Книжен ъгъл

Когато Лин и Валъри Константин написват „Последната госпожа Периш“ под псевдонима Лив Константин, двете са наясно, че са сътворили бестселър. И са прави. За разлика от първата им съвместна творба, психологическият трилър за Дафни и Джаксън Периш веднага е поет от агентка, която продава правата му за отрицателно време. Скоро след излизането си „Последната госпожа Периш“ (Бениториал, превод Габриела Кожухарова, корица Яна Аргиропулос) оглавява класациите за бестселъри на USA Today и Wall Street Journal и привлича вниманието на Рийз Уидърспун, която я избира за книга на месеца в световноизвестния си литературен клуб. Книгата е преведена на 29 езика, има над 200 000 ревюта в читателската платформа Goodreads и десетки допечатки на оригиналното издание, а стрийминг гигантът Netflix е в процес на разработка на екранизацията на романа.

Всичко обаче започва от две сестри, които като малки обичат да слушат и преразказват историите на баба си от Гърция. Тази любов не избледнява дори когато двете се ориентират професионално – Валъри към Белия дом, където работи в екипа на президента Никсън, а Лин към маркетинга. И двете не могат да си представят, че действително е възможно да си изкарват хляба с разказването на истории. Всичко това се променя, когато децата на сестрите порастват и те решават да се отдадат на хобито си – перфектния начин да прекарват повече време заедно. Когато Лин и Валъри творят в дуо, се чуват всеки ден и обсъждат план за деня. Всяка от тях работи по една глава от романа, след което си ги разменят за редакция и дописване. „В момента на завършване на дадена книга вече всяка страница е пипната и от двете ни - казва Лин в интервю за „Асошиейтед Прес“.
Така през 2017 г. се ражда „Последната госпожа Периш“ – история за безскрупулна златотърсачка, която подлъгва красавицата с добро сърце Дафни в приятелство с единственото намерение да отнеме съпруга ѝ – ослепителния богаташ Джаксън Периш. Сестрите Константин не се ограничават жанрово, когато започват романа по идея на Лин, но шокиращите обрати и тъмните тайни естествено го позиционират редом до най-свежите и апетитни психологически трилъри на десетилетието. Плашеща, но завладяваща динамична история за необуздана похот и истинска лудост, „Последната госпожа Периш“ обещава на читателите пристрастяващо изживяване, перфектно за летните месеци.
„Невероятно реалистичен, хипнотично завладяващ и възхитително страховит и ужасяващ – един от най-добрите психологически трилъри, които ще прочетете през годината.“ – Лий Чайлд

Лив Константин е литературният псевдоним на Лин и Валъри Константин. Понеже ги делят три щата, двете постоянно говорят по Скайп и непрекъснато си разменят имейли. Отдават умението си да съчиняват мрачни сюжети на факта, че с часове са слушали историите, които баба им гъркиня им е разказвала.
Можете да научите повече за тях на: livconstantine.com. Следва откъс.

На Амбър Патерсън ѝ беше писнало да бъде невидима. От три месеца идваше във фитнес залата всеки ден – три дълги месеца, през които бе наблюдавала тези безделнички да се трудят върху единственото, за което ги беше грижа. Бяха толкова самовлюбени: беше готова да заложи и последния си долар, че никоя от тях не би я разпознала на улицата, въпреки че всеки божи ден стоеше на метър и половина от особите им. В техните очи тя беше просто част от пейзажа – маловажна и недостойна за вниманието им. На нея обаче не ѝ пукаше – за никоя от тях. Имаше една-единствена причина всеки ден да се влачи тук, до този уред, точно в осем.
Беше ѝ писнало до смърт от еднообразието – ден след ден си скъсваше задника в изчакване на удобен момент да действа. С ъгълчето на окото си зърна добре познатите златисти маратонки „Найки“ да стъпват на уреда до нея. Амбър изправи рамене и се престори, че е погълната от списанието, поставено на стратегическо място върху рамката на собствения ѝ уред. Тя се обърна и удостои блондинката до себе си със свенлива усмивка, която ѝ спечели вежливо кимване в отговор. Амбър се протегна за бутилката си с вода, като нарочно премести крак до ръба на уреда и се подхлъзна, събаряйки списанието, което се приземи на пода под педала на съседната машина.
– О, господи, много съжалявам – каза тя и се изчерви.
Преди да е успяла да слезе, жената спря да върти педалите и вдигна списанието вместо нея. Амбър видя как веждите ѝ се сключиха.
– Четете списание „ИС“? – рече тя и ѝ го подаде.
– Да, журналът на Тръста за лечение на мусковисцидоза. Излиза два пъти годишно. Чували ли сте го?
– Да, чувала съм го. В медицинската сфера ли работите? – попита я блондинката.
Амбър сведе очи към пода и пак вдигна поглед към нея.
– Не. Малката ми сестра имаше мусковисцидоза. – Остави думите да увиснат в пространството помежду им.

– Съжалявам. Беше грубо от моя страна. Изобщо не ми влиза в работата – отвърна жената и отново стъпи на кростренажора.

Амбър поклати глава.

– Не, всичко е наред. Вие познавате ли някого с това заболяване?

Когато жената се обърна повторно към нея, в очите ѝ се четеше болка.

– Сестра ми. Изгубих я преди двайсет години.

– Много съжалявам. На колко години беше?

– Само на шестнайсет. Имахме две години разлика.

– Шарлийн беше едва на четиринайсет.

Амбър забави темпо и избърса очи с опакото на дланта си. Изискваха се доста добри актьорски умения, за да плачеш за несъществуваща сестра. Трите ѝ сестри от плът и кръв бяха живи и здрави, макар да не беше говорила с тях през последните две години.

Уредът на жената постепенно спря.

– Добре ли сте? – попита тя.

Амбър подсмръкна и сви рамене.

– Дори след всичкото това време не става по-лесно.

Блондинката я изгледа продължително, сякаш се мъчеше да вземе решение, след което протегна ръка.

– Аз съм Дафни Периш. Какво ще кажете да се махнем оттук и да си побъбрим на по чаша кафе?

– Сигурна ли сте? Не искам да прекъсвам тренировката ви.

Дафни кимна.

– Да, наистина бих се радвала да поговоря с вас.

Амбър я дари с нещо, което се надяваше да изглежда като признателна усмивка, и слезе от уреда.

– Звучи чудесно. – Пое ръката ѝ и рече: – Аз съм Амбър Патерсън. Приятно ми е да се запознаем.

 

*