Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 17 декември - 23 декември

1. Даниъл Силва. Вътрешна афера. Хермес

2. Робърт Галбрейт. Жигосаният. Колибри

 

3. Антъни Хоровиц. Убийства с продължение. Еднорог

 

4. Захари Карабашлиев. Последният ловец на делфини. Сиела

5. Шарл Перо. Спящата красавица. Панорамна книжка. Хермес

Продължава...

Коледа в Париж

Ирен Немировски

Б.р. - откъс от разказа „Коледа“ в превод на Гриша Атанасов, поместен в сборника „Класически коледни истории 2“ на издателство „Ера“. Ирен Немировски(1903 – 1942) е френска писателка от украинско-еврейски произход, убита в концлагера Аушвиц.

Докато заглавието на филма и списъкът с актьори изтичат по екрана, виждаме първо като фон, а след това като детайлни фотографии, всички най-обичайни и прости образи, които съпътстват представата за коледните празници.

Най-напред, тежък, заслепяващ сняг, който пада бавно от небето. После преминава в дъжд и загръща парижка улица с фина зимна мъгла.

Венци от джел и имел се превръщат в мъртви листа и ги отмива водата, която се стича по паважа.

Голям пън се разхвърчава на искри и преминава в изображение на печка.

Снежен пейзаж, идилична сцена, се превръща в малка уличка в Монмартър, а детски песни постепенно зазвучават носово, неприятно.

Навсякъде светят ярко табели на заведения. Коледа. Бъдни вечер. Трапези, празненства... Песните зазвучават по-ясно, разпознаваме думи като:

„Детство... Невинност... Зората на света... Зората на любовта... Най-красивите дни...“

(Последвано от:)

„И изведнъж детски глас, един от онези чисти и леки гласове, които сякаш се издигат направо към небето, запява старата песничка:

„Роди се Божието Дете...“

Детство

Невинност...

Зората на света...

Зората на любовта

Най-прекрасните дни...

Придружени от пронизителната музика на латерна.

Музиката спира, неясните образи изчезват и филмът започва.

В голяма тъмна всекидневна двама мъже внасят коледно дърво, все още без украса, клоните му се влачат по пода. Избърсват си челата. Влиза слуга с монета в ръка. 

– Ето ви бакшиша.

Двамата мъже се мръщят: 

Само толкова ли? Е, наистина... 

Слугата повдига рамене: 

– Нашият господар е доста стиснат...

Мъжете си тръгват с мърморене. На белите стени, пред вратата на стаята за прислугата, някой е написал: „Стъпалата са високи, а бакшишите са ниски...“ Единият мъж подсвирква подигравателно, докато слизат по стълбата.

Слугата поглежда елхата, безразлично я подритва, за да я намести, и излиза от стаята.

В коридора две добре облечени деца, следвани от бавачка, се втурват от стаята си.

– Това коледната елха ли е? Красива ли е? – питат те развълнувано.

– Много е красива, мадмоазел Кристиан, Детенцето Исус току-що я донесе – отговаря слугата, като с усилие придава на киселото си лице мил израз.

– Кристиан, Жано, елате – казва строго бавачката. – Какво правите?

Продължава...

Кои са „Нарцистичните перверзни“?

Какви защитни механизми използват някои хора, които се опитват да избягат от своите недостатъци, като ги стоварят върху другиго

Кои са перверзните нарциси? Как действат? Как да се освободим от тях? Книгата „Нарцистичните перверзни“ (превод Асен Чаушев) разглежда много значим социален проблем, какъвто е общуването и преди всичко несполуките в него, с които много от нас се сблъскват в ежедневието си.

Книгата започва с думите, че нарцистичният перверзен не познава виновността, но без колебание я вменява на другите. Разбира се, хората, използващи нарцистично-перверзни механизми, знаят какво е вина. Ако не знаеха, нямаше да им е необходимо да я проектират върху друг, който да носи тежестта ѝ. 

Нарцистичните личности се поставят над другите, имат нужда да им се възхищават като на изключителни същества. Нямат скрупули, когато злоупотребяват с другите, защото възприемат другия човек като предмет или инструмент за постигане на целите си. Надценяват качествата си и омаловажават грешките си. Не разбират афектите на другите. Другите съществуват само за да ги обслужват. Както психопата, те са търсачи на удоволствия. Завистливи са и се стремят да принизят другия, да го дискредитират и да се опитат да заемат мястото му. Тези хора често остават сами, защото не изпитват никакво уважение към другите…

Нарцистичната перверзна личност не е чудовище, дошло от друг свят, а винаги „един от нас“, когото лошият пример – преди всичко на родителите, – неправилното възпитание, малтретирането са превърнали в жертва, а после в палач на хората, които са имали нещастието да пресекат пътя му. 

Жан-Шарл Бушу е писател, психоаналитик и обучител на психотерапевти, който работи в Монпелие, където е един от най-старите, ако не и първият Медицински факултет във Франция. Изнася редовно лекции във Франция и Белгия. С много примери от практиката си на психотерапевт, помогнал на много хора да преодолеят опустошенията от контакта с „перверзните нарциси“, авторът показва причините, проявленията и особеностите на този тип личности, както и начините за разпознаването им и освобождаването от вредното им въздействие. Следва откъс.

Структурно завършеният нарцистично-перверзен субект използва семейната, професионалната или любовната връзка, за да подчини другия. Необходима му е близост, за да упражнява властта си и да не позволява на жертвата си да се дистанцира. Той е вътрешно студен, не знае що е вина и не се колебае да вменява вина на другите. Ценностите му, чувствата му и поведението му се променят според хората и контекста, които го заобикалят. Външно е мил и може да се преструва, че изпитва състрадание и съчувствие. Съблазнителен е и ако е необходимо, в отделни случаи може да бъде много услужлив, най-вече ако това му позволява да постигне целите си, много често за чужда сметка. Никога не взема под внимание потребностите и чувствата на другите, освен за да си послужи с тях, да манипулира жертвата си, да я изолира и принуждава да прави това, което той иска. Той е егоцентричен, изисква съвършенство от другия. Той е и лъжец. В общия случай, ловък с думите, той широко използва двусмислието в думите, за да манипулира, да се представя като жертва, за да предизвика съжаление или нарочно да създаде неудобство у другия. Но не му е присъща никаква ценност, използва чуждите морал и ценности за постигане на целите си.

Продължава...

„Пътникът“ - последно сбогом от Кормак Маккарти

Атомна енергия, морални дилеми и човешки трагедии се преплитат в последното му произведение

Изключителният Кормак Маккарти се завръща в България със своя най-голям шедьовър. За първи път у нас излиза „Пътникът“ (Кръг, превод Венцислав К. Венков, корица Милена Вълнарова) – лебедовата песен на носителя на „Пулицър“ и първа негова творба след брилянтния роман „Пътят“. 

Нощ е и Боби Уестърн получава обаждане: в океана се е разбил самолет и е време за гмуркане по спешност. Младият мъж надява водолазния си костюм и се залавя с разплитането на сложна загадка. Истинската бездна обаче не е под водата, а у самия Боби… Докато сам потъва все по-дълбоко в тайните на катастрофата, младият мъж е принуден да се изправи срещу друга, още по-болезнена история – трагедията на брилянтната си сестра Алисия – и да се примири с факта, че двамата са деца на един от създателите на атомната бомба. 

Реалност и халюцинация, любов и разрушение, вина и копнеж се преплитат в двойна спирала от мистерия и отчаяние. С присъщата си поетична жестокост, в „Пътникът“ знаменитият Кормак Маккарти изследва пределите на разума, тежестта на загубата и тънката граница между спасението и самоунищожението. 

Едновременно трилър и философска изповед, този впечатляващ роман е последно сбогом от един от най-мощните гласове на американската литература. „Блестяща книга, удивително постижение… Кормак Маккарти я е написал така, както само той умее“, пише в рецензията си „Лос Анджелис Таймс“.

Продължава...

Откъс: Ще откриете ли „Бомбаджията“ преди да е прекалено късно?

Норвежкият писател Самюел Бьорк  поднася на българските си читатели нов смразяващ кръвта криминален роман

„Бомбаджията“ разкрива един от първите и най-жестоки случаи на опитния инспектор Холгер Мунк и брилянтната, но лабилна следователка Миа Крюгер. Шестата книга от преведената на 35 езика бестселърова поредица се откроява на литературния пейзаж с многопластовите си и често противоречиви герои, острите като бръснач обрати и безмилостно напрежение.   

С „Бомбаджията“ (Емас, превод Ева Кънева) Бьорк за пореден път доказва, че заслужава славата си, до последната страница. Норвежецът заема мястото си сред най-добрите писатели в скандинавския ноар редом до Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Андерш де ла Моте и Ирса Сигурдардотир. Заедно те са част от селектираните крими заглавия на издателство „Емас“.

Осло, 2001-ва. В един обикновен съботен предобед в метрото се качва разтреперана жена, опасана с експлозиви. Сред пътниците се разразява паника. Броени минути след мощния взрив с журналистка от водещ норвежки вестник се свързва мъж, който се представя като организатор на атентата и предупреждава, че това е само началото.

Тя беше първата. Ще последва и втора… След точно 24 часа.

Следователят Холгер Мунк се наслаждава на летния си отпуск, а помощничката му Миа Крюгер току-що е закарала сестра си в клиника за наркозависими. Повикани по спешност на работа, двамата поемат случая. Върху кухненската маса в дома на жената, превърната в жива бомба, откриват три загадъчни предмета. Но още преди да са успели да разшифроват тези улики, в оживен парк в центъра на града избухва нова експлозия. Мунк и Миа разполагат с точно двайсет и четири часа да заловят Бомбаджията, преди той да нанесе следващия си безжалостен удар…

Самюел Бьорк е псевдоним на норвежкия писател, драматург и музикант Фруде Сандер Йойен. Първият роман на Бьорк „Пътувам сама“ завладява читателите по цял свят и става №1 в бестселър класацията на „Шпигел“.

Йойен пише първата си пиеса едва на двадесет и една години, а след това написва и два романа – “Pepsi Love” (2001) и “Speed for Breakfast” (2009). Издал е шест албума, написал е пет пиеси, негови произведения на изкуството са излагани в различни галерии и на всичкото отгоре е работил по преводи на Шекспир.

Самюел Бьорк е сравняван с писатели като Стиг Ларшон и Ю Несбьо и се е доказал в криминалния жанр. Следва откъс.

Пенсионираният енорийски свещеник Абрахам Якобсен се возеше в метрото, обзет от гадното усещане, че е изгубил вяра в съществуването на Бог. Няколко часа по-рано, по време на утринната молитва, той бе вдигнал поглед нагоре и се бе осмелил да попита: съществуваш ли наистина?

И ако наистина съществуваш, защо позволи това да се случи?

Седемдесетгодишният Якобсен погледна през прозореца и въздъхна дълбоко. Къщи и дървета се нижеха пред очите му, но той не ги забелязваше. Сякаш светът около него беше изцяло сив, без смисъл. Преди не беше така. Доскоро той се радваше на живота, любуваше се на всяко късче от съзиданието. Но през последните години…

Вече не беше същото. 

Продължава...