Книжен ъгъл

Мечтата на Савана най-накрая ще се сбъдне! Клер Донован, главният редактор на най-успешното издателство на романтични романи, се интересува от нейния ръкопис.

Има само един проблем. Савана работи в друго престижно издателство, където на този тип литература не се гледа с добро око. Принудена е да скрие ръкописа си на работа, а когато се връща за него, я чака изненада. Не само, че някой е открил скривалището ѝ, ами си е позволил да драска критики между редовете.

Тя няма намерение да се вслушва в анонимния си редактор. Но когато коментарите на Клер съвпадат с неговите и се оказва, че Савана има само 6 седмици да пренапише текста преди да загуби шанса си, тя няма избор, освен да го помоли за помощ. Но кой ли е той?

Савана подозира всички в иначе спокойния им офис, който неочаквано започва да се тресе от интриги и различни слухове. Новият ѝ колега Уил също е сред заподозрените. Привличането между двамата нараства, а съдбата на нейния роман е на път да се реши...

В свежата, оригинална и забавна история от Мелиса Фъргюсън „Среща между редовете“ (Ера, превод Тееодора Давидова) Савана ще осъзнае, че има още много какво да учи за писането… и за любовта.

Мелиса Фъргюсън е автор на романтични романи. Живее в Тенеси със семейството си. Любимото ѝ хоби е да превръща приятели и познати в герои в своите книги без тяхно знание. Следва откъс.

Бодро изваждам ръкописа от чантата си.
Оставям го на леглото.
Притискам пръст до устните си.
Съзерцавам.
Както виждам, имам три възможности.
Едната. Да приема факта, че някой (а) е бил в любимата ми врабчова стая днес и (б) че е чел ръкописа ми. Това обаче ще доведе до нервен срив, а аз вече съм достатъчно изтерзана, за да го понеса.
Втората. Мога да приема, че любимата ми стая вече е разкрита, така че ще ходя там по-късно през деня (да речем към три през нощта, за да мога на спокойствие да позяпам в тавана), а и нека го погледнем откъм по-естествената страна. Просто някой е предложил редакторските бележки. Аз съм ре­дактор. С това си вадя хляба. Не е кой знае какво. Трябва са­мо да прочета какво е написал в полетата в малкото време, което мога да отделя, да приема това, с което съм съгласна, и да нанеса в текста промените.
Третата. Пренебрегвам откачената дързост на онзи, който е посмял да пипне ръкописа ми, и го изпращам на Клер.
Взимам купчината и бавно свалям ластика.
Почеркът ми се струва доста превзет. Наклонени и къси букви, някои от които недовършени. Всичко това с дебел черен флумастер. Очевидно авторът е бързал и не си е правил труда да изписва буквите докрай. Дразнещо е. Изкушавам се да ги довърша.
До този момент избягвам да прочета първия ред, но сега го осъзнавам и зяпвам.

Слабо начало.

Ококорвам се. Слабо. Начало.
Какво ли значи това? Че началото не го бива?
Това е първата страница. Първият параграф! Тайнственият редактор дори не е прочел по-нататък, за да се запознае с мястото на срещата.
Поглеждам края на страницата и чета: Тривиална среща.
Как така тривиална? Двамата разменят напитките си в едно кафене – страхотно оригинално според мен. Това, което е особено мило, е, че двамата поръчват едно и също кафе. Не е някое: „О, боже. Ето вашето черно кафе. Не знам как се обърках и го взех за моето затворено фрапучино с допълнителна пяна.“ И което е още по-оригинално, реалистично е, че и двамата тръгват към барманката, която повиква двойно еспресо, лате с тиквена подправка, каквото са поръчали и двамата. Едва когато виждат имената на чашите, разбират, че са ги разменили и това става повод за приятни реплики.
Много бях горда с хрумването си...

Отвратително, и се среща в почти всеки филм на „Хол­марк“ от последните десет години.

Ясно. Това е.
Прелиствам следващите страници, кръвта се изкачва в главата ми с всяка следваща дума в полето.

Мудно начало. Трябва да грабва. Дай повод на чита­телите да продължат нататък. Отегчат ли се – губиш ги.
Нелеп избор на думи.
Махни този параграф.
Този образ е излишен.
Не се отклонявай прекалено.
Смени гледната точка.
Помисли ли да промениш глаголното време в сегашно?
Е, добре. Достатъчно.Затварям всичко. Цялата горя. Погледът ми попада на огледалото отсреща и виждам, че съм се задъхала така, сякаш съм спринтирала повече от километър. Кой може да е този?
Някой заблуден. Заблуден и високомерен, при това мрази всичко, което може да подсказва щастие. А най-важното, греши. Ужасно много греши. Този човек вероятно ненавижда дамските романи. Такива са почти всички редактори в „Пенингтън“. Дълбаят в книги за екзистенциализма и историята на кучешките изложби, сякаш няма нищо по-вълнуващо на света.
Ставам решително и отварям вратата на гардероба си. Металната релса за закачалките скрибуца неприятно, докато избутвам с едната си ръка купчината пуловери, ризи и рокли надясно, за да стигна до голям кашон на дъното. Държа дрехите, докато с другата си ръка вдигам капака и пускам ръкописа вътре.
Така. Оставям го там, където прибирам всички непотребни неща в живота си.
Бутвам обратно плъзгащата се врата с едно-единствено движение и се връщам на стола пред бюрото. Кликвам с мишката и чакам да се появи десктопът. Бързо написвам чернова на мейла.
Не успявам да нанеса дребните поправки, които направих сама през този ден. Повечето от тях бяха свързани със замяна на думи. По-добре да не правя прибързани действия. Предпочитам да се доверя на автора, какъвто бях, когато работех бавно и спокойно, без крайният срок да ме притиска, докато в момента съм достатъчно изтощена и объркана, за да правя промени в последния момент. Чувала съм всичко това от различни автори, докато се готвят да ми изпратят ръкописите си. Редно е да се потупам по рамото. Съмнявам се в себе си, значи все пак съм истински писател.
Подкрепена от този кратък момент на самопохвала, приближавам мишката до „Изпрати“ и бързам, преди да съм се отказала, да натисна клавиша. Почти чувам как мейлът тръгва към крайната си дестинация.
Стоя така известно време с поглед в екрана, не мога да повярвам какво се случи току-що.
Толкова кратко действие, само едно чукване по бутона на мишката и ...
Готово.
Няма връщане назад. Без никакво съжаление. Ни-как-во.
Чувството не е спокойствие. Не го очаквах.
Ставам от стола и в този момент очите ми са привлечени от затворената врата на гардероба. Някаква горчивина започва да пълзи в душата ми. Този, който бе надникнал в ръкописа ми, не само го беше прочел без позволение, но и бе откраднал моя момент. Предполага се, че сега трябва да съм въодушевена. Все едно огромна тежест се е смъкнала от раменете ми. От месеци мечтая за този момент. Не, от години. А сега? Сега започвам да се паникьосвам.
Дотук беше с моя ден на победата.
Чувам как някой почуква леко на вратата ми.
– Сав? – предпазливо ме вика Ферис от другата страна. – Сав, сигурна ли си, че не искаш да гледаш филм с нас? Ще правя пуканки. Ако дойдеш, обещавам, че няма да ѝ позволя да те кара да наваксваш крачки.
Поемам си въздух. Извръщам очи от вратата на гардероба и се надигам от леглото, повличам със себе си натрупаните емоции от деня и тътря крака вън от стаята.
– Идвам – съобщавам аз.
Е, направих го.
Изпратих ръкописа и тази мисъл ще ме крепи, все едно какво ме чака.
Празнувам.