След „Жива“ идва и „Посветена“ на Ина Ясипова

Българката, живееща в Австралия, ни повежда на ново приключение в търсене на изгубеното познание на предците ни

Със смайващия си дебют „Жива“ живеещата в Австралия българска писателка Ина Ясипова положи основите на вълнуващо литературно обяснение в любов към истинската България, което хиляди родни читатели приютиха в библиотеките и в сърцата си.
По-малко от година след излизането на тази книга-магия, скътала сред страниците си лек за всяка болка на търсещите, в книжарниците долита и нейното стремително продължение – „Посветена“ (Сиела).
Също толкова смела, проницателна и емоционална като „Жива“, но изпълнена с още повече действие, необясними обрати на съдбата и любов към родните традиции и обичаи, „Посветена“ се впуска в ново търсене на изгубеното познание на старите българи.
А търсенето започва, разбира се, от калдъръмените улици на село Елици. Там, далеч от шума на големия град, Яна най-после е открила своя дом – както в някога изоставената къща на своята баба, така и в сърцето на съпруга ѝ Камен и сина ѝ Боян.
В завитото с плътното одеало на първия планински сняг село, скрило в себе си мъдростта на едно изминало време, се носят тишината и спокойствието, характерни само за местата, до които почти няма път. А и да има, малко са хората, които ще го изминат.
Затова, когато един ден на улицата се появява непознат тъмнозелен джип, Яна знае, че нещо непредвидимо ще се случи. Но не подозира, че притежателят на колата и доцент по етнография от София ще я поведе на неочаквано пътешествие, в чийто край се крие истинската причина за смъртта на родителите ѝ.
Седем са учителите, които Яна ще срещне по пътя си, водена от тефтерчето на даскал Григор от далечния XIX век. Седем са песните, които я повеждат в търсенето им, седем пъти и нейното име се споменава мистично в тях, седем са тайните, които трябва да разгадае, за да открие истината за своите корени.
Истина, чакаща да бъде пробудена от някоя „Посветена“ душа.
Забравени истории от миналото на нашите предци и техните вярвания намират своя път към настоящето изпод магическото перо на Ина Ясипова.
Откровен и чист, черпещ надежда и вдъхновение от позабравената душа на България, „Посветена“ е разказ за българското знание, което се крие някъде – или навсякъде около нас. И нежно ни напомня винаги да поддържаме огъня в огнището на сърцата си да не гасне. А това може да бъде постигнато единствено с любов. Следва откъс.

Идиличната тишина на опустялото селце внезапно бе нарушена от шум на автомобилен двигател.
– Май са ни дошли гости – каза Камен.
– Кой може да е? – тревожно попита Яна.
От години никой не идваше тук. В регистрите Елици се водеше обезлюдено село, въпреки че имаше цели шестима обитатели – баба Стойка, Яна, Камен, Боян, котаракът Василий и кучето Борко. Понякога през лятото идваха наследници на някоя от рухналите къщи с надеждата да я продадат и да изкарат някакви пари. Но бързо се отказваха. Никой не се наемаше да инвестира в място, до което почти няма път, а електричеството често прекъсва.
В края на улицата се появи висок тъмнозелен джип. Бавно, но уверено преодоля дълбокия сняг и спря пред снежния човек. Шофьорската врата се отвори и отвътре слезе мъж на около шейсет години, облечен в тъмнозелен туристически анорак. Тялото му беше слабо и атлетично. Дрехите му не бяха скъпи, но си личеше, че са нови. Имаше къса прошарена брада и носеше очила с тънки рамки. – Добър ден – поздрави учтиво. Гласът му беше дълбок и приятен.
– Добър ден – отвърна Камен.
– Това ли е село Елици? – попита непознатият.
– Това е – каза Камен.
– Кого търсите?
– Търся Яна.
– Аз съм – каза Яна и потръпна. Нещо в този човек я плашеше. – С какво мога да ви помогна?
– Аз съм доцент Дамян Димов, преподавател по етнология в Софийския университет – отвърна мъжът. – Историята е доста странна, така че ще отнеме известно време, докато ви я разкажа.
– Заповядайте в къщата, да не стоим отвън на студено – покани го любезно Яна.
– Чичо, ти Дядо Коледа ли си? – попита Боян.
– За съжаление, не съм – усмихна се доцентът.
Влязоха в къщата и седнаха до масата.
– Много уютно е тук – каза мъжът.
– Това е къщата на баба ми – каза Яна.
– Беше изоставена, но с мъжа ми я стегнахме и решихме да останем да живеем в нея.
– Чудесно решение. Големият град става все по-пренаселен и отблъскващ – отбеляза Димов.
– Ще пиете ли чай? – попита Яна.
– С удоволствие. Няма нищо по-хубаво от чаша топъл чай в зимен ден като днешния.
Яна наля чай и седна до масата.
– Е, какво ви води насам, господин доцент?
– Ще започна от по-далеч. В работата си на учен понякога се сблъсквам със странни случаи. Моята специалност изучава културната самобитност на народа ни, обичаите и традициите, вярванията и устното творчество.
– Този дял от науката май не е много развит – обади се Камен.
– Напротив – възрази доцентът. – Ще се изненадате колко много проучвания са правени и отлежават в архивите на университетската библиотека. За съжаление, те само събират прах там. Младите хора все по-малко се интересуват от бита и културата на своите предци. Струва им се архаично и безсмислено.
– Такава е модата днес – въздъхна Яна. – Хората вече не мислят за своите корени. Светът стана мултикултурен.
– Светът е станал напълно безкултурен, ако питате мен – каза Димов. – Но това е друга тема. Това, което ме доведе при вас, е, че преди няколко седмици получих по пощата старо, пожълтяло тефтерче, в което са записани текстовете на седем непознати досега народни песни. Вътре пише, че тефтерчето е принадлежало на някой си даскал Григор, учител от село Елици. Дадох го на колегите си от университета за графологична експертиза и те установиха, че е автентично. Записките в него датират от 30-те години на XIX век.
– Тоест от времето на турското робство – уточни Камен.
– Точно така – кимна Димов. – В седемте песни, записани в него, се пее за някоя си Яна.
– Има много народни песни, в които се пее за Яна – каза Камен. – „Тръгнала Яна за вода“, „Ай да идем, Яно, в Горния порой“, „Яна Никола думаше“…
– Да, но тук случаят е малко по-различен – отвърна Димов. – Седемте песни са свързани помежду си. И разказват за различни места, в които Яна е отишла. Нека да ви ги прочета.
Доцентът извади от джоба на анорака си малко найлоново пликче, в което грижливо бе увил находката си. Измъкна тефтера от пликчето и внимателно го разгърна.
– Ето първата песен – каза и започна да чете:
 

Тръгна Яна към Русалско,
Да си види свидни братя
Млади момци русалии
Па нагази във реката
Във реката силна, буйна
Порой влачи мътна вода
Дявол стори брод на Яна
Та премина през пороя
Та си видя свидни братя
Млади момци русалии.
 

– Аз не разбрах нищо – каза Яна.
 – Ето и следващата песен – продължи невъзмутимо Димов:
 

Яна тръгна отзарана па отиде на кошари
Да нагледа овце вакли
На герана, на сивия
Не ми били овце вакли
Най ми били врани конье
Врани конье с тежки гриви
Проговорил млад конярин:
Ой те, Яно, хубавице
На сърце ти болка лежи
Жалиш ти за милна майка
За погубен баща свиден
Яхни, Яно, коньевете
Литни с тях во небесата
Да попиташ месец ясен
Кой затри баща и майка.
 

Димов вдигна поглед от тефтера и намести очилата си.
– Доцент Димов, аз наистина не разбирам защо сте дошли тук – каза Яна. – Това са просто някакви песни, записани от човек, живял преди двеста години. Не зная с какво мога да ви помогна.
– Според мен в тези песни се крие някаква тайна – каза Димов. – Има някакъв код. И само вие, Яна, може да ми помогнете да го открия.