page contents Книжен ъгъл: Нещата от живота по френски
Предоставено от Blogger.

Нещата от живота по френски

7.9.21

Петко Тодоров

Сега в белетристиката на Давид Фоенкинос

„Целия следобед Матилда обмисляше израза „плуваш в щастие”. Какво се случва, когато стигнеш отсрещния бряг?” – излишна литературност, да, но Матилда е учителка по литература. Ала изразът не е прочетен, изречен е от нейна приятелка като почти упрек. Защото Матилда до момента е плувала в щастие. Пет години с Етиен. Обещали са си сватба и деца. Но бившето му щастие се връща изневиделица от Австралия в Париж и Матилда е на отсрещния бряг. Крие го от приятелката и от всички. Отсрещния бряг е катастрофа – в „Две сестри” (Колибри, превод Георги Ангелов) на Давид Фоенкинос.
 
Отсрещния бряг е тонове антидепресанти и спасяване в любимата работа. Ала там пада от небето плесницата върху любимия ученик и е отстранена от преподаване. Катастрофа на квадрат. Но каква подреденост на обществения живот, в сравнение с нашия! Каква ни е липсата като социално съзнание – според този епизод!.. 
 
Да вървим нататък. Без работа значи без квартира. Сестра й прибира Матилда. Сестра й е със съпруг и дъщеря бебе в тесен апартамент. Съжителство на инерционно щастие и катастрофично нещастие в и без това неслънчевите отношения между двете сестри. Матилда търси изход от отсрещния бряг и не намира. Сестра й търси начин да й помогне и не намира. Времето е безпомощно. Но и присъда. Защото неговата логика е вездесъща. Развръзката е ужасяваща, но развръзка точно в тази логика.
 
Фоенкинос го може: житейската катастрофа на всекидневния човек. Той я разказва сякаш безобидно. Не става кой знае какво – човекът е от незабележимите, читателят ще рече, че пътят до последния кръг на ада е постлан с кротки думи. Има го в една и друга степен в 5-те му преведени у нас романи. Ето и тук. Не съвсем кротките думи, разменени между сестрите през седмици наред са в 2-3 изречения и при различна ситуация щяха да са и без значение, некротки жестове въобще липсват. 
 
А читателят е убеден, че на напрежението не му остава нищо друго, освен взривяване. Фоенкинос стои встрани и хитрее – с палава афористика („Любовта винаги би трябвало да бъде нулева година”, „Всяко страдание е уникално”, „Щастието е убийствено скучно за разказване”...), с намигане към читателя в нарочни „обяснения” под линия... И не само.
 
Краткият съвременен френскоезичен роман (под 200 страници: Патрик Модиано, Амели Нотомб...) за нещата от живота. „Нещата от живота” в кавички, понеже е заглавие на филм. Мишел Пиколи, Роми Шнайдер, режисьор Клод Соте. О, и задължителната музика на Филип Сарде. Номинация за Кан’1970 – за днешните обитатели на медийния свят. Еманципираното от литература кино, но и от сегашната грижовност към първичните усещания и инстинкти. 
 
Пиколи и Шнайдер са вече невъзможни, защото са друго кино... И ето какво. Последните три изречения в романа са кино. Фоенкинос се отказва от писмовния разказ. Показва. Кадър. Навира в очите, в очите! – жеста на Матилдиния зет. Развръзката е филмова; някога филмите свършваха със задължителния надпис „Край”.
 
Даваме ли си сметка колко нареченото литературен „трилър” дължи на киното? И дали думичката „дължи” е в случая с някакъв смисъл. Дали романът „трилър”, някои настояват, че „роман” и „трилър” са различни неща, – не е продължение колкото на литературата, толкова и на сегашното кино? Дъвка за първично въображение и ликвидатор на асоциативно мислене. И продаваемост, продаваемост! 
 
Само припомняме: Фоенкинос е интензивно екранизиран. Всяко поколение си заслужава киното. И литературата. Но този текст стана тежък, засукан и разпилян. Обяснението на Матилда е по-непосредствено и не подлежи на опровержение: „Истинският проблем бяха книгите. Матилда бе чела твърде много. Човек не може да е щастлив, когато е чел много”.