„Мениджърът“ - греховно красив, но леденостуден

Ако приема предложението му, рискувам да се влюбя в единствения мъж, когото не мога да контролирам. Но се изкушавам да кажа „Да“... 

 

Защото мъжът, който се крие под тези строги костюми и сурова фасада, може да е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало. А аз може би съм единствената, която има шанс да разтопи сърцето му... в новия роман на Кристен Калихан „Мениджърът“ (Ера, превод Красимира Абаджиева).

Какъв късмет – преместиха ме в първа класа на полета ми до Лондон! Мислех, че съм ударила джакпота... докато ТОЙ не седна до мен. Гейбриъл Скот. Греховно красив, но леденостуден. Нищо и никой не може да пробие стените му.
Скот е легенда, мениджър на една от най-известните рок банди в света, супер секси... и арогантен задник, който ме гледа отвисоко!
Реших да се позабавлявам като го провокирам по време на дългия полет. Но не очаквах да се почувствам толкова привлечена... А сега вече го искам безумно!
Най-голямата изненада? Той също ме иска. Но по начин, по който не съм си и представяла...

Кристен Калихан е трикратно номинирана за наградата „РИТА“ и е носителка на две награди „Romantic Times Reviewer’s Choice“. Калихан е позната на българските читатели с „Идол“. Живее във Вашингтон със съпруга и двете си деца. Следва откъс.

Крайно време беше да се измъкна от сексапилния съсед. Малко се поувлякох в закачките и тъй като се познавам добре, допускам, че ще се поддам на увлечението по този хем съблазнителен, хем сдържан мъж. Сдържаността не предполага привлекателност, но само като си представя как сядам на коленете му и...
Постъпих разумно, като извадих слушалките. Разлиствам „Вог“ и слушам музика.
Той прави същото. По едно време остави списанието и отвори лаптопа си. Измъчвам се от желанието да надникна в екрана. Може наистина да е херцог. Отговаря на всички изисквания. Или пък е милиардер? Но херцозите и милиардерите имат свои самолети...
Представям си как Хелиос се разпорежда в имението или разхожда невинни девици с хеликоптера си. Пристига количка с коктейли – явно богатите обичат да летят почерпени. Има и ордьоври. Свалям слушалките и възкликвам:
– О, благодаря!
Хелиос сумти под нос.
Не му обръщам внимание. Аз обичам храната. Много! И ордьоврите изглеждат превкусно. Стюардесата ми подава поднос със сиренца, ядки, рулца с пъпеш и прошуто и печени доматчета върху тост. Страхотно. Поглеждам съседа и заявявам:
– Пропускаш лакомствата! – Лапвам едно рулце с въздишка на задоволство. Ах, тази първа класа! Не знам дали вече бих могла да пътувам в класата на бедняците. Горките хорица някъде там, отзад...
– Ще съжаляваш още при първата турбуленция с тоя пълен стомах – предупреждава ме Хелиос.
– Забелязал ли си, че тя е винаги по време на вечеря?
– Не съм.
– Сякаш специално заради икономичната класа. Има логика, нали?
Той предпочита да не дава мнението си и все така гледа в екрана. Много забавен тип, няма що. Предлагам му да си почине. Той въздиша, затваря лаптопа и пита:
– Защо мислиш, че не си почивам? – Страхотните му сини очи ме приковават. Боже мой, трудно ми е да го гледам. Дъхът ми секва и стискам бедра. Нормална реакция при възбуда. Нищо повече.
За съжаление гласът ми издава вълнение, когато отговарям:
– Предполагам, че линиите между веждите ти не са от смях.
Тъжните бръчки се задълбочават над свъсения поглед. Не сдържам усмивката си и го успокоявам:
– Не се тревожи. Поведението ти е доста дразнещо, но изглеждаш що-годе млад.
– Освен упрек може би и комплимент? – недоумява той.
– Изкусителен мъж като теб не се нуждае от комплименти. На колко си години? – Прекалявам, но ми е забавно да го дразня.
– Това е личен въпрос. Аз не те питам на колко си.
– На двайсет и пет – обявявам радостно и забелязвам, че устните му потрепват в опит да остане сдържан.
– Аз съм на двайсет и девет.
– Догодина на деветдесет?
– Нарочно ме провокираш, нали?
– Господин Хелиос, да се върнем на въпроса за почивката ви.
– Може ли да престанеш да ме наричаш така?
Гласът му е като мехлем – плътен, галещ и приятно дрезгав. Щѐ ми се да го слушам как чете телефонния указател.
– Ами не знам името ти!
Бръчките на челото се задълбочават, но му придават чар. Няма да му го кажа, защото сигурно ще го подразня, но свъсването му издава вътрешни колебания, сякаш води война сам със себе си.
– Ако не искаш да се представиш, добре. Много хора страдат от параноя.
– Нямам параноя.
Да не повярваш!
– Може би мислиш, че съм международна хакерка и искам да се докопам до бизнеса ти. Ех, само да знаех как се казваш!
– Надявах се да не разкриеш кой съм.
Изпива последната глътка вода с недоволна гримаса и му предлагам:
– Поръчай си един коктейл!
Навежда се, взема бутилка вода от барчето, отвърта рязко капачката и започва да гълта, сякаш е в пустиня. Не гледам. Нарочно. Как може шията му да е съблазнителна?! И какво толкова преглъща?
– Гейбриъл.
Отговорът ме стряска. Гледа напред и след малко извърта глава към мен.
– Казвам се Гейбриъл Скот.
За първи път чувам някой да се представя с такова неудобство. Дали не е шпионин?
– Гейбриъл – повтарям и забелязвам, че не му е приятно да чува името си, сякаш е голяма тайна.
– Аз съм Софи. Софи Дарлинг.
Той мига, а силното му, стегнато тяло се накланя към мен и застива, сякаш осъзнало действието си.
– Дарлинг?
Вече не помня броя на мъжете, които бяха реагирали също толкова учудено. Неговият тон е скептичен, но и ласкав. Всъщност не, не точно ласкав. Изрече Дарлинг с приятно загадъчна интонация и името като че ли ме погали.
Ама че съм загубена! Не трябва да залитам по този тип. Стра­хотен е, няма спор, но е толкова странен! Така или иначе, след няколко часа ще пристигнем и край. Едва ли би го направил неизискано, но съм сигурна, че чака с нетърпение да се разделим.
– Така се казвам. Софи Дарлинг. – Потвърждавам името с престорено спокойствие и дочувам смотолевените му думи:
– Господ да ми е на помощ... Е, госпожице Дарлинг – подхваща той със сдържания и леко дрезгав глас, който вероятно използва при нова свалка, – отговорът на въпроса за почивката е: „Аз по принцип не почивам.“
– Самопризнание, че си пълна скука.
– Кой използва такива думи в наши дни! – Той взема доматче от чинията ми и добавя: – Измисли нещо по-умно.
Гейбриъл дъвче домата и ъгълчетата на очите му се присвиват почти незабелязано. Самодоволна усмивка!
– Нещо обидно може би?
– Нещо по-оригинално, което не съм чувал стотици пъти.
Този мъж активира дремещия ми мозък и зашептявам в ухото му:
– Ти си постер на Роджър Наранения. Пази си ръката.
– Кой е този Роджър?
– Имаш интернет. Чети.
Мой ред е да се подсмихна и да се загледам в списанието.
Бръмченето на двигателите изпълва тишината и аз чувам потракването на клавиатурата. Следва тих възглас и аз се усмихвам още повече. Роджър Наранения е определение за вманиачен самозадоволяващ се мъж, който си причинява рани от прекалено задоволяване. Не искам да си го представям, защото изпитвам известно неудобство, но съседът ми ме хвали с хрипкав глас:
– Отлично сравнение, госпожице Дарлинг!