page contents Книжен ъгъл: „Диада“ от Яна Титова – роман и филм разкриват най-неосветените ъгли на класните стаи и най-травматичното във връзката родител – дете
Предоставено от Blogger.

„Диада“ от Яна Титова – роман и филм разкриват най-неосветените ъгли на класните стаи и най-травматичното във връзката родител – дете

13.11.23


След поредица от вълнуващи предварителни прожекции и бляскава гала премиера дългоочакваният проект „Диада“ на режисьорката и актриса Яна Титова оживява от днес, 10 ноември 2023 г., на голям екран като филм, а романът заема своето заслужено място в книжарниците.

Книгата „Диада“ (Сиела), вдъхновила сценария на едноименния филм, се чете напълно самостоятелно и е безмилостен  прозорец към реалността на цяло поколение родители, учители и тийнейджъри, невидими и осъждани от мнимите защитници на благоприличието и морала.
Някога малката  Дида  бързо е научила своите житейски уроци – да не се оплаква, да не споделя болката си, да не плаче. Никога. Каквото и да се случва. А на нея предстои да ѝ се случат много неща…
Сега, вече 16-годишна, тя е бомба със закъснител за по-слабите и жертва на комплексите на по-силните. За да оцелее в реалността, която малкият провинциален град ѝ предлага, тя трябва да следва стриктно своите правила.
Дида има мечта – да отиде при майка си в Америка и да учи рисуване. И в един майски ден тази мечта изглежда по-близко от всякога. Докато не се появява нещо съвсем непредвидено и кулите на нейната измислена Страна на чудесата не започват да се разпадат.
В този напрегнат, различен и безмилостен разказ ще откриете, че човек е способен на почти всичко в името на обичта. И ще се озовете на ръба – там, където започват мечтите и адът свършва. Или точно обратното…
Чрез своя дълбок психологизъм и писателска смелост Яна Титова задава коренно нов тон в родната литература и кино и повдига стъкления похлупак на общественото спокойствие. А нейната героиня е огледало на травмите, тревогите и отчаянието на едно цяло поколение, осъдено да отрасне завинаги свързано с материалното и моралното сметище на своята среда.
Безмилостен в своята откровеност и директност, романът  „Диада“  е достойният български отговор на „Спасителят в ръжта“ за днешните тийнейджъри. История, която има потенциалната енергия да промени нечий живот, докато мачка сърцето ти в юмрука на реалността.
В основния актьорски състав на „Диада“ влизат и редица любими актьори като Иван Бърнев, Силвия Лулчева, Стоян Дойчев, Ирмена Чичикова, Цветан Алексиев, Васил Бинев, Жаклин Дочева и други. Следва откъс.

Дида седеше на фонтана – любимото ѝ място рано сутрин. В ден като този – толкова горещ и някак особено вълнуващ без ясна причина, нямаше как да пропусне да поседи на специалното си място. Обичаше да идва тук, защото беше тихо. Точно преди да заработи фонтанът и градът да се събуди. Беше на площада – виждаха се само хубавите сгради, нямаше разруха, напротив – всички много се бяха постарали да направят така, че центърът да изглежда поносим за живеене – даже почти прекрасен. С всичките дървета, зелената трева и дори цветята, които всяка година засаждаха наново, понеже нямаше кой да се грижи за тях през останалото време. Беше пролет все пак. Въпреки че се усещаше като лято. Пък и тук на площада небето се разпростираше навсякъде – значи и адът! Следователно е точно там, където трябва да бъде.
Не задълго обаче. При тази мисъл Дида леко се усмихна.
Много леко – така че да не забележи никой.
Рисуваше.
Все още детските ѝ пръсти шареха с молив по листа.
Вериги.
Ръце, оковани с вериги.
Ръце, които привидно изглеждат слаби и беззащитни.
Ръце, които чакат някой да им помогне и да се смили над тях. Но всъщност те сами държат ключа към собственото си избавление. Докато гледаше рисунката, Дида си помисли, дали пък ръцете не са се заключили сами. Нарочно. Тогава картината придобиваше съвсем друг смисъл. Ръце, които искат да манипулират.
Ръце, които са хитри и непредвидими – точно като самата нея.
И все пак – бяха ръце, в които има надежда. Въпреки веригите. Или точно заради тях?
Беше на 5, когато за първи път откри удоволствието от това да създава каквото сама си поиска – като рисува. Това поне си го спомняше. Асансьорът беше развален и тя слизаше от осмия етаж по стълбите. Бавно, бавно. Защото нямаше идея какво да прави. Баща ѝ я беше помолил да си поиграе, докато той и колежката му си говорят по работа. Дида се съгласи, въпреки че идваше буря и вятърът беше силен, но поне нямаше да ѝ се налага да чува разговора на двамата от спалнята на баща ѝ. Прекалено силно говореха и приличаше по-скоро на заколение, отколкото на разговор. Но винаги след това бяха усмихнати, така че Дида предполагаше, че разговорът все пак е минал добре, щом са щастливи.
Дида погледна през парапета: пред блока нямаше други деца. Всички се бяха прибрали заради идващата буря. Още по-добре. Никой няма да иска от моите неща. Не обичаше да споделя. Нейното си беше нейно. И никога не искаше нищо от другите, за да не разберат, че няма.
Правило!
Докато слизаше по безкрайната спирала на тези стълби, Дида подмина първия етаж и продължи надолу. Ако преди това стълбите бяха покрити с настилка, то тук, под земята, беше само бетон, и то поразръфан. Може би от призраци… Или просто защото беше евтин. В мазето винаги я лъхаше на смърт. Явно и на другите деца, защото никой не го доближаваше, но тя обичаше да е различна. Обичаше да ги плаши с истории какво се случва долу в мазето и какви чудовища живеят. Елате де! Аре. Елате да ви ги покажа. Но на тях просто не им стискаше. Ами ако беше вярно? Никой не слизаше в мазето. Освен големите. Но те явно не се страхуват от смъртта. Пък и бурканите трябваше да стоят някъде.
И там, в дъното, най в черното, най в страшното, бяха скрити нейните тебешири.
Докато си взимаше тебеширите, една гръмотевица изръмжа по-силно от най-озверелия динозавър, който Дида можеше да си представи. Къде беше светкавицата? Нали уж светлината е по-бърза от звука? Или тя просто не я видя, защото е в мазето. Вече нямаше значение. Започна да вали такъв дъжд, какъвто отдавна не беше валял. Дида затвори очи. Не за да ѝ стане още по-тъмно, а за да слуша по-добре. На какво приличаше този звук… Армия! Да, точно така. Това бяха множество, множество войници на коне, които препускаха, за да убият огромния звяр, който се криеше в нейното мазе. Горкичкият. Той си има само мен.
И тогава ѝ хрумна.
Ако нарисува звяра и го сложи зад голяма ограда, никой няма да знае, че той е там. Конниците все едно се приближаваха и някак с усилването на дъжда идваха все по-близо – Дида рисуваше на пода в мазето, без да усеща страх. Изпитваше любопитство и беше превъзбудена. Не беше усещала това чувство. Сякаш имаше сила. И това ѝ хареса.
Никой не я беше учил да рисува. Не беше правила нищо повече от стандартното – сърчице, къщичка и личице. Но сега! Цял звяр. Затвори очи и си го представи. Лесна работа. Звярът се оказа с едно око, криви зъби и много лапи. Даже беше спорно дали изобщо има тяло, или наистина е само лапи, око и зъби.
Гръмотевица!
И звярът сякаш оживя! Нищо че нямаше уста, това не му пречеше да реве с пълна сила.
Оттогава не беше спирала да рисува. Всичко. Всичко, което искаше да преживее, всичко, което искаше да притежава, всичко, което искаше да бъде различно (а то беше толкова много). Просто затваряше очи, виждаше го и после… Хоп! Въображението ѝ се пренасяше върху страницата на някоя тетрадка или върху чина, или в мазето, или на покрива, или върху снимка, или върху кожата ѝ.
В началото събираше всички рисунки. После обаче, колкото повече порастваше – а на нея ѝ се наложи много бързо да порасне, – толкова по-предпазлива взе да става.
По-пресметлива.
По-умна.
Ами ако някой ги намери? И види за какво всъщност си мечтае тя. Не, това няма как да се допусне. Когато стана на 13, наряза всички рисунки на малки ивици. Отне ѝ три дни – накрая остатъците от детското ѝ творчество приличаха на малки мъртви червеи. Е, сега вече никой нямаше да разбере тайните ѝ.
След касапницата с детските ѝ рисунки Дида започна да рисува абстрактно – не че знаеше какво означава тази дума. Но започна да рисува неща, които само тя разбираше.
Нейни си неща.
Нейни си светове.
Нейни си и на никой друг.
Тъмни графични цветове. Големи хора, свити като фетуси – голи. Без идентичност, без мечти, без болка. Просто свити удобно в нечия майчина утроба.
Майка ѝ…
Фонтанът подскочи рязко и животът започна отново, като върна Дида в настоящия момент – последния петък на май. Водата се вдигна във въздуха и се сгромоляса обратно и така нагоре-надолу, издавайки един и същи монотонен звук. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Малко като водопад. Но водопадът пада само в едната посока. А този се и вдига.
Дида гледаше как водата от фонтана започва да се плиска по плочките около него. Нагоре-надолу. Пльосна се един по-голям тласък и водата се плисна. И изведнъж тръгна. Все едно нещо просто се отприщи и водата вече не беше затворник на малкия басейн, приютил този малък фонтан в центъра на този малък град, с толкова малки мечти, с толкова малки възможности, с толкова малки хора, с толкова малки пишки.
Отплеснах се – Дида пак се загледа във водата. Тя се разпростря като чума в малките фуги на плочките и се промушваше във всяка пукнатина, а такива имаше много. И все пак имаше нещо магично в начина, по който водата си пробиваше път. Мравка. Бърза да избяга от струята на водата, която вече е обградила много плочки – първо беше една, после изведннъж две и четири, и осем… Като мрежа. Kак ли ѝ се струва това на малката мравка? Сигурно ѝ изглежда като природна стихия – помисли си Дида. В съзнанието си веднага нарисува мравка със сърф – и огромните вълни във всички фуги на плочката. Дида гледаше как мравката панически бяга от водните струи. Беше обградена обаче, водата беше проникнала във всички четири страни на плочката и край – мравката беше в капан. Защо сега това я разстрои толкова много? Защо? Не, не… няма да го позволя това. Няма да ми скапваш деня. Дида сложи пръста си – като своеобразен мост между мравката и фугата. Мравката, разбира се, се вкопчи в живота и бързо премина на отсрещната плочка. Дида се усмихна. Рядко се усмихваше така. По дидешки. Само когато никой не можеше да я види. Е, мравката сега я гледаше, но… Дида ѝ намигна. Ти може!
И тогава видя – плочката, на която беше преместила мравката, също вече беше обградена с вода – капан, от който като че ли нямаше измъкване. Някаква тиха неочаквана паника заля Дида. Защо наистина тази мравка успяваше да я разстрои? МАЙНАТА ТИ. Писна ми от теб. Дида си взе нещата и се махна от шибания фонтан.
Той си продължаваше все така – нагоре-надолу, нагоре-надолу, нагоре…
Още малко!