Книжен ъгъл

Една самотна жена открива, че понякога човеците не разполагат с всички отговори

В българските книжарници се появи един необичаен, изненадващо уютен роман – дебютът на Шелби ван Пелт „Брилянтни създания“ (Емас, превод Емилия Ничева-Карастойчева). Книгата постигна главоломен успех по света – за по-малко от година бе преведена на близо 20 езика и само в Щатите реализира над 1 милион продадени екземпляра. Всичко това благодарение най-вече на читателската общност, която се влюби в ексцентричната и топла история и вече месеци наред продължава да я държи в бестселъровата класация на „Ню Йорк Таймс“. Откриваме я и в избора на редакторите на „Амазон“ за книга на годината, както и в челните финални места за роман и за дебют на годината на читателските награди „Гудрийдс“. След като милиони читатели заобичаха брилянтните създания на Ван Пелт, крайно време е те да стигнат и до нас. Авторката ни позволява да станем свидетели на едно повече от необикновено приятелство и да се потопим в една оригинална история, изпълнена с топлота, скръб, надежда и щедра порция човечност, която напомня по дух и послания „Човек на име Уве“.
Най-добрият приятел на Тоува Съливан е октопод. И по-конкретно гигантски тихоокеански октопод на име Марсел. Той умее много неща отвъд нашето въображение. Не умее обаче да избяга от плена си в малък обществен аквариум в крайокеанското градче Сауъл Бей.
Тоува също е прекарала целия си живот в градчето в къщата, построена от баща ѝ. Тя е на 70 и е известна със своя стоицизъм, но съществуването ѝ е покрито от воали на тъга. Наскоро е загубила отдавна отчуждения си брат, а няколко години по-рано ракът отнема обичния ѝ съпруг. Но вечно отворената рана на Тоува е изчезването на единствения ѝ син преди три десетилетия. Ерик бил Златното момче и едва на 18. От полицията така и не открили тялото му, но по тяхно мнение, Ерик се е самоубил. По мнение на Тоува – не е.
Тоува прекарва дните с дългогодишните си приятелки, група мили ексцентрични възрастни дами, а вечерите – като се грижи за местния аквариум. Тя се гордее с безупречната чистота на стъклото и на бетона и обича кроткото общуване с морските обитатели. Но никой не е по-специален от Марсел, който без да може да използва дори една дума, успява да комуникира с нея по-дълбоко от повечето човеци, които е срещала. Тяхното невероятно приятелство променя всичко...
Благодарение на изключителната си наблюдателност и прозорливост Марсел разгадава какво се е случило в нощта на изчезването на Ерик. И че явно има връзка с наскоро пристигналия в градчето Камерън, един млад мъж в търсене на отговори на собствените си големи въпроси. Ще успее ли октоподът да разкрие пред Тоува истината, преди да е станало твърде късно?
Очарователна, озарена с хумор и душа, „Брилянтни създания“ нежно ни напомня как един нов поглед към миналото може да отключи бъдеще, което сме смятали за недостижимо.  Следва откъс.

В плен от 1299 дни
 

Харесвам тъмнината.
Всяка вечер чакам лампите горе да угаснат и да остане само сиянието от главния аквариум. Не е идеално, само почти.
Почти-тъмнина както над морското дъно. Живях там, преди да ме заловят и да ме затворят тук. Не помня, но все още усещам вкуса на неопитомените течения на свободната морска вода. Тъмнината е в кръвта ми.
Кой съм, питате? Казвам се Марсел, но повечето хора не ме наричат така. Обикновено казват „онзи там“. Например: „Виж го онзи там – ето – пипалата му се подават зад скалата“.
Аз съм гигантски тихоокеански октопод. Знам го от табелата на стената зад аквариума.
И знам какво си мислите. Да, мога да чета. Мога да правя много неочаквани за вас неща. Табелата описва други факти – размера ми, какво обичам да ям, къде живея, когато не съм затворник. Споменава интелектуалните ми способности и моята находчивост. По някаква причина това изглежда изненадва хората. „Октоподите са брилянтни създания“, пише на табелата. Предупреждава ги за камуфлажа ми; съветва ги да си отварят очите на четири, в случай че съм се дегизирал в тон с пясъка.
Табелата не споменава, че се казвам Марсел. Но човекът на име Тери – той отговаря за аквариума ми – понякога съобщава на посетителите: „Виждате ли го ей там, отзад? Казва се Марсел. Той е много специален“.
Много специален. Вярно.
Малката дъщеря на Тери избра името ми. Цялото е Марсел Максепиълс. Да, доста префърцунено име. Подвежда хората, че съм сепия – обида от най-лош порядък.
Питате се как да ме наричате? Е, зависи от вас. Може да изберете най-популярното име - „онзи там“. Надявам се да не го направите, но няма да ви се сърдя. Все пак сте просто човеци.
Длъжен съм да ви информирам, че времето ни заедно едва ли ще е дълго. Табелата посочва още един факт – гигантският тихоокеански октопод живее средно четири години.
Продължителността на моя живот е четири години = 1460 дни.
Донесоха ме тук, когато бях съвсем млад. Ще умра в този аквариум. В най-добрия случай остават сто и шейсет дни и ще съм излежал присъдата си. 

Купешки „домашни“ бисквити
 

Някога Старите умници бяха седем. Сега са четири. През две-три години на масата се появява празно място.
- Божичко, Тоува! – Мери Ан оставя чайника върху масата и се взира в ръката на Тоува. Чайникът е увит в плетен жълт калъф, вероятно измайсторен от някоя стара умница по времето, когато наистина си носеха плетивата на ежеседмичните сбирки на групата. Жълтият калъф е в тон с жълтата шнола, защипала белезникаво кафяв кичур над слепоочието на Мери Ан.
Джанис Ким си налива чай и оглежда ръката на Тоува.
- Алергия може би?
От чашата ѝ се вдига пара и замъглява кръглите ѝ очила. Тя ги сваля и ги избърсва в ръба на тениската си. Тоува подозира, че тениската е на Тимоти, сина на Джанис, понеже виси на раменете ѝ като на закачалка и е с логото на корейския търговски център в Сиатъл, където преди години Тимоти отвори ресторант.
- Алергия ли? – Тоува си смъква ръкава на пуловера. – Нищо подобно.
- Отиди на лекар – Барб Вандерхуф пуска трето кубче захар в чая си.
Късата ѝ посребряла коса е щръкнала нагоре – любимият ѝ стил напоследък. Не за пръв път Тоува си представя как натиска с пръсти намазаните с гел бодли върху главата на приятелката си. Ще я убодат ли като морските таралежи в Аквариума? Или ще се разплескат?
- Нищо и никакъв белег – натъртва Тоува и усеща как ушите ѝ пламват.
- Е, чуй ме внимателно – Барб сръбва от чая и продължава. – Знаеш я моята Анди. Миналата година си дойде за Великден. Имаше обрив. Не съм го виждала. Беше на деликатно място, ако ме разбираш, но не от онези обриви, които се получават от неприлично поведение. Не, беше просто обрив. Както и да е. Казах ѝ да отиде при моя дерматолог. Той е страхотен. Анди обаче е инат, знаеш. И обривът се влоши и…
Джанис прекъсва Барб.
- Тоува, искаш ли Питър да ти препоръча лекар?
Съпругът на Джанис, доктор Питър Ким, е пенсиониран, но има връзки в медицинските среди.
- Няма да ходя на преглед – Тоува се усмихва бегло. – Беше дребен инцидент на работното място.
- На работното място?
- Инцидент!    
- Какво стана?
Тоува си поема дъх. Още усеща пипалото, увито около китката ѝ. През нощта белезите са избледнели, но все още личат. Тя пак придърпва надолу ръкава на пуловера.
Да им разкаже ли?
- Инцидент с почистващ препарат – казва най-после.
Три чифта очи се присвиват срещу нея.
Мери Ан избърсва с платнена салфетка въображаемо петно върху масата.
- Тази работа, Тоува… Последния път в Аквариума щях да повърна от миризмата. Как я търпиш?
Тоува си взема от подноса бисквитка с шоколадови парченца. Мери Ан претопля бисквитите във фурната, преди да дойдат приятелките ѝ. Не може да се пие чай, повтаря винаги, без нещо хрупкаво и по възможност домашно приготвено. Бисквитите са купени от „Шоп-Уей“. Всички Стари умници го знаят.
- Мирише, разбира се – додава Джанис. – Наистина, Тоува… Физически труд на твоята възраст? Защо е нужно да работиш?
Барб скръства ръце.
- След смъртта на Рик постъпих в „Сейнт Ан“, знаете. Да минава времето. Въртях целия офис, не беше шега работа.
- Подреждаше папките – промърморва Мери Ан. – Това правеше.
- И напусна, защото не ти разрешаваха да ги подреждаш по свое усмотрение – допълва сухо Джанис. – Въпросът обаче е, че не лазеше на четири крака да миеш подове.
Мери Ан се привежда напред.
- Тоува, нали знаеш, че ако ти е нужна помощ…?
- Помощ ли?
- Да, помощ. Не знам как Уил е уредил финансите ви.  
Тоува застива.
- Благодаря, не е необходимо.
- Ако е необходимо обаче… - устните на Мери Ан се свиват.
- Не е – казва тихо Тоува.
Вярно е. Банковата ѝ сметка спокойно може да покрие скромните ѝ нужди за години напред. Не иска милостиня – нито от Мери Ан, нито от никого. А и как подхванаха тази тема? Само заради няколко дребни белега върху ръката ѝ.      
Тоува оставя чашата си, изправя се и се обляга на кухненския плот. Прозорецът над мивката гледа към градината на Мери Ан. Рододендроновите храсти са се снишили под ниското оловно небе. Виолетовите камбанки треперят от хладния вятър. На Тоува ѝ се приисква да върне цветчетата на топло в пъпките им. Студено е за средата на юни. Тази година лятото определено се бави.
На перваза на прозореца Мери Ан е подредила религиозна сбирка – стъклени ангелчета с херувимски лица, свещи, армия от сребърни кръстове с различни размери. Кръстовете са строени като войници и Мери Ан сигурно ги полира ежедневно, за да лъщят.
Джанис слага длан върху рамото ѝ.
- Тоува? Земята вика Тоува?
Тоува се усмихва. Напевната нотка в гласа на Джанис ѝ подсказва, че приятелката ѝ пак е започнала да прекалява със сапунките.  
- Не се разстройвай. Мери Ан не искаше да те обиди. Просто се тревожим…
- Благодаря, добре съм – Тоува потупва дланта на Джанис.
Джанис повдига изрядно оформените си вежди. Хваща Тоува под ръка и я повежда обратно към масата. Разбира, че Тоува иска да смени темата, и насочва разговора в безпогрешна посока.
- Е, Барб, как са момичетата?
- Не ви ли казах? – Барб си поема драматично дъх. Никога не се налага да я подканват повторно да сподели всички подробности за живота на дъщерите и внуците си. – Анди трябваше да доведе момичетата за лятната ваканция. Но имало засечка в плана. Точно тази дума употреби – засечка.
Джанис си избърсва очилата с бродираната салфетка на Мери Ан.
- Засечка… - кима бавно.
- Не са идвали от Деня на благодарността! За Коледа с Марк заведоха децата в Лас Вегас. Не е за вярване. Кой прекарва Коледа в Лас Вегас? – Барб произнася и двете думи, Лас и Вегас, с еднаква тежест и презрение, все едно казва „прокиснало мляко“.
Джанис и Мери Ан клатят глави. Тоува си взема втора бисквитка. Барб се впуска в поредната история за семейството на дъщеря си, която живее на два часа път в Сиатъл, но сякаш е в друго измерение, съдейки по недоволството на Барб колко рядко се виждат.
- Казах им, че се надявам много скоро да прегърна внучетата си. Бог знае колко още ми остава…
Джанис въздиша.
- Стига, Барб.
- Извинете ме за момент – столът на Тоува остъргва линолеума.

Клубът на Старите умници се сформира преди двайсет и пет години. Групичка жени от Сауъл Бей се събраха да обменят информация за плетки и чилета. После срещите им се превърнаха в убежище. Бягаха от опустелите си къщи, от горчиво-сладката празнота, оставена от порасналите деца. По тази причина – а и ред други - Тоува отказваше да се присъедини. В нейната празнота нямаше сладост, само горчилка. Ерик вече си беше отишъл. Тогава раните бяха пресни; трябваше съвсем малко, за да паднат засъхналите корички и кръвта да текне отново.
Кранчето в тоалетната на Тоува издава тънък писък, преди да пусне вода. Недоволствата на приятелките ѝ не се променяха особено с годините. Започна се с „Колко жалко, че университетът е толкова далече“ и „Обаждат ни се само в неделя следобед. Срамота!“. Сега в центъра на вниманието са внучетата и правнучетата. Тези жени открай време носят майчинските си чувства като корона. Тоува ги държи дълбоко вътре като стар куршум. Невидим.
Няколко дни преди Ерик да изчезне, Тоува изпече бадемова торта за рождения му ден. Дни след това къщата миришеше на марципан. Тя още помни как мирисът се щураше из кухнята ѝ като нетактичен гост, който не знае кога да си тръгне.     
Отначало сметнаха, че Ерик е избягал. Последно го видял работник от ферибота в единайсет часа – последния курс на юг. Човекът не докладвал нищо необичайно. Ерик трябвало да заключи гишето за билети както обикновено. Той винаги го правеше най-съвестно. Беше много доволен, когато му повериха ключовете; все пак беше сезонен служител, за лятната ваканция. Шерифът каза, че гишето било отключено, но от касата не липсвало нищо. Раницата на Ерик била под стола. Открили слушалките и портативния му касетофон; дори портфейлът му бил там. Отначало шерифът предположи, че Ерик е излязъл за малко и е възнамерявал да се върне. Тогава още не бяха изключили възможността да е извършено престъпление. Но защо ще излиза в работно време? Тоува така и не успя да си отговори на този въпрос. Уил разви теория, че е замесено момиче. Никакъв факт обаче не я потвърди. Приятелите на Ерик бяха единодушни, че в момента той не се вижда с момичета. Ако имаше гадже, новината щеше да се разнесе бързо. Ерик беше популярно хлапе.
След седмица откриха лодката – ръждясалата стара „Слънчева котка“. Никой не беше забелязал, че е изчезнала от малкия кей край ферибота. Приливът я изхвърли на брега с прерязана котва. Отпечатъците на Ерик бяха по руля. Уликите не бяха убедителни. Всичко обаче сочело, че момчето е отнело живота си. Така заключи шерифът.
И съседите.
И вестниците.
Тоува никога не повярва. Нито за секунда.
Сега тя избърсва лицето си, примигва срещу огледалото. Старите умници са ѝ приятелки от години, но понякога я тормози чувството, че е част от мозайка, попаднала в грешен пъзел.
Тоува взема чашата си от кухненския плот, сяда до масата, налива си чай и се връща в разговора. Обсъждат съседката на Мери Ан. Жената съди местния ортопед за лошо направена операция. Групичката е единодушна, че докторът трябва да понесе отговорност. Следва умилително ахкане над снимки на Роло, дребния йоркшир на Джанис. Той често идва на сбирките в дамската чанта на Джанис. Днес си е вкъщи, защото го боли коремчето.
- Горкичкият – казва Мери Ан. – Нещо неподходящо ли е ял?
- Спри да го храниш в човешка храна – намесва се Барб. – Рик даваше на нашата Съли огризки зад гърба ми. Но винаги разбирах по смрадливите лайна!
- Барбара! – Мери Ан разширява очи.
Джанис и Тоува се разсмиват.
- Е, извинете, но цялата къща вонеше от това куче. Дано почива в мир! – Барб събира молитвено длани.
Тоува знае, че Барб обичаше златния си ретривър Съли. Може би повече от покойния си съпруг Рик. Само през няколко месеца – миналата година – изгуби и двамата. Тоува се пита понякога дали така не е по-добре – трагедиите да се случват наведнъж. Скръбта да се застъпва и да отметнеш всичко с един куршум. Тоува знае, че дълбините на отчаянието имат дъно. Когато душата затъне в тъга, всяка нова капка просто се оттича, прелива, както кленовият сироп винаги протичаше по масата в събота сутрин, когато позволяваха на Ерик сам да си полее палачинките.
В три следобед Старите умници си обират жилетките и чантичките от облегалките на столовете. Мери Ан дръпва Тоува настрани. Стисва ръката й; смуглата ѝ италианска кожа изглежда по-млада и по-гладка от нейната. Скандинавските гени на Тоува, толкова щедри на младини, с възрастта се обърнаха срещу нея. На четирийсет косата ѝ с цвят на царевична свила посивя. На петдесет бръчките по лицето ѝ изглеждаха като улеи в глина. Сега – зърне ли отражението си в профил в някоя витрина – се сепва колко се е прегърбила. Нейно ли е това тяло, пита се.     
- Моля те, кажи ни, ако ти е нужна помощ – прошепва ѝ Мери Ан.
- Не ми е нужна помощ, уверявам те.
- Ако работата те изморява, ще напуснеш. Нали?
- Разбира се.
- Добре.
Мери Ан не е убедена.
- Благодаря за чая, Мери Ан. – Тоува си облича якето и се усмихва на цялата групичка. – Прекрасен следобед както винаги.

Тоува потупва контролното табло, сякаш придумва колата да напрегне сили. Настъпва педала. Двигателят стене по нагорнището.
Къщата на Мери Ан се намира в дъното на широка долина. Някога тук се стелеха поляни с нарциси. Тоува си спомня как когато беше малка, прекосяваха долината със семейния пакард. Двамата с големия ѝ брат Ларс седяха отзад, баща им шофираше, а майка им стискаше шала си под брадичката, за да не го отвее вятърът. Тоува спускаше прозореца и проточваше шия навън, колкото ѝ стигаше смелост. Долината миришеше на топъл тор. Милиони жълти нарциси се сливаха в море от светлина.
Днес долината е мрежа от улици и къщи. През година-две областната управа се зарича да ремонтира пътя, виещ се по хълма. Мери Ан постоянно пише писма до Градския съвет. Твърде стръмно е, оплаква се, и по асфалта се свлича кал.
- Не е стръмно за нас – казва Тоува на хечбека точно когато превалят хребета.
От другата страна слънчево петно танцува по водата; сноп лъчи се е промушил през процеп между облаците. После, сякаш го дръпва кукловод, процепът се разтваря и окъпва залива в лъчиста светлина.
- Е, това е то! – Тоува спуска сенника, примижава и свива по Саунд Вю Драйв – пътя покрай хребета над водата. Към вкъщи.            
Слънце. Най-после! Трябва да оплеви лехите с астрите, но от седмици студеното влажно време, необичайно дори за северозападното тихоокеанско крайбрежие, попарва ентусиазма ѝ да се заеме с градината. При мисълта да свърши нещо полезно, тя натиска по-силно газта. Току-виж успее да оплеви лехата преди вечеря.
Влиза в къщата да си сипе чаша вода, преди да отиде в задния двор. Пътьом спира да натисне мигащия червен бутон на телефонния секретар. Винаги е пълно с глупости. Постоянно се опитват да ѝ продадат нещо. Но тя винаги изтрива съобщенията. Това е първата ѝ работа. Кой може да изтърпи червена лампа да му мига в полезрението?  
На първия запис някой е подканва да направи дарение. Изтрий.
Второто съобщение е очебийна измама. Кой глупак ще върне обаждането и ще даде банковата си сметка? Изтрий.
Третото съобщение е грешка. Приглушени гласове, после прищракване. Рискът от нелепия навик да си държиш телефона в джоба. Изтрий.            
Четвъртото съобщение започва с тишина. Точно преди пръстът на Тоува да натисне бутона за изтриване, се чува женски глас: „Тоува Съливан?“. Прочиства гърло. „Обажда се Морийн Кокран? От Центъра за дългосрочни грижи „Чартър Вилидж“.
Чашата с вода на Тоува издрънчава върху плота.
„За жалост трябва да ви съобщя лоша новина…“
Тоува натиска рязко бутона, за да накара машината да замълчи. Не е нужно да чува повече. От доста време очаква това съобщение.
Брат ѝ, Ларс.