Откъс: „Гръцката цигуларка“ идва от Нова Зеландия

 

Сорая Лейн разказва историята на талантлива цигуларка, принудена да изостави мечтата и любимия си заради очакванията на семейството си

Сорая Лейн завършва право, но решава, че кариерата на юрист не е за нея и се посвещава на детската си мечта да стане писателка. Авторка е на съвременна дамска проза и на исторически романи. Живее в малка ферма в родната си Нова Зеландия със своя съпруг и двамата им сина. „Италианската балерина“ се появява на пазара през 2022 г. и се превръща в световен бестселър, преведен на 20 езика. Огромен е успехът и на „Кубинската наследница“ и „Гръцката цигуларка“.
    
В „Гръцката цигуларка“ (Хермес, превод Пепа Стоилова) Ела загърбва страстта си към рисуването след трагичната смърт на своя брат и започва работа в галерия в Лондон. Тя изненадващо научава, че баба ѝ е родена в „Домът на надеждата“: място, където в миналото млади неомъжени жени са намирали подслон и приемни семейства за децата си. В красива кутийка с името на баба ѝ, оставена от вече покойната собственичка на дома, Ела намира черно-бяла снимка и пожълтял нотен лист.
Оказва се, че снимката е направена на живописния гръцки остров Скопелос, сгушен в тюркоазените води на Егейско море. За да разбере повече за жената на нея и връзката с обичаната ѝ баба, която вече не е между живите, Ела заминава за Гърция. Там научава сърцераздирателната история на красивата Александра, принудена да изостави не само мечтата си да стане цигуларка, но и своя любим, за да не посрами семейството си.
Ела научава за саможертвата на влюбените и се изправя лице в лице с гръцките си роднини, за които дори не е подозирала. Но дали тяхната история ще ѝ вдъхне смелост да потърси щастието си у дома или пленителната красота на острова ще я накара да остане там завинаги? Следва откъс.

Ела отново седеше зад бюрото, играеше си с химикалката и се взираше в снимката. В нея имаше нещо, което постоянно привличаше вниманието ѝ. Постави я до лаптопа си така, че да бъде обърната към нея. Отново изписа в Гугъл Гърция и прегледа безброй изображения, докато не се изгуби в море от искряща синя вода, което подсили копнежа ѝ да го види със собствените си очи.
От години не си беше позволявала истинска почивка. Беше напът да резервира едно пътуване, когато пандемията връхлетя и преобърна живота на всички, включително и нейния. Оттогава се отдаде на работата си, опитвайки се да възвърне блясъка, който галерията притежаваше преди ограниченията. За щастие, продажбите им останаха високи, като инвеститорите с готовност участваха в онлайн търгове, когато не можеха да видят творбите лично, но сега отново приветстваха клиентите си.
Беше невероятно и тя имаше чувството, че от месеци поддържаше това високо ниво, но също така започна да осъзнава, че нямаше начин да продължи да работи още дълго с това темпо. Не и без да се срине психически или да влоши здравето си.
Една ваканция в Гърция може би ще поправи това...Задържа пръста си върху мишката, докато разглеждаше последното изображение. Имаше прикачен уебсайт за къща под наем на остров, за който не беше чувала, но със сигурност приличаше на онзи от снимката. Вдигна я отново и я приближи до екрана, местейки поглед между двете. Нямаше как да бъде напълно сигурна, особено когато едната беше черно-бяла, но някакъв вътрешен глас се опитваше да я убеди, че това беше мястото. Или пък просто желанието ѝ да се окаже права надделяваше. И тогава осъзна защо разпозна мястото – беше го виждала във филма „Мама миа“.
Остави снимката и реши да отвори изображението на екрана, при което се появи малка селекция от къщи за гости на остров Скопелос в Егейско море. Особено много ѝ допадна една – беше малка, с гипсова мазилка, разположена на върха на стълбище, с гледка към морето. Вратите ѝ се отваряха навън и саксии с розови цветя красяха прозорците. Това, което накара дъха ѝ да спре, беше стативът, поставен в спретнатия двор и обърнат към синьото море.
Ами ако отида там? Ако избягам от живота си за седмица? Или за две. Преглътна. За месец?
Не си беше взимала отпуск от години и нищо не ѝ пречеше да организира времето си, но когато се огледа наоколо, осъзна колко трудно би било това за всички останали. Всъщност галерията беше самата тя. Ежедневно поемаше цялото ѝ управление, договаряше се с художниците, обслужваше редовните клиенти... Отново се загледа в монитора с намерението да провери датите, на които къщата щеше да бъде свободна, и остави въображението си да се развихри. Почти усети солта във въздуха, вкусните морски дарове и розето, което отпиваше в късните следобедни часове.
Отвори бележника си и го прегледа. Нямаше нищо, което не би могла да възложи на някой друг, ако се наложеше, с изключение на изложбата в петък. Все пак щеше да следи имейла си, в случай че някой от клиентите ѝ се нуждаеше от нея или възникнеше спешен случай. Но...
Отново погледна снимката на бюрото си, след това къщата на екрана.
Просто го направи. Защо веднъж в живота си да не се поглезя с нещо? Защо не мога да взема решение, без да се чувствам виновна?
Устата ѝ пресъхна, затова преглътна, без да откъсва очи от острова, който сякаш крещеше името ѝ, после бързо затвори лаптопа. Нямаше начин да предприеме нещо такова. Какво, за бога, си въобразявам?
Разтърси глава, сякаш се опитваше да се отърси от мислите за Гърция, после отново включи компютъра и отвори нов прозорец за търсене. Трябваше да се заеме с нещо полезно, като например да проучи „Домът на надеждата“ и да се опита да открие връзката със семейството си.
Някои от попаденията не бяха свързани с темата, която я вълнуваше, затова въведе още информация в търсачката. И на третата страница откри това, което я интересуваше.
„Домът за неомъжени жени и бебетата им е затворен след смъртта на Хоуп Беренсън, жената, която го основава и до края на живота си не престава да им помага.“
Ела вдигна глава, за да се увери, че никой в галерията не се нуждае от нея, преди да отвори статията, изгаряна от любопитство. Наведе се напред и се зачете в думите на екрана:
„Хоуп Беренсън, основателка на „Домът на надеждата“, посвети живота си да помогне на неомъжени жени и техните бебета. Тя почина през уикенда, заобиколена от най-близките си хора, които често я наричаха ангел на неомъжените и жена, изпълнена със състрадание и отдаденост към другите – качества, каквито рядко се срещат. Тя не е имала собствени деца, въпреки че е посветила живота си на тези, които са били нежелани, но ще бъде запомнена в обществото със своята всеотдайност. Завещала е имението си на Лондонския кризисен център за жени, като волята ѝ е имотът да бъде продаден и със средствата да се финансира изграждането на нов център. Получената сума от продажбата на имота не се съобщава, но е била значителна, заедно с неочаквано щедро дарение от предприемача.
Получателят е решил да почете щедростта на Хоуп, която им позволява да продължат да работят в подкрепа на жените и им дава възможност да създадат нов център за подпомагане на млади майки с бебета. Това не би могло да се осъществи, без щедростта на Беренсън“.
В края на статията имаше снимка и Ела я увеличи, за да я разгледа по-подробно. Оказа се елегантен двуетажен тухлен дом със златна табела над портата с надпис: „Домът на надеждата“ и с червена входна врата, затрупана със саксии с цветя. Къща, в която иначе би живяло голямо семейство, и никой не би забелязал на улица, пълна с подобни постройки. Но само като си помислеше на колко жени беше помогнала тази Хоуп, колко се бяха обръщали за помощ към нея, когато са имали най-голяма нужда... Ела разгледа уебсайта, обзета от копнеж да бе имала шанса да се запознае с жената. Но коментарите под статията грабнаха вниманието ѝ. Бяха много, като в повечето се споменаваше какъв прекрасен човек би трябвало да е била Хоуп. Но последният я накара да замръзне:
„Помня това място от тийнейджърските си години. Най-добрата ми приятелка беше изпратена там да роди бебето си по времето, когато се измисляше обяснението, че момичетата са заминали в чужбина, а всъщност бяха бременни. Беше известно, че някои заможни семейства прибягвали до услугите на Хоуп заради нейната абсолютна дискретност и въпреки че тя никога не би върнала жена, появила се на прага ѝ, тези родители плащали щедро, за да настанят дъщерите си там. Предполагам, че много от децата, родени в „Домът на надеждата“, дори не са знаели, че са осиновени. Всичко е било пазено в пълна тайна заради моралните норми на тогавашната епоха“.

Ела прочете отново последните две изречения, мислейки за собствената си баба. Възможно ли беше да е била от богато семейство и да са изпратили прабаба ѝ да роди там, под предлог че заминава за чужбина? Така ли се беше озовала в къщата? Или, останала без пари, изхвърлена от дома си, беше застанала на прага на къщата, защото е било единственото място, където би могла да отиде?
Може би кутиите са били оставени от младите майки, които са попаднали там, но не по своя воля? От онези, които не са имали намерение да изоставят бебетата си и отчаяно са копнеели да ги задържат? Или просто ѝ се искаше да мисли така.
Затвори браузъра и отвори електронната си поща, решена да изпълни предложението на леля си. Ако Миа, племенницата на Хоуп можеше да хвърли повече светлина върху миналото, не си ли струваше поне да опита да се свърже с нея?
Намери имейла от адвоката, с който само преди седмица потвърди срещата, и бързо написа съобщение с молба за данните за контакт на Миа. Определено трябваше да използва всяка възможност. После затвори лаптопа, пъхна го в чантата, събра нещата си и реши да се прибере, да си налее чаша вино и да гледа Нетфликс. Беше изтощена.