Алисън Еспак кани на „Сватбата“

Смях, сълзи и приятелство в една от най-четените книги през последните две години в световен мащаб 

Вдигаме тост за добрата литература и ставаме гости на „Сватбата“ – една от най-четените книги през последните две години в световен мащаб вече може да бъде открита и на български език. 

Носител на наградата на читателите на Goodreads за „Най-добра художествена литература“ за 2024 г., „Сватбата“ (Сиела, превод Йолина Найденова) на Алисън Еспак събира над 1 милион рейтинга в платформата и прекарва над 40 седмици в класацията на New York Times. 

В този забавен, утвърждаващ и проницателен роман два коренно различни живота преплитат нишките си, за да докажат, че понякога най-големите случайности могат да ни донесат нова перспектива и вдъхновение. 

Фийби Стоун пристига в луксозния хотел на морския бряг „Корнуол Ин” само с една зелена рокля, която открай време пази „за специален случай”, чифт златисти обувки и глава, пълна с мрачни мисли. Някога тази първа почивка на брега на океана е била нейната мечта за бягство от реалността. 

Ала сега Фийби е разведена, депресирана и без каквато и да е воля за живот. И никога не си е представяла, че ще изживее мечтата си сама. 

Е, не точно сама, а заедно с гостите на огромна и пищна сватба. Изведнъж се оказва, че Фийби е единственият гост на хотела, който не е поканен на „Сватбата“. И докато тя планира да изживее един последен ден, в който да се наслади на стриди, шампанско и джакузи, булката Лайла планира да изживее най-перфектния ден, за който се подготвя от години. 

Лайла е проиграла всеки възможен сценарий за това какво може да се обърка в седмицата на сватбата ѝ. Всеки освен появата на Фийби, която гарантира истинска катастрофа. И когато Лайла се опитва да я предотврати, двете жени откриват, че не са чак толкова различни, колкото са си мислели. А разцъфналото между тях приятелство доказва, че дори и напълно непознат може да ти подаде ръка и да те извади отново на брега – далеч от бурното море. 

Изпълнена с хумор и смелост, с дълбоки послания за тъгата, разочарованието и депресията, „Сватбата“ е слънчева история за най-мрачните моменти от живота на възрастните. Свеж като чаша пенливо вино с гледка към морския залез, в този роман почитателите на книгите на Фредрик Бакман и Емили Хенри ще открият своето щастливо място.  

Алисън Еспак забърква коктейл от емоции с нотки на сълзи, смях и романтика, с който всяка страница е празник на живота и приятелството. Следва откъс.

Приемът за „Добре дошли“

ХОТЕЛЪТ ИЗГЛЕЖДА точно както Фийби си го представяше. Има достолепната осанка на старо куче, което, застанало на ръба на скалата, търпеливо очаква пристигането ѝ. Океанът зад него не се вижда, но Фийби си знае, че е там, така както навремето знаеше, че съпругът ѝ вече се е прибрал и работи на бюрото в кабинета си. 

Защото любовта те свързва с хората и с нещата като с невидима нишка. 

Излиза от таксито и мъж с униформа в цвят бордо се приближава към нея с вежливо, сериозно изражение, което я кара да се почувства по-сигурна. 

– Добър вечер – поздравява мъжът. – Добре дошли в „Корнуол Ин“. Може ли да ви помогна за багажа? 

– Нямам багаж. 

Когато напусна Сейнт Луис, държеше да остави зад гърба си всичко – съпруга си, къщата и дори багажа. Време беше да продължи напред – което всъщност трябваше да се случи още преди година, когато разводът им стана факт. Но тогава тя беше като зашеметена от бързината, с която всичко приключи, от деловия тон на довчерашния си съпруг, който каза сухо: „Е, хайде, всичко добро“, все едно беше пощальонът, наминал да остави пощата. След това Фийби успя само да се добере до вкъщи, да се мушне в леглото и да се налива с джин и тоник на фона на монотонното жужене на хладилника. Не че имаше особен избор – все още бяха в локдаун и излизаше от вкъщи само за да отиде до магазина. През останалото време преподаваше онлайн, в неизменната черна блуза, защото какво значение имаше всъщност? Кой изобщо се вълнуваше от това какво ще облече през локдауна? 

Но сега е застанала пред този впечатляващ хотел от 19. век в изумруденозелена рокля – единствената дреха в гардероба, която все още обича, може би защото досега е нямала повод да си я сложи. Беше твърде ексцентрична. Двамата със съпруга ѝ бяха университетски преподаватели и вечер предпочитаха домашния комфорт и уюта на камината. Седяха си пред телевизора с котката в скута на единия или на другия, задоволяваха се с каквото имаше в хладилника, с която изгладена риза им беше подръка сутрин. Защото не беше ли целта на облеклото просто да изглеждаш прилично? Да се вписваш, без да се набиваш на очи. Като всички нормални хора. 

Но онази сутрин, в която се качи на самолета, Фийби се събуди с чувството, че вече няма нужда да доказва нормалността си никому. Въпреки това си препече филийка, взе си душ, изсуши си косата. Събра записките си за лекциите, предвидени за втория ден от есенния семестър. Отвори гардероба и се вгледа в дрехите, купувани само защото според нея изглеждаха „професионално“. Строги, елегантни блузи, дамската версия на ризите, които носеше съпругът ѝ. Извади една, сива на цвят, и замислено застана пред огледалото. Усети, че не ѝ се искаше да я облече. Нито пък ѝ се искаше да слуша с изражение на вежливо любопитство разговорите на колегите си за мястото на сиренето в средновековната теология. Примерно. 

Вместо това си облече изумруденозелената рокля. Обу златистите обувки на висок ток, с които беше на сватбата си. Сложи си перлите, които съпругът ѝ ѝ беше подарил през първата брачна нощ. 

– Заповядайте. Насам, мадам – упътва я мъжът в униформа на хотела и тя му оставя двайсет долара. Той изглежда изненадан от щедрия бакшиш, защото не е направил кой знае какво, просто си върши работата. Но Фийби не вижда така нещата. Минало е много време, откакто някой мъж се е изправял на крака, като я види да слиза от колата. Години, откакто собственият ѝ съпруг излизаше от кабинета си, за да я посрещне, като чуе, че се е прибрала. А е толкова хубаво да се почувстваш специална. Очаквана. Да чуеш как токчетата ти потракват по старата настилка. Щеше да е добре, ако можеше да чуе този звук и в коридорите на университета – звук, който повдига самочувствието ти като с магическа пръчка. Но за жалост, там подът беше застлан с мокет. 

Фийби се качва по стълбите, минава покрай черните стенни фенери и гранитните лъвове, които охраняват вратите, отгръща завесите и се озовава във фоайето. То също е точно каквото трябва да бъде. Има чувството, че е преминала през някакъв портал и се е върнала назад във времето – в свят, който може и да не е по-добър, но поне е обгърнат от меко кадифе и това ѝ действа като милувка. 

После вижда дългата опашка от чакащи на рецепцията. Все едно се намира на летището, а не в старо викторианско имение с изглед към океана. Но не си въобразява – опашката е съвсем истинска – минава през цялото фоайе, покрай старинното дъбово стълбище. Чакащите изглеждат някак не намясто – с дънки, маратонки и дъждобрани – като пришълци от бъдещето. И в същото време се сливат в една обща маса – съвсем нормални хора, каквато беше и Фийби доскоро. Само че на фона на тази обстановка (завеси от тежко кадифе и портрети с позлатени рамки), всички тези уверени, съвременни хора с модерни куфари изглеждат комично, почти абсурдно. Без да си дават сметка за това. Защото преспокойно си говорят по телефоните или четат някакви съобщения, все едно могат да висят на тази опашка цяла вечност. Какво пък. Може би нямат закъде да бързат. Може би, също като нея, вече нямат семейства? 

Но не изглеждат самотни. Стоят си по двама, по трима, някои дори хванати под ръка или прегърнати през рамо. И определено са щастливи – поне според това, което Фийби чува непрекъснато. 

– Еха… Джим! – възкликва възрастен мъж. – Толкова се радвам да те видя! Ела да те прегърна! 

– Здрасти, дядо! – отвръща един по-млад мъж. 

Тук името Джим се чува непрекъснато, наляво и надясно. 

– А къде е чичо Джим? Идва ли насам? 

Дори младата жена на рецепцията изглежда щастлива, заразена от всеобщото приповдигнато настроение. Тя обръща специално внимание на всеки гост, интересува се какво ги води насам, макар че отговорът, който чува, е все един и същ. И звучи възторжено. Все едно наистина се радва за предстоящата сватба. Кой знае, казва си Фийби, нищо чудно и да е съвсем искрена. Млада е, а младите имат други очи за света. Спомня си как самата тя навремето се вълнуваше със седмици какво ще облече, когато беше поканена на нечия сватба, дори да беше най-незначителният гост. 

Нарежда се на опашката зад две млади жени, понесли зелени рокли. Едната още е със самолетната си възглавничка с тигрова шарка, другата е с тежък, високо вдигнат кок, от който са се изплъзнали няколко кичура. Тя прелиства списание „Пийпъл“, като в същото време си бъбри с приятелката си. Двете шепнешком обсъждат чий полет е бил по-отчайващ и колко стар точно е този хотел, и защо всички са луднали по Кайли Дженър. Вярно, по-секси е от Ким Кардашиян, но какво чак толкова?

– По-секси? – присвива устни Възглавничката. – Не бих казала. На мен и двете ми се струват леко грозновати. 

– Е, никой не е съвършен – въздъхва Кокът. – Всеки си има нещо, което да го загрозява. Дори хората, от които се ОЧАКВА да изглеждат безупречно. Май е нещо като златно правило. 

– Мисля, че по-скоро имаш предвид „основно правило“.

 – Да, все едно. – И Кокът обяснява, че макар да е в общи линии привлекателна, което е осъзнала едва след няколко години терапия, венците ѝ се оголват твърде много, когато се усмихва. 

– Така ли? Изобщо не съм забелязала. 

– Защото внимавам. 

– И не смееш да се усмихнеш напълно? 

– Да, още от гимназията. 

Опашката леко се придвижва напред, а Фийби вдига глава към високия гофриран таван, като се чуди как ли го почистват.

Поредното възклицание: „О, значи и вие сте за сватбата!“, и Фийби осъзнава, че повечето от струпаните във фоайето хора са тук заради събитието. Малко е стряскащо – като в оня филм, „Птиците“, който съпругът ѝ толкова обичаше. ТЕ са навсякъде. Насядали по бледоморавите пейки, облегнати на вградената стенна библиотека, хванали дръжките на куфари с толкова футуристичен дизайн, все едно току-що са кацнали от луната. Мъжете с униформи в цвят бордо струпват багажа на високи купчини, встрани от големия бял транспарант с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ НА СВАТБАТА НА ЛАЙЛА И ГАРИ“