Откъс: За 23 от „Големите митове на Втората световна война“

Колко образовани хора все още вярват, че поражението на Франция през мрачните дни на 1940 г. е било предопределено от звездите, че Пърл Харбър е бил съкрушителна победа на японската империя над САЩ, че Ромел е бил прекрасен стратег, че американските войници не са умеели да се сражават, че Хитлер само е изпреварил нападение от страна на Сталин?

„Въпреки че Втората световна война става все по-позната с всеки изминал ден благодарение на неуморните изследвания на историците, все още съществуват много митове. Колко образовани хора все още вярват, че поражението на Франция през мрачните дни на 1940 г. е било предопределено от звездите, че Пърл Харбър е бил съкрушителна победа на японската империя над САЩ, че Ромел е бил прекрасен стратег, че американските войници не са умеели да се сражават, че Хитлер само е изпреварил нападение от страна на Сталин? Тези няколко примера – а списъкът далеч не е изчерпателен – съставляват речник на предубежденията, които обаче се опровергават от най-новите историографски постижения“, пишат съставителите на „Големите митове на Втората световна война“ (Сиела, превод Гриша Атанасов).
След успешния „Големите грешки на Втората световна война“ излиза още един исторически сборник под редакцията на Жан Лопес и Оливие Виевиорка, посветен на двадесет и три мита от най-големия конфликт в човешката история. Томът „има за цел да възстанови някои от фактите, като разгледа през ситото на двадесет и три глави големите митове, които, макар понякога да са приемани за евангелски истини, са всъщност погрешни. Без да се стреми да бъде изчерпателен, той се надява да допринесе на читателите да бъдат предложени плодовете на най-новите изследвания. Да се надяваме, че резултатите – често неочаквани – ще ги очароват и може би изненадат“. Следва откъс.

Британците единодушно подкрепят Чърчил преди и по време на Втората световна война

Франсоа Керсоди

Няколко фактора допринасят за създаването и поддържането на този мит: от една страна, често разделените и изолирани движения и правителства в изгнание в Лондон по време на войната са поразени от фасадата на единодушие, представяна от британските им домакини. От друга страна, мемоарите на самия Чърчил за войната, в които се премълчават разногласията и раздорите във и извън неговото правителство, затвърждават това впечатление, което се засилва още повече с течение на времето. И накрая, поради победния край на войната онези, критикували начина, по който е водена, впоследствие обикновено се въздържат да се хвалят с това.
Основният въпрос е кой и кога е бил въвлечен. Защото, когато се говори за „британците“, човек веднага си помисля за общественото мнение, но то включва пресата, парламента, партиите, правителството, военния кабинет и началник-щабовете – без да забравяме самия монарх. Това, че Чърчил е можел да разчита на постоянната и непоколебима подкрепа на всички тези елементи от началото до края на Втората световна война, изглежда твърде хубаво, за да е истина...

Черната овца на истаблишмънта

В периода между края на 1936 г. и началото на 1939 г. Уинстън Чърчил е може би най-непопулярният политик във Великобритания – и то преди всичко в собствената си партия: след като напуска кабинета в сянка в началото на 1931 г. заради радикално различие в мненията за Индия, той става „депутат консерватор в опозиция“. Но с партията си, както и с всички останали, той не е съгласен и по отношение на разоръжаването, на погрешната отбранителна политика на правителството, на пацифизма на министър-председателя Стенли Болдуин, а след това и на политиката на умиротворяване на неговия наследник Невил Чембърлейн. Както пред общественото мнение, така и в парламента призивите му за превъоръжаване, подкрепата му за крал Едуард VIII и решителното му противопоставяне на Мюнхенското споразумение го изолират значително в политическо отношение, така че до края на 1938 г. той има не повече от дузина съюзници в Камарата на общините – повечето от които, като Антъни Идън и Алфред Дъф Купър, дори са доста дискретни в подкрепата си... Фактът, че политиката на Невил Чембърлейн от Мюнхен насам среща одобрението на правителството, партиите, почти единодушната преса и голямото мнозинство от британската общественост , до голяма степен обяснява остракизма, с който се сблъсква Чърчил. Дори в собствения му избирателен район Епинг се сформира силно лоби, което протестира срещу противопоставянето му на Мюнхенското споразумение. Фактът, че самият крал Джордж VI също държи да покаже подкрепата си за политиката на Невил Чембърлейн, може само да засили чувството за изолация на Чърчил, без обаче да промени безусловното му противопоставяне на илюзиите на умиротворяването и противоречията на превъоръжаването.
Именно германското нахлуване в Прага, последвано от първите искания към Полша, започва да отваря очите на много хора в парламента, в пресата, сред интелектуалците и в деловите среди – където внезапно се осъзнава, че войната е неизбежна, че Англия не е подготвена за нея и че Чърчил го повтаря по всякакви начини вече шест години. А щом вероятно ще трябва да се изправят срещу една свръхвъоръжена диктатура, може ли да се мине без стар воин като Чърчил? Някои смятат, че не може, и речите му в Камарата на общините намират по-възприемчиви слушатели, а най-големите национални вестници започват да настояват за завръщането му в правителството: през април – „Дейли Телеграф“, „Ивнинг Адвъртайзър“ и „Сънди Пикчър“, през май – „Нюз Кроникъл“  и „Тайм енд Тайд“, през юли – „Йоркшир Пост“, „Обзървър“, „Сънди График“, „Дейли Мейл“, „Ивнинг Стандарт“ и дори „Манчестър Гардиън“, който призовава министър-председателя Чембърлейн да „постави патриотизма пред личните претенции“.
Всъщност не става дума за лични претенции, макар че те са многобройни в средите на торите. Чембърлейн се страхува, че депутатът от Епинг скоро ще постигне надмощие в правителството му, и което е по-важно, той и министрите му Саймън, Хоар и Халифакс смятат, че заемането на пост от Чърчил ще изпрати послание за война до Берлин. Въпреки заплашителните облаци, които се струпват над Европа, Чембърлейн продължава да търси мир на всяка цена – освен загубата на поста си. Ето защо през лятото неговите емисари умножават примирителните жестове към Фюрера, като същевременно дискретно притискат поляците да преговарят с Берлин. Но сключването на германско-съветското споразумение на 23 август и нахлуването в Полша на 1 септември рязко слагат край на официалните илюзии: изправен пред перспективата за бунт в правителството и парламентарното си мнозинство, Чембърлейн няма друг избор, освен да обяви война. И за всички, дори за най-непримиримите противници на Чърчил, става немислимо да се изправят пред голям конфликт без участието на единствения политик, който познава войната, не се страхува от нея и знае как да я води – затова с началото на Втората световна война Уинстън Чърчил е назначен на поста, който вече е заемал четвърт век по-рано: Първи лорд на Адмиралтейството.
За Чърчил няма да има „странна война“: корабите му безмилостно преследват Кригсмарине, претърпяват значителни загуби, но в крайна сметка печелят зашеметяваща победа срещу линкора „Граф Шпее“ край Рио де ла Плата, неговата активност, както и пищните му речи в парламента и по Би Би Си оказват отлично въздействие върху духа на обикновените граждани, военните, депутатите и дори министрите, а постоянната му намеса в делата на всички негови колеги, както и многобройните планове за офанзиви, които той предлага на министър-председателя, със сигурност постигат активизирането на едно много невойнствено правителство, но също плашат не по-малко министър-председателя, който иска да избегне да се „провокира Германия“ с обърканата надежда, че войната ще приключи, без да се налага той наистина да я води... Тъй като повечето от министрите му също са раздразнени от доста объркващите намеси на Първия лорд в техните области на отговорност , трябва да се признае, че Чърчил не е много популярен в правителството. Той със сигурност е по-популярен сред населението, но през декември 1939 г. социологическо проучване показва, че 63,78 на сто от британците одобряват политиката на изчакване на Невил Чембърлейн и че Чембърлейн е предпочитан за министър-председател от 51,69 на сто от тях, докато за Чърчил се обявяват само 30,27 на сто (а 18 на сто нямат мнение).