Книжен ъгъл

Богдан Русев публикува своеобразно продължение на „Принцът на Алкирия“ – една от най-култовите книги-игри от 90-те

Трийсет години след култовите „Варварският бог“ и „Принцът на Алкирия“ – най-продаваните български книги-игри и до днес – Богдан Русев, познат като Робърт Блонд, се завръща, за да разкаже продължението на историята.
„Тронът на Алкирия“ (Сиела) е мрачно и брутално фентъзи за пораснали читатели, което започва там, където завършва разказът в „Принцът на Алкирия“, и което ще потопи читателя в свят на черни и бели магове, фантастичен екшън и мистериозни убийци с кожени маски.
Понякога мракът е за предпочитане…
Алкирия – далечно южно кралство, верен съюзник на Империята – е разтърсено от жестока гражданска война. Току-що е предотвратен кървав опит за държавен преврат. Младият Принц се е завърнал и е готов да седне на престола. Песните във възхвала на Принца и неговия млечен брат са ги изпреварили по пътя им обратно към дома. Но преди да застане начело на народа си, му предстои една недовършена задача. Защото миналото все още не е приключило. И дебне в сенките, жадно за отмъщение.
Едно почукване на вратата отнема на Тарк всичко, което има, а смъртта остава единственият му избор. Чейн, някога перспективен кавалерийски офицер, се опитва да удави в алкохол спомена за своя произход. Суин се разкъсва между дълга си като страж и желанието да оцелее. Сола вече не е жена, не е майка, а сянка – инструмент на отмъщението. Тя няма избор, а само предназначение. Да убива.
 Четиримата са отчаяни, притиснати от обстоятелствата и готови на всичко, за да се измъкнат от лапите на собствената си съдба. Дори и това да означава самоубийствена мисия, която ще ги преведе из най-опасните места в Алкирия и отвъд границите на познатото.
От едно смъртоносно свърталище към следващото – скоро те ще разберат, че защитниците трябва да побеждават всеки път, а нападателите трябва да успеят само веднъж. И залогът в тази игра на сенки е не само тронът на Алкирия…
Богдан Русев създава богато нюансирано и безмилостно добро фентъзи, в което  опасности дебнат навсякъде, героите имат две лица, а битката за властта никога не е била толкова жестока.
Кървав и напрегнат, „Тронът на Алкирия“ е всичко, което почитателите на мрачното фентъзи могат да иска от една история.
Богдан Русев споделя: „Тази книга не е за деца. Не е дори за юноши. „Тронът на Алкирия“ е мрачно, брутално, трагично фентъзи за пораснали читатели. И, заклевам се, „Тронът на Алкирия“ е най-добре написаната ми книга досега. Не въпреки жанра, а точно заради него. Все пак, за 30 години би трябвало да съм научил нещо.
Радвам се, че вече мога да я споделя с вас.” Следва откъс.

Чейн едва се държи на седлото.
Главата му всеки момент ще се пръсне, а сякаш целият свят се е наговорил да направи така, че болката да се усили до краен предел: яркото пролетно слънце, което хвърля отблясъци по оръжията и броните на конната гвардия; шумът на неизброимото множество, което се е събрало на източната порта на Ханджаб за церемонията по изпращането; проклетата песен за възхвала на проклетия принц на проклетата имперска провинция (която дори не заслужава да се нарече истинско кралство, така че строго погледнато, принцът не е никакъв принц, а покойният му баща никога не е бил истински крал), която за Гуор знае кой път изригва от гърлата на младите конни гвардейци, за да бъде подета, в нестроен и неблагозвучен хор, от най-близките зяпачи, а сетне, на вълни, и от все по-далечните, докато не проехти, с известно закъснение, чак от другия край на тълпата, така че когато песента най-сетне милостиво е свършила в непосредствена близост до многострадалната глава на Чейн, над далечните покриви на Ханджаб все още реват последните два куплета като тътен на прибой на хоризонта, въпреки че за своите повече от петдесет години (почти четиресет от тях – посветени на служба към Империята), Чейн никога не е излизал от столицата и съответно никога не е виждал морски вълни и не е чувал прибоя.
Чейн е капитан от ханджабската конна гвардия и по-скоро ще умре, отколкото да позволи на нещо да му попречи да изпълни дълга си към родината и Императора, но точно тази сутрин предпочита първото. Най-много от всичко му се иска да се обърне, да разбута десетимата гвардейци, които яздят зад него по булеварда в очакване на нарежданията му, и да се прибере в казармите на гвардията, където да предаде верния си кон на грижите на ординареца, да се добере пълзешком до спалното помещение за офицери, да легне и да умре.
Чейн знае, че не бива да пие толкова. Дори да не го знаеше с ума си, тялото му го казва достатъчно ясно всеки път, когато скача на седлото с един миг по-късно от младите си подчинени; всеки път, когато се налага да стисне юздите по-силно, за да не видят как треперят ръцете му. Но проклетите тържества в прослава на проклетия принц от проклетата провинция продължиха две седмици – две седмици – и от всички в императорския дворец, от всички в конната гвардия и всяко друго подразделение на славната имперска армия, разквартирувано в столицата, от всички мъже и жени в Ханджаб (и дори някои по-едри за възрастта си деца) се очакваше да се включат в тях.
Кавалерийската сабя сякаш тежи два пъти повече от обикновено и дърпа Чейн наляво на седлото, така че се налага да приложи цялото си ездаческо умение, за да се задържи на него без видимо усилие, както се полага на капитан от най-елитната конна част в Империята. Арбалетът виси от другата страна на колана му и болезнено го удря в коляното на всяка крачка на коня. Тялото му е все така жилаво след цял живот, прекаран на седлото, но главата му… богове, главата му.
Разбира се, на самия принц нищо му няма. Хлапето язди начело на процесията и весело маха на тълпата, която го приветства от двете страни на булеварда. Носят се слухове, че двамата с млечния му брат Алвиан, който язди до него, са сторили всичко по силите си, за да пресушат най-добрите бутилки от личната колекция на Императора – но човек никога не би го предположил, като ги погледне сега. Блестят усмивки, светят очи, развяват се перчеми. Чейн горчиво пресмята, че до двамата трябва да застане още един като тях, така че общата им възраст да достигне неговата.
С един последен тържествен рев, който едва не слага край на живота на Чейн още тук и сега, празничното множество най-сетне ги пуска да излязат от източната порта на града и когато продължават по пътя към Турил, разкалян от пролетните дъждове, непоносимо младият Алвиан изостава, докато не се изравни с капитана на конния отряд.
Чейн тежко преглъща, изправя се на седлото и си придава строго, бдително изражение.
– Течности – казва му момчето.
Чейн не е сигурен, че го е чул както трябва. И двамата младежи говорят на езика на Империята, но с южняшкия акцент на Алкирия, с лениво протяжни гласни и „к“-та там, където на север казват „х“, така че от устата им „Ханджаб“ звучи като „Канджаб“.
Алвиан му подхвърля малка кожена манерка, която Чейн успява да улови с една ръка, без да падне от седлото, слава на боговете. След първата глътка му се струва, че ще повърне, но се овладява и пресушава манерката. Невидимият стоманен обръч, който е стиснал главата му, като че ли отхлабва хватката си. Чейн с благодарност подава манерката обратно на младежа.
Алвиан се навежда към него на седлото и заговорнически снишава глас:
– Знам какво си мислиш.
Чейн го поглежда.
– Какво правя тук? – казва момчето с доста добра имитация на ханджабски акцент.
Чейн продължава да го гледа.
– Хайде де, отпусни се малко – казва му Алвиан. – Тук сме само приятели. Чудиш се защо твоят отряд от конни гвардейци беше изпратен да придружава Принца до Алкирия по морския маршрут, който включва едноседмично плаване от Турил до Харп – цяла седмица на кораб с коне, ужас, – докато Върховният жрец на Империята, който ще потегли към Алкирия утре по суша, ще бъде придружаван от таен отряд на Охраната.
Чейн се взира в него с непроницаемо изражение. Проклет да е, ако това хлапе успее да го накара да изрази съмнение в мъдростта на Императора. От друга страна, Алвиан сякаш наистина чете мислите му: Охраната – или Елитният имперски легион, както държат да ги наричат – е пехотно подразделение, така че щеше да бъде много по-уместно те да пътуват с кораб вместо на коне по южния път към Бренвил и Черната гора.
– Добре – казва накрая Чейн. – Защо?
Алвиан се навежда още малко към него. Чейн е сигурен, че ще падне от коня, но момчето успява да се задържи, като протяга ръка и се хваща за неговото седло. Чейн неволно настръх-ва – в конната гвардия за подобно нещо щяха да го извикат на дуел, – но Алвиан не му обръща внимание.
– Грешен избор – казва Алвиан и избухва в смях.
Чейн неуверено се усмихва. Погледнат толкова отблизо, младежът изглежда на повече от осемнайсетте си години. Само Върховният жрец знае какво му е струвало да измине пътя от родната си провинция до Ханджаб рамо до рамо с принца в изгнание, докато цялата стража на Алкирия и всеки убиец по пътя им се бяха опитвали да ги спрат. Погледнат толкова отблизо, блясъкът в очите му не е просто по младежки дързък, а опасен. Чейн си напомня, че това момче е убивало без колебание в името на своя Принц и ако се наложи, ще го стори отново.
Решава да му отвърне по същия начин.
– Знаеш ли как можеш да познаеш дали някой е от таен отряд на Охраната? – пита го Чейн.
Лицето на младежа грейва от удоволствие.
– Не, как?
– Няма нужда – казва му Чейн. – Той сам ще ти се похвали.
Този път смехът им е споделен. После Алвиан смушква коня си, за да настигне принца и да му разкаже новата шега, която е научил току-що. Чейн се усмихва на себе си. Може би това назначение няма да е чак толкова ужасно.