Откъс: Идва новият световен феномен - „Искронишка“ от Алекс Астър

Романът, превзел TikTok, вдъхновява продуцентите на „Здрач“ за нов фентъзи филм

Бихте ли прочели книга за омагьосан остров, който се появява веднъж на 100 години, за да стане арена на смъртоносна игра между шестима владетели, готови на всичко, за да избавят кралствата си от ужасяващи проклятия?
Младата писателка Алекс Астър задава този въпрос на многобройните си последователи в TikTok преди за пръв път да публикува фентъзи романа „Искронишка“ (Lightlark), а реакцията на читателите не закъснява. Още с появата си романът предизвиква светкавичен интерес в литературния свят и се превръща в истински феномен, събирайки десетки милиони гледания в профила на Астър.
Сега преведеният в над 20 държави #1 бестселър се появява и на български език – малко след като филмовия гигант Universal обяви, че ще адаптира историята за голям екран. А продуценти зад предстоящата филмова поредица ще бъдат създателите на мегахита „Здрач“.
И по всичко изглежда, че пищната и напрегната „Искронишка“ (Сиела, превод Мариана Христова)  ще бъде опасно изкушение и за най-заклетите почитатели на жанра в България.
Добре дошли на Стогодишнината!
На всеки 100 години остров „Искронишка“ се превръща в домакин на смъртоносна игра, в която са поканени да участват само владетелите на шестте кралства Волнестрия, Звездестрия, Лунестрия, Небестрия, Слънцестрия и Нощносянка.
Поканата е призив и единствена възможност за владетелите да развалят жестоките проклятия, които вече над пет века измъчват народите им и бавно и сигурно заплашват да ги заличат. Следва откъс.

Стогодишнината беше много неща. Игра. Шанс да развалят многобройните проклятия, които измъчваха шестте владения. Възможност да спечелиш несравнима власт. Среща на шестимата владетели. Сто дни на остров, прокълнат да се появява само веднъж на сто години. А за Айсла Стогодишнината беше…
Почти сигурна смърт.
„Готова ли си, Айсла?“ – обади се един глас в главата ѝ, подигравателен и жесток.
Единственото, което намаляваше страха ѝ, беше любопитството. Айсла открай време копнееше за повече… от всичко. Повече преживявания, повече места, повече хора.
 Мястото, на което щеше да отиде – Искронишка – беше изтъкано от повече. Преди бранителките ѝ да го открият и да го запечатат, Айсла се измъкваше през един хлабав панел стъкло в стаята си и излизаше в гората. Точно там срещна една Предтеча, която някога беше живяла на Искронишка – като всички волнестрийци, преди да изтъкат проклятията. Преди повечето владения да избягат от острова, за да създадат нови земи в хаоса, последвал разрухата. Историите на Предтечата бяха като плодове на клоните на дръвче – сладки и малобройни. Тя говореше за крале, които можели да сграбчат слънцето в ръцете си, за белокоси жени, които можели да накарат морето да танцува, за замъци в облаците и за цветя, чиито цветове били чиста сила.
Но всичко това било преди проклятията. Сега островът беше само сянка на предишната си същност, хванат в капана на вечна буря, която правеше невъзможно пътуването до него по всяко друго време освен Стогодишнината. Никой не можеше да стигне там с кораб или дори със заклинание.
Една вечер Айсла намери Предтечата легнала по хълбок до ствола на едно дърво. Можеше да я помисли за заспала, ако загорялата ѝ кожа не се беше превърнала в кора, ако вените ѝ не бяха станали лози. Волнестрийците владееха природата в живота и се сливаха с нея в смъртта.
Но в смъртта на Предтечата нямаше нищо естествено. Макар и на повече от пет столетия, макар и далеч от силата на Искронишка, тя беше умряла прекалено скоро. Смъртта ѝ беше само първата от много смърти.
И за това беше виновна Айсла.
Тера повтори въпроса си. Тъмнозелените ѝ очи бяха със същия цвят като листата и бръшляна, които се увиваха около двореца на волнестрийците като кожа върху всичко останало. Със същия цвят като очите на Айсла.
– Готова ли си?
Айсла кимна и посегна към короната пред себе си, макар че пръстите ѝ трепереха. Короната представляваше прост кръг от злато, украсен със златни пъпки, листа и съскаща змия. Тя я сложи на главата си, като внимаваше да не закачи фуркетите, които придържаха дългата ѝ тъмнокестенява коса настрана от лицето.
– Прекрасна си! – промълви Попи. Айсла нямаше нужда да чува комплимента, за да знае, че е истина. Красотата беше дар на всички волнестрийци… и тяхно проклятие. Проклятие, което беше убило майка ѝ. И това правеше факта, че беше наследила лицето на майка си – както казваха всички – още по-обезпокоителен.
Попи срещна погледа ѝ в огледалото и възкликна яростно:
– Ти напълно отговаряш на изискванията, птиченце. Ти си по-добра от всички тях!
О, защо не беше истина!
Айсла усети как я обзема паника, от която лицето ѝ се разкриви. Ами ако това беше последният път, в който виждаше бранителките си? Ами ако никога не се върнеше в стаята си? Ръцете ѝ инстинктивно посегнаха към двете жени: искаше да ги докосне още един, последен път.
Преди да е успяла, Тера ѝ отправи строг поглед, който я накара да застине.
„Да си сантиментална, означава да си себична“, сякаш казваха очите ѝ.
Стогодишнината не беше важна заради Айсла. Беше важна, защото можеше да спаси нейното владение. Народа ѝ.