page contents Книжен ъгъл: „Първият човек” - незавършеният роман на Албер Камю
Предоставено от Blogger.

„Първият човек” - незавършеният роман на Албер Камю

18.7.21

Петко Тодоров

В него е детството на нобелиста

„И все пак Жак дълбоко в себе си знаеше, че Сен Брийок и онова, което той представляваше, никога не бе означавал нещо за него, и си мислеше за очуканите, зеленясали надгробни плочи, които току-що бе оставил зад себе си, изпълнен с някакво странно задоволство от факта, че смъртта го бе върнала в истинската му родина и на свой ред бе покрила с безкрайната си забрава спомена за чудовищния и банален човек, който беше пораснал, създал се бе без чужда помощ, в бедност, на едно красиво крайбрежие и под светлината на изначалните утрини, за да поеме сетне сам, без памет и без вяра, пътя към света на хората от своето време и неговата ужасна и възторгваща история”, разказва Албер Камю в „Първият човек” (Фама+, превод Петър Оббов). 
 
И страница по-назад: „... преминавайки през мрака на годините по земята на забравата, където всеки бе първият човек, където и самият той трябваше да се отглежда сам, без баща...”.

„Това е произведението, над което Албер Камю работи до смъртта си. Ръкописът бе намерен в чантата му на 4 януари 1960 година. Той се състои от 144 страници, изписани стремително на ръка, трудни за разчитане, на места без препинателни знаци, и е неогладен. Възстановихме текста въз основа на този ръкопис и на един първоначален препис на пишеща машина”, съобщава дъщеря му Катрин Камю. Баща ѝ загива на споменатата дата при автомобилна катастрофа.
 
Подготвеният така роман вижда бял свят през 1994 г. Първото като литературна важност е автобиографичността му. Жак е самият Албер Камю. В онова гробище е погребан баща му, загинал през Първата световна война. Когото писателят не познава, роден е непосредствено преди това.
 
В романа Жак се сеща след 40 години да издири баща си. В спомени на близки и познати, във впечатления от места. Не намира почти нищо. Но намира себе си. Роман за алжирското детство на Камю. Роман, а не автобиография, което избутва като ненужно подреждането на литературните важности. Да, научаваме детството му почти ден по ден, малко ли е за един нобелист? И стигаме до баналната истина: роман е, защото се чете като роман. В тази двойнственост е очарованието. 
 
Едва ли дъщеря му е вкарала литературно измерение в думата „стремително” – от горния цитат. А тук Камю е стремителен разказвач. Дотолкова, че не е лесно да го измерим по този показател с другата му белетристика. Стремително, а то е сила, - пак заради двойнственост: героят на Камю открива „пътя към света на хората от своето време” и едновременно с него Камю открива себе си. 
 
И двойнствеността на стремителното извежда всекидневието над него самото: „Страхът от непознатото и смъртта, който изпитваше винаги, когато се връщаше от лицея към къщи, който изпълваше сърцето му към края на деня със същата скорост, с която мракът разяждаше светлината и земята, и който изчезваше едва щом бабата се заемаше да запали газената лампа, поставяше я върху мушамата, изправена на пръсти, с бедра, опрени на ръба на масата...”.

Откритието е и в простите движения на бабата. А в тази двойнственост е и поемата за беднотията. Консуматизмът на сегашния западен читател му пречи да смели буквалността на избора: да ядеш или да учиш. Изборът на малкия Жак / Албер, осъзнат с аргументите на възрастните. Беднотия, при която няма други аргументи. Детето знае, че скритата монета, с която ще влезе на футболен мач, ще отнеме нещо от семейната трапеза. 
 
„Паметта на бедните е по-слаба от тази на богатите, тя има по-малко опорни точки в пространството, защото те рядко напускат мястото, където живеят, има и по-малко опорни точки във времето, защото животът им е еднообразен и сив”, пише Камю. Той спасява разказа си от сиромахомилство чрез поемизиране. Големият писател.