Присъдите на Маргарита Карапану

Петко Тодоров

Произнесени от 6-годишната ѝ героиня
 

„Един ден майка ми Касандра ми донесе красива кукла за подарък. Куклата беше голяма, с коси от жълта връв. Приспах я в кутията й, но най-напред й отрязах краката и ръцете, за да се побира вътре. После й отрязах и главата, за да стане по-лека. Сега я обичам много”, спомня си героинята на Маргарита Карапану в „Касандра и вълкът” (Колибри, превод Мая Граховска). Спомня си за когато е на 6 и се казва като майка си Касандра. Епизодът е със заглавие „Подаръкът на мама”. Романът е съставен от 56 епизода, някои са по-дълги – до 3-4 страници. Момиченцето разказва преживяното до тръгване на училище... 

Обикновена детинска жестокост? Тя като че ли е от постоянните теми в романа и кулминацията е в отношението към котето. Касандра иска да си има коте, баба ѝ взема назаем за седмица, седмицата изтича и момичето почва: „Хванах го за опашката и го завъртях като конче в лунапарк. Не изпищя. Гледаше ме и само мъркаше. Вечерта започнах да го мятам ритмично върху стената. Счупих му гръбнака и въпреки това Назаемчо се покачи върху коленете ми и замърка. На другия ден, в неделя, го обесих с главата надолу и му забих игли в очите”. И т.н. до умъртвяване. За да не се разделя с него.

Проблемно дете, ако е нужна конвенционална диагноза. Но изявата на Карапану не е клинична, а литературна. Дебютният роман на гръцката писателка (1946-2008). Излиза първо преведен на английски през 1974 г., после в Гърция. Откровено автобиографична фактография: разделени родители, майката живее в Париж, бабата и дядото отглеждат малката в Атина. Писателката страда цял живот от биполярно разстройство, има епизод в романа за настаняване в съответно лечебно заведение. Светски битови сцени. Игри с връстници, общуване с прислугата, посрещане на гости, ходене на гости, на кино, какво ли не. 

 

Детство. Разказано с невинно мотивирана памет, с невинна интонация. Но всяко действие минава през свръхфантасмагорично, трансгресивно и защо не перверзно детско въображение. От какви ли не форми на жестокост до серийна сексуална злоупотреба с момиченцето. Която за него остава игра, невинна, даже приятна игра. И е цяла отделна тема за психоанализ.

Такава съвременна литература ние нямаме. Виктор Пасков дебютира с „Невръстни убийства”, но се всехареса едва с „Балада за Георг Хених”. Та в „Невръстните” имаше автентична трансгресия, но то бе от литературната му игра, а тази книга е по-сигнална за последвалата му белетристика от „Баладата”. Но то е още Пасковата игривост. 

 

Карапану не играе. „Касандра и вълкът” е позиция. Писана е в края на военната хунта в Гърция за годините след Гражданската война. Семейството е от горната средна класа. Непосредственият възпитател на Касандра – бабата, е типична снобеса. Детето я възпроизвежда такава безкомпромисно. Както може да я разкаже само дете, без съображенията, натоварени от социализацията. Така неговият непосредствен разказ се превръща в зловеща атака срещу буржоазната нравственост.

Въображението на малката Касандра е проекция на обществото. Като се тръгне от образността та до възприемане на отношенията. Буржоазният свят на големите е карикатура. Генералът стои у дома си по пижама, но при внезапно посещение задължително намята куртката с всички закачени ордени. 

 

Детето вижда и запаметява нравствено неудобното. Детство, разказано без буржоазните евфемизми. Та като отбелязахме нашенския литературен дефицит – заслужава си да се проследи следата на този роман в световния литературен салон. Критерий е за стойност, както и да го гледаме... А краят на „прехода” за нашенските писатели, обявили се за постмодернисти, не се вижда. Те се самоосъдиха на духовно опашкарство. Чакат друг да им подскаже думата „буржоазност”.