Книжен ъгъл

„Убийствата на Медичи“ поставя началото на поредицата „Мистерии във Венеция“ с главен герой британския архивист Арнолд Клоувър. За написването на книгата Дейвид Хюсън споделя: „Арнолд Клоувър е моят шанс за „забавно“ четиво. Това е първата история от серия романи, които бих определил като „исторически мистерии“ – истории, развиващи се в съвремието, но оформени от миналото и неговия отзвук в настоящето.“
Дейвид Хюсън е роден в Англия. Работил е като журналист в The Times, Independent, Sunday Times и др. Голямата му мечта обаче е да стане писател и той не се отказва от нея. Днес има издадени 30 романа, преведени на повече от 15 езика.
През последните години участва в създаването на оригинални аудио сюжети към платформата за аудио книги Audible. През 2009 г. получава Наградата на Американската библиотечна асоциация за най-добър жанров роман в категория „Мистерии“. По първия му роман „Страстната седмица“ е заснет филм.
Днес разделя времето си между Кентърбъри, Великобритания и пътувания по работа и за удоволствие в Италия.

В „Убийствата на Медичи“ (Хермес, превод Паулина Мичева) известният телевизионен историк Мармадюк Годолфин е открит мъртъв в един от каналите на Венеция по време на карнавала. Капитан Валентина Фабри от карабинерите е нетърпелива да разкрие престъплението – убийствата пречат на туризма! Затова тя моли за помощ пенсионирания английски архивист Арнолд Клоувър, когото самият Годолфин е наел наскоро за разплитането на вековна мистерия. Стари документи могат да разкрият информация за убийството на Лоренцино де Медичи, който от своя страна пък е отнел живота на братовчед си Алесандро, последния херцог на Флоренция, а също и да преобърнат представата за една от най-значимите личности на Ренесанса.
Дали е съвпадение, че Годолфин посреща смъртта си на същото място като Лоренцино? Или пък зад сензационните исторически разкрития стои нещо още  по-злокобно? Арнолд трябва да използва уменията си да открива връзки между фактите, за да разреши случая. Следва откъс.

Сутринта, в която бях повикан да разкрия едно убийство, бе ясна, ледена и пълна с гълъби. Те бяха навсякъде, докато вървях от дома си в Дорсодуро, през моста на „Академията“, през „Сан Марко“ и покрай кафенетата на площада, където сиво и енергично ято прелиташе ниско над група посетители на карнавала, достатъчно глупави, за да ядат сладкишите си навън....
В тази ослепителна и смразяваща костите сутрин не ми предстоеше самотно бдение в утробата на „Сан Закария“. Моята цел бе по-прозаична: централата на карабинерите, очарователна стара сграда в охра до църквата, която някога може би е имала по-духовни функции. Не знам, а и нямам намерение да питам. Никога не съм имал вземане-даване с полицията, освен един път, когато нашият „Форд Ескорт“ бе вандализиран пред дома ни в Уимбълдън, а и да не казвам колко полезни бяха тогава. Но сега бях повикан, както се оказа, от един капитан. Жена на около трийсет и няколко години, с будно, интелигентно лице на университетски преподавател, съчетано с изваяна фигура, лакирани нокти и съвършената прическа на модерна венецианска дама от средната класа. Носеше стандартната униформа на карабинерите, тъмносиня с червени елементи, прилягаща съвсем по тялото ѝ, вероятно ушита по поръчка. Сакото и панталонът ѝ изглеждаха така, сякаш тази сутрин бяха извадени направо от пресата на химическото чистене, а самата собственичка бе като току-що излязла от салон за красота.
– Синьор Клоувър – каза тя с тих и уверен тон, който беше сух, но не и недружелюбен. – Седнете. – В малкия ѝ кабинет имаше само един стол, срещу бюрото ѝ; бяхме само двамата, телефон, компютър. Не приличаше на Скотланд Ярд. – Благодаря ви, че дойдохте.
– Не знаех, че имам избор.
– Да – каза тя. – Вярно е.
Надявах се, че не треперя. Живеех във Венеция от три месеца. След многобройните срещи с бюрократи с гумени печати, които бях изтърпял, документите ми със сигурност бяха изрядни. Не трябваше да се страхувам от рутинните опасности, които понякога сполетяват чужденците в Италия. И все пак нещо в тази жена ме смущаваше. Единственото ми познание – ако може да се нарече така – за полицейските разпити бе получено от драмите по телевизията. Там те изглеждаха по-драматични. Тази среща имаше някакъв по-близък и личен характер, което правеше атмосферата по-неловка.
– Capitana... – Проверих табелката с името на бюрото: – Фабри...
Това ми спечели твърд, осъдителен поглед.
– Capitano. Титлата описва работата и няма нищо общо с пола. Мислех, че италианският ви е по-добър.
Валентина Фабри имаше директен и пронизващ като лазер поглед, който можеше да се конкурира с този на покойната ми съпруга. Чувствах, че се свивам под него в тази задушна, прегрята малка стая.
– Проблемът не е в моя италиански. Погрешно съм разбрал.
– Наричайте ме Валентина, ако ви е по-лесно.
– Чудех се защо...
– Моля ви, Арнолд! Със сигурност знаете. Имам труп в ръцете си – каза тя, сякаш идеята силно я дразнеше. – Е, не в ръцете ми, а в хладилник в Ospedale Civile, градската болница. Доста окървавен труп. На известен английски историк. Лорд.
– Рицар – изтъкнах аз. – Не е едно и също.
– Разбрах. Поправям се.
Нещо, което не се случваше често, ако се съдеше по тона ѝ.
– С какво мога да помогна?
 – В момента тече карнавалът. Имаме си работа с пияни чужденци в глупави костюми, които се бият помежду си и се озовават в каналите.
– Това е станало, нали? Трагичен случай на улично насилие.
Жената ме погледна възмутено.
– Тук? Във Венеция? Не! Случаят има всички белези на убийство, подмолно и умишлено. А единствените убийства, които имаме, са тези, извършени в нелепите измислици, написани от чужденци. Това е немислимо. Неприемливо. Венеция е град на красотата, изкуството и културата. Обичаме възможно най-много туристи да минават през площад „Рома“, а след това бързичко да им видим гърбовете, когато си тръгнат. – Приведе се напред. – Живи. – Тропна по масата с лакираните си нокти. – Винаги... живи.
– Разумно желание, което съм убеден, че посетителите на града ще аплодират с ентусиазъм.
– И двамата сме наясно, че никой от местните жители не е убил известния ви историк. И двамата знаем, че отговорът на тази загадка се крие във – как я наричате? – вашата „златна верига“.
– „Позлатен кръг“.
– Точно така. Ами... те са в килиите от вчера. Заедно с младата американка, която е придружавала колегата ви и сина му.
– Мисля, че госпожица Бъкли е трябвало да бъде негов продуцент.
 – Трябвало да бъде. Да. Никой от хората, които задържахме, не изглежда особено натъжен.
Не реагирах на думите ѝ.
– Не сте изненадан?
– Сигурен съм, че имат своите причини.
– Именно! И точно това искам да разбера. Техните причини. Истината по въпроса. Трябва да разбера. Лука Волпети, човек, когото харесвам и уважавам не на последно място защото някога ходеше с братовчедка ми, каза, че сте интелигентен, находчив и познавате всички тези хора.
Благодаря ти, Лука, помислих си аз.
– Чувал съм за тях. Но не знам много за американката, както и за сина.
Полицайката провери някакви бележки пред себе си.
– Все едно. Имате повече опит с тези хора от всеки друг. Освен това сте англичанин. Така че може би ще се ориентирате по-лесно от мен в тъмния лабиринт на умовете им. Волпети казва, че имате нещо общо с тази странна история, заради която починалият е бил тук.
– Да, но...
– Нека бъда пределно ясна. Искам този проблем да бъде решен. Ние с вас ще използваме умовете си, за да стане това. Незабавно...