Любимата ни настолна игра в къщата беше „Змии и стълби“, защото от вътрешната страна на кутията с главни букви бе изписано името на Рита заедно с рисунка на змия и малко момиче в рокля – въображаемата приятелка на Рита, Марта. Всеки път щом намерехме вещ, върху която бе изписано името на Рита, започвахме да обсъждаме защо е отишла в басейна през нощта и кой я е открил на следващата сутрин – мама, баба или леля Даян. А и сестра ми обожаваше да ме измъчва с истории за Рита. „Знаеш, че още е тук, нали? Живее в басейна. Не си ли я виждала вътре? Когато отвориш очи под водата? Живее в басейна, но понякога излиза.“
Представях си я – как бледата малка Рита се измъква от басейна с прогизнала коса и очи, вперени в къщата, където други деца си играеха с нейните играчки, четяха нейните книги.
„Шшшт – прошепваше Лекси късно през нощта, след като се беше промъкнала в стаята ми и се беше сгушила под завивките до мен. – Чуваш ли? Стъпките – цап, цап, цап. Тя идва за теб. Идва за двете ни.“
***
Пръстите ми бяха изтръпнали. Дробовете ми се бореха за въздух. Сърцето ми направо се блъскаше в гърдите, но аз не помръдвах. Стоях с отворени очи.
Двете със сестра ми се носехме по повърхността.
Две мъртви момичета, рамо до рамо, с докосващи се едно друго тела.
Сами, но заедно.