Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 24 юли - 30 юли

 

1. Ей Джей Фин. Краят на историята. Сиела

 

2. Джули Карик Долтън. Последния пчелар. Ентусиаст

 

3. Ан Наполитано. Здравей, красавице. Хермес

 

4. Едуард Ръдърфърд. Париж. Еднорог

 

5. Рейчъл Янки, Сол Линеро. Как да стана футболист. Пан

Продължава...

Луис Бунюел: Четенето на „Слуховият рог“ ни освобождава от мизерната реалност на ежедневието

Романът на забележителната сюрреалистка и писателка Леонора Карингтън е вълнуващо пътешествие, изпълнено с хаплив хумор и абсурдни ситуации

Границите между реалност и фантазия, тържествено и абсурдно, възвишено и смешно се разтварят в сюрреалистичната тъкан на „Слуховият рог“ (Колибри, превод Гергана Гълъбова) -възхитително чудноват апокалиптичен роман за мистериозен старчески дом и за енергичната 92-годишна Мариан, която е отведена в него от нетърпеливото си семейство. Там тя се сблъсква със странни ритуали, палави монахини, левитиращи абатиси, звероподобни хора, човекоподобни животни, замесва се в търсенето на Светия Граал и планира бягство в Лапландия с плетена палатка...
По думите на испанския киномагьосник Луис Бунюел четенето на „Слуховият рог“ ни освобождава от мизерната реалност на ежедневието. Шотландската писателка Али Смит определя творбата като един от най-оригиналните, радостни, удовлетворителни и ненатрапчиво визионерски романи на ХХ век. А според носителката на Нобелова награда за литература Олга Токарчук това е ексцентрична, забавна и ужасяваща история, която всеки трябва да прочете: „Слуховият рог“ не подлежи на категоризация. От първото изречение нататък романът представлява един вътрешно съгласуван космос, управляван от самогенериращи се закони. По този начин той прави тревожен коментар на неща, които никога не спираме да поставяме под въпрос“.
Леонора Карингтън (1917-2011), художничка, скулпторка и писателка, е наричана „последният сюрреалист". Родена е в Ланкашър, Англия, в заможно семейство. Биографията ѝ е колоритна и включва романс с по-възрастния художник Макс Ернст, бягство от нацистите по време на Втората световна война, престой в психодиспансер и емигрантски живот в Мексико. Установилата се в Мексико сити Карингтън се движи в кръг от съмишленици, сред които Ремедиос Варо и Алехандро Ходоровски. Широкият спектър от нейни публикации включва „The House of Fear" (1938 г.) — сборник с фантастични разкази, „Down Below" (1943 г.) — мемоари за преживяванията ѝ в психиатрична клиника, и фантастичния роман „Слуховият рог" (1974 г.), който ѝ носи широко признание. Следва откъс.

ВЕРОЯТНО КАРМЕЛА бе предвидила част от последствията, след като ми подари слуховата тръба. Не бих казала, че Кармела е била злонамерена, просто има странно чувство за хумор. Без да е прекалено модерна, тръбата със сигурност беше чудесен предмет. Беше изключително красива, инкрустирана със сребърни и седефени мотиви, величествено извита като биволски рог. Естетическото присъствие на предмета не беше единственото му качество: слуховата тръба усилваше звука до такава степен, че и най-обикновените разговори можеха да бъдат доловени дори от моите уши.
Тук трябва да уточня, че не всичките ми сетива са увредени от възрастта. Зрението ми е отлично, макар че използвам очила, когато чета, което общо взето значи почти никога. Вярно, че ревматизмът лекичко е поогънал скелета ми. Това не ми пречи да се разхождам, когато времето е ясно, и да си почиствам стаята веднъж седмично, а в четвъртък – да правя физически упражнения, които са едновременно полезни и укрепващи. Тук трябва да добавя, че смятам себе си за пълноценен член на обществото и бих казала, че съм в състояние да бъда приятна и забавна, стига да има подходящ повод за това. Фактът, че нямам зъби и зъбните протези така и не ми се понравиха, не ми създава някакъв дискомфорт, тъй или иначе не ми се налага да хапя някого, пък нали продават всякакви меки храни, лесни за храносмилането.  Зеленчукови пюрета, шоколад и хляб, потопен в топла вода, са основата на простата ми диета. Никога не ям меса, понеже смятам, че е грешно да убиваме животни, особено след като са толкова трудни за дъвчене.

Продължава...

Тим Спектър развенчава митове в „Истината за храната“

Защо почти всичко, което са ни казвали за храната, е погрешно

Професор по генетична епидемиология, един от най-цитираните учени в света и автор но бестселъри, Тим Спектър ръководи най-мащабния изследователски проект, включващ еднояйчни близнаци, който хвърля нова светлина върху генетичната обусловеност и как заобикалящата среда и начинът на живот влияят на здравето.
Докато провежда пионерските си проучвания, проф. Спектър се натъква на изумителна липса на научна обосновка на повечето диети, официални здравни препоръки и хранителни добавки. В тази книга той оборва редица популярни митове, като например, че консумацията на кафе и глутен и умерената употреба на алкохол са вредни, и доказва несъстоятелността на съветите да консумираме повече риба и бутилирана вода. Освен това проф. Спектър дава множество практични съвети как да избираме храната си и да съставяме менюто си, като основното правило е, че всичко зависи от индивидуалните нужди на човека.
Интригуваща, увлекателна и подкрепена с факти, „Истината за храната“ (Хермес, превод Стоянка Карачанова) ни помага да правим бърз и разумен избор, без да изпитваме напрежението и объркването да следим калории и списъци с позволени и забранени продукти и да се лишаваме от любими храни. Следва откъс.

Повечето от нас научаваме първите си митове за храната още като деца. Когато бях малък, ми казваха, че от някои специални храни ще порасна по-бързо (прясно мляко и зърнени храни), ще ме направят по-умен (риба), ще ми докарат акне (шоколад) или пък ще се сдобия с големи мускули (месо и яйца). Насърчаваха ме да ям спанак заради Попай, но никога не споменаваха нищо за ползите от лещата, броколито или боба, а за ядките ми казваха, че са нездравословни заради холестерола. Освен това разправяха, че човек се разболява без подобаваща закуска. Майка ми, отгледана в годините на войната, ми казваше, че на практика няма храна, която да е прекалено мухлясала, за да бъде изядена, а да не си изядеш всичко в чинията, се приемаше за абсолютно неприемливо. Не си спомням „питателно“ ястие без месо или риба. Витамините се възприемаха като много важни, особено витамин С, който се приемаше като добавка или се пиеше под формата на портокалов сок. Други приемани за неоспорими съвети включваха това никога да не плувам в рамките на един час след хранене, никога да не ям преди лягане, както и колко важни са физическите упражнения за редуциране на теглото. Нито едно от тези неща не е научно подкрепено и много от тях се оказват категорично погрешни, но бяха повтаряни толкова често, че все още ми е трудно да ги пренебрегна, дори и вече като възрастен. Всички получаваме в наследство сходни идеи и мнения за храната – независимо дали са добронамерени, или не, като те само се умножават с напредването на възрастта ни.

Продължава...

Откъс: С Агнес Имхоф към „Малта – островът на рицарите“

Малта е малка страна, но със своите храмове от каменната ера и величествени крепости, тя е дом на някои от най-важните културни съкровища на Европа

 

 От младостта си Агнес изпитва силна любов към този архипелаг в Средиземно море, където слънцето грее повече от 300 дни в годината и официалният език е английски, а мястото е рай не само за укриващите данъци.
Авторката ни разхожда из гордата столица Валета, пътуваме заедно във времето по алеите на Мдина и изследваме мистичните легенди на Гозо. Откриваме как малтийците мирно съчетават южноевропейските и ориенталските влияния в своята кухня и как надхитряват дявола с часовниците на църковната кула; какво представлява легендарният рицарски орден и защо известни режисьори намират идеалните кътчета за снимки точно тук.
Разгърнете страниците и се потопете в притегателната атмосфера на слънчева Малта!
Агнес Имхоф е родена през 1973 г. в Мюнхен и е учила философия, арабистика и религия. Тя е учен, преподавател и писател, автор на художествена и нехудожествена литература, както и на научни трудове. Говори много езици, сред които италиански, арабски и персийски. Омъжена е, с едно дете.

На това място ще кажа няколко думи за хляба. Малтийците се гордеят със своя хляб. Истинският малтийски хляб е с мека вътрешност, която се топи на езика, а коричката е твърда и хрупкава. Корава обвивка, меко ядро – казват малтийските мъже и много често имат предвид и своя характер, но за самооценката на малтийските мъже ще говорим по-нататък. Понятието „психология на кухнята“ придобива ново значение на острова. Според представите на много хора коравите мъже са необходими, за да работят с тежките тави и да пекат хляба. Пекарните са малки и произвеждат колкото за собствените нужди и за съседите. Зидана пещ в сутерена, корав мъж, тесто и тави, телевизор със спортни програми, приятел или съпругата за компания – това е всичко. А, да, и ролетни щори за бързо затваряне на магазина.
Хляб се пече по няколко пъти дневно, защото се яде само съвсем пресен. Хлябът е вечното присъствие на масата: с маслини, с ġbejnet (сирене) и bigilla или просто като ħobz biż-żejt с домати, каперси, мента и зехтин, понякога с овче сирене и често употребяваната аншоа. Семействата си хапват ħobz biż-żejt, когато отиват на плаж и соленият вятър добавя към храната топли, пикантни летни аромати. Който огладнее през деня, може да си купи ftira – малки пълнени питки.
Десертите и сладкишите също пазят спомени от различните нашественици: pastizzi – сладкиши от многолистно тесто с пълнеж, imqaret – пасти с фурми и qubbajt – турски мед, идват от арабите; figolli – великденско печиво с бадеми, изрязани като сърца, рицари и каквото е сътворила фантазията на сладкаря, както и kannolli – рулца с рикота и захаросани плодове, са заети от италианците. Сладкишите към five o’clock tea са донесени от британците.

Продължава...