page contents Книжен ъгъл: "Тръпка" - идва ли наследникът на "Здрач"?
Предоставено от Blogger.

"Тръпка" - идва ли наследникът на "Здрач"?

25.1.10


Романът „Тръпка” на младата писателка Маги Стийвотър е на път да се превърне в една от най-успешните книги в модерния жанр „ърбън фентъзи”. Младата публика, която в последната година напомня на издателите, че все още е сред водещите читателски групи и налага истинска мания на тема „вампири”, приема романа на Маги Стийвотър с изключителен ентусиазъм. Сюжетът на „Тръпка” е изпълнен с напрежение, романтика и необходимата доза мистика. В същото време историята се различава от „стандартните” образци в жанра и предлага нещо наистина ново на публиката, а разказът се води последователно от мъжка и от женска гледна точка, което ангажира вниманието на читателя и прави действието още по-динамично.

„Тръпка” е първа част от трилогия на Маги Стийвотър. Другите две книги носят заглавия „Копнеж” и „Завинаги” и се радват на огромен интерес. Предстоящата премиера на кинопродукцията също предизвиква създаването на фенклубове, форуми и специални блогове.
Издадена е от Scholastic (издателството на Дж.К. Роулингс) през август 2009 г. и директно влиза в листата на бестселърите за деца на New York Times, Amazon, Publishers Weekly Best Books
Правата за издаване на „Тръпка” са продадени в над 30 държави. Компанията „Unique Features” успява да се пребори чрез наддаване за правата по филмиране на „Тръпка”. С проекта са ангажирани продуцентите на „Властелинът на пръстените”. Предлагаме откъс от книгата, издадена у нас от ИК Кръгозор.


Първа глава: Грейс

-9° C

Помня как лежах в снега, мъничко червено петънце топлина, коeто бавно изстиваше, заобиколено от вълците. Те ме ближеха, хапеха ме, блъскаха се в опитите да се докопат до тялото ми. Скупчените им над мен тела възпираха и малкото топлина, с която слънцето се опитваше да ме дари. Ледени кристалчета блестяха в козината им, а дъхът им увисваше в матови облачета край нас. Мускусната миризма, стелеща се наоколо, ме караше да си мисля за мокро куче и горящи листа, за нещо приятно, за нещо ужасяващо. От досега с езиците им кожата ми настръхваше; нехайните захапвания разкъсваха ръкавите ми, рошеха косата ми, муцуните се притискаха в шията ми, сякаш в опит да доловят ударите на разтуптяното ми сърце.

Можех да пищя, но не го правех. Можех да се боря, но не исках. Просто лежах и оставях всичко това да се случва, докато гледах как бялото зимно небе посивява над мен.

Един от вълците смуши муцуната си в дланта ми, после докосна бузата ми, хвърляйки сянка над лицето ми. Жълтите му очи срещнаха моите, докато събратята му ме побутваха насам и натам.

Втренчих се в очите на вълка толкова дълго, колкото можах. Ярко, искрящо жълти. От толкова близо виждах, че са изпъстрени с всеки нюанс на златистото и светлокафявото. Не исках да отмества погледа си от мен. И той не го стори. Исках да се пресегна, да сграбча козината му, да го придърпам към себе си, но дланите ми лежаха безпомощни, ръцете ми бяха замръзнали край тялото.

Вече не можех да си спомня какво представляваше топлината.

Едно мигване по-късно и жълтоокия вълк вече го нямаше. Другите се скупчваха над мен, задушаваха ме. Нещо трепна и замря в гърдите ми.

Нямаше слънце, нямаше светлина. Умирах. Не можех да си спомня как изглеждаше небето.

Но аз не умрях. Бях изгубена насред море от студ и после се събудих в свят на топлина.

Спомнях си едно нещо: жълтите му очи. Не мислех, че някога ще ги видя отново.

Втора глава: Сам


-9° C


Грабнаха я от люлката й в задния двор и я завлякоха през горите. Тялото й оставяше плитки следи в снега, докато я пренасяха от нейния свят към моя. Видях как се случи. Не го спрях.

Това бе най-дългата и най-студена зима в живота ми. Дните отминаваха под бледото слънце и хладната му светлина. Помня гладът – глад, който изгаряше и раздираше, ненаситен господар, изтезаващ ме със своите желания. Този месец нищо не помръдваше, светът се беше превърнал в безцветен, лишен от живот декор. Един от нас бе застрелян, когато се престраши да рови из боклука в нечий заден двор, така че останалите от глутницата останахме в горите, изнемогващи от глад в очакване на топлината, копнеещи за старите си тела. Докато те не видяха момичето. Докато не го нападнаха.

Бяха се скупчили край нея, ръмжащи и тракащи с челюсти, борещи се за правото кой да я убие.

Гледах ги. Гледах как хълбоците им потръпват от нетърпение. Видях ги как подмятат тялото й в преспите, оголвайки черната земя под тях. Видях как муцуните им се обагрят в червено. И въпреки това не ги спрях.

Намирах се високо в йерархията на глутницата – Бек и Пол се бяха погрижили за това – така че можех веднага да пристъпя напред, но наместо това останах в задните редици, треперейки от студ, затънал до глезените си в снега. Момичето ухаеше на топлина, на живот, но най-вече – на човек. Какво не беше наред с нея? Ако беше все още жива, защо не се съпротивляваше.

Можех да подуша кръвта й – топла, ярка миризма в този мъртъв, студен свят, виждах как Сейлъм се извива и потреперва, докато разкъсва дрехата й. Стомахът ми се сви болезнено – беше минало прекалено много време, откакто бях ял за последно. Исках да разбутам вълците, да застана до Сейлъм и също като него да се престоря, че не мога да подуша човешкото в нея или да чуя тихите й стонове. Да впия зъби в топлата плът. Тя бе толкова мъничка под косматите ни тела, под напиращата към нея глутница, искаща да размени нейния живот, срещу своето оцеляване.

Изръмжах, оголих зъби и пристъпих напред. Сейлъм изръмжа в отговор, но аз бях по-силен от него въпреки младостта си и въпреки изнемогата от глад. Пол нададе заплашителен, гърлен зов в моя подкрепа.

Достигнах до нея. Тя бе вперила невиждащите си очи в безкрайните небеса. Може би беше мъртва. Зарових нос в ръката й, усетих уханието на дланта, миризми на захар, масло и сол, които ми напомниха за един друг живот.

Тогава видях очите й.

Будни. Живи.

Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчвайки някаква ужасяваща откровеност.

Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не беше резултат от гнева.

Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми.

Раздирах се отвътре и отвън.

Нейният живот.

Моят живот.

Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал, мъничък, лежащ в снега окървавен ангел, който те се канеха да разкъсат.

Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това.

И ги спрях.


Трета глава: Грейс


3° C

Виждах го отново след това, винаги, когато беше студено. Стоеше в самия край на гората, край задния ни двор, вперил жълтите си очи в мен, докато пълнех хранилката за птици или изнасях боклука. В края на гората. Никога не се приближаваше. Някъде там, между деня и нощта, в онези часове, които продължаваха безкрайно насред дългата зима на Минесота, аз се люлеех на люлката си, очаквайки да усетя погледа му. Или, по-късно, когато вече бях прекалено голяма за люлки, пристъпвах през двора, приближавайки се бавно към него с протегната с дланта нагоре ръка и сведени надолу очи. Няма опасност. Няма заплаха. Опитвах се да говоря на неговия език.

Но без значение колко дълго чаках, без значение колко упорито се опитвах да го достигна, силуетът му винаги се стопяваше сред стволовете на дърветата, преди да успея да прекося разстоянието между нас.

Никога не ме е било страх от него. Той беше достатъчно голям, за да ме смъкне от люлката ми, достатъчно силен, за да ме повали на земята и да ме завлече в горите. Но в очите му не се долавяше дори и отсянка от жестокостта на мускулите му. Помнех погледа му, всеки нюанс на жълтото, и просто не можех да се страхувам. Знаех, че нямаше да ме нарани.

И исках той да знае, че аз също не бих го наранила.

Чаках. И чаках.

А той така, също чакаше, въпреки че си нямах и представа какво точно. Чувствах се сякаш само аз търсех близостта му.

Но той винаги беше там. Наблюдаваше ме как го наблюдавам. Никога не се приближаваше, но и никога не се отдалечаваше.

Нещата останаха непроменени шест години: натрапчивото присъствие на вълците през зимите и дори по-натрапчивото им отсъствие през летата. Не че по онова време смятах, че всичко това има някаква връзка със сезоните. Тогава мислех, че те са вълци. Просто вълци.

Четвърта глава: Сам


32° C

Денят, в който почти заговорих Грейс, беше най-горещият в живота ми. Дори и в книжарницата, снабдена с климатик, жегата се прокрадваше край вратата, стелеше се през витрините. Стоях отпуснат в огрения си от слънцето стол зад касата и попивах лятото, сякаш можех да задържа всяка частица от него нейде в мен. Часовете отминаваха, а кориците на книгите по рафтовете блестяха в ярката светлина на следобеда, губейки цветовете си в златистите отблясъци, докато отвъд тях листовете и мастилото се нагряваха, излъчвайки миризмата на непрочетени думи.

Харесвах подобни неща, когато бях човек.

Бях се зачел, когато вратата се отвори с тихо иззвъняване, пропускайки задушлив повей на горещ въздух и група момичета. Те се смееха прекалено гръмко, за да имат нужда от моята помощ, така че продължих да си чета и ги оставих да се бутат из магазина, бърборейки си за всичко друго, освен за книги.

Изобщо не предполагах, че ще удостоя момичетата с повторен поглед, докато не долових с периферното си зрение как една от тях отметна нагоре тъмнорусата си коса, за да я прихване с ластиче в дълга конска опашка. Самото действие беше доста незначително, но движението й раздвижи въздуха, изпрати към мен ароматен повей. Познах този аромат. Познах го веднага.

Това беше тя. Не можеше да бъде друга.

Вдигнах бързо книгата пред лицето си и хвърлих бърз поглед към момичетата над ръба й. Другите две продължаваха да разговарят, сочейки към хартиената птичка, която бях окачил на тавана над секцията с литература за деца. Тя обаче мълчеше, отдръпнала се бе леко назад и гледаше книгите наоколо. Разпознах нещо от себе си в това изражение. Очите й обхождаха рафтовете, търсейки възможните пътища за бягство.

Бях разигравал стотици различни варианти на тази сцена в съзнанието си, но сега, когато моментът беше настъпил, не знаех какво да направя.

Тя беше толкова реална тук. Нещата бяха различни, когато бе в задния си двор, четейки книга или пишейки някакво домашно в тетрадката си. Там разстоянието между нас бе непреодолима бездна; чувствах всичките причини, държащи ме надалеч. Тук, в книжарницата, с мен, тя бе вълнуващо близо по начин, непознат ми досега. Нищо не ме възпираше да я заговоря.

Погледът й се насочи към мен и аз бързо сведох глава към книгата си. Тя не би могла да разпознае лицето ми, но щеше да познае очите ми. Искаше ми се да вярвам, че ще разпознае очите ми.

Помолих се тя да се махне, за да мога да дишам отново.

Помолих се тя да си купи книга, за да се наложи да говоря с нея.

Едно от момичетата извика:

-Грейс, ела да видиш това. Как да изкараме високи оценки: Учи в колежа на мечтите си. Звучи страхотно, нали?

Бавно си поех дъх, докато наблюдавах финия й, огрян от слънцето гръб, докато тя приклякаше, за да погледне книгата за подготовка по SAT, заедно с приятелките си. Лекият наклон на раменете й подсказваше само учтив интерес. Кимна, когато й посочиха няколко други книги, но изглеждаше разсеяна. Съзерцавах начина, по който слънчевата светлина, струяща през прозорците, превръща отделилите се от конската й опашка косъмчета в искрящозлатни и нажежени медни нишки. Главата й се поклащаше едва забележимо в ритъма на музиката, звучаща в книжарницата.

-Хей.

Отдръпнах се назад в стола си, когато пред мен изникна лице. Не беше Грейс. Едно от другите момичета – тъмнокосо, със загар. На рамото й висеше голям фотоапарат. Погледът й беше прикован в очите ми. Не каза нищо, но знаех какво си мисли. Реакциите към цвета на очите ми варираха от скришни погледи до най-откровено зяпане. Е, тя поне беше от откровените.

-Може ли да те снимам? – попита.

Започнах трескаво да мисля за някакво оправдание.

-Някои индианци вярват, че ако ги снимаш ще отнемеш душата им. На мен ми звучи като доста логично разсъждение, така че съжалявам, никакви снимки – свих извинително рамене. – Но пък можеш да снимаш книжарницата, ако искаш.

Третото момиче сбута фотографката. Имаше бухнала, светлокестенява коса, впечатляващо количество лунички и излъчваше такава енергичност, че ме изтощаваше със самото си присъствие.

-Флиртуваш ли, Оливия? Нямаме време за това. Ето, пич, ще купим тази.

Взех Как да изкараме високи оценки от ръцете й, като хвърлих бърз поглед над рамото й. Търсех Грейс.

-Деветнадесет долара и деветдесет и девет цента – промърморих.

Сърцето ми биеше лудешки.

-За книга с меки корици? – попита неодобрително луничавото момиче, но въпреки това ми подаде двадесетачка. – Задръж си пенито.

Нямахме буркан за монети, така че го оставих на тезгяха до касата. Прибирах книгата в хартиен плик заедно с касовата бележка преднамерено бавно с тайната надежда Грейс да дойде и да провери какво е задържало приятелките й.

Но тя продължаваше да стои в биографичния раздел с наклонена на една страна глава, докато четеше какво пише на гръбчетата на книгите. Луничавото момиче взе плика, след което се ухили на мен и на Оливия и двете се насочиха към Грейс, повеждайки я към вратата.

Обърни се, Грейс. Погледни ме, стоя точно тук. Ако се обърнеше сега, щеше да види очите ми – яркожълти на слънчевата светлина – и щеше да ме познае.

Луничавото момиче отвори вратата – дзън – и измърмори нещо нетърпеливо на групичката си: време беше да си вървят. Оливия се обърна за миг и очите й отново се насочиха към мен. Знам, че зяпах момичетата – и по-точно Грейс – но просто не можех да се спра.

Оливия се намръщи и се измъкна от книжарницата, привеждайки леко глава, за да мине през вратата. Луничавата за пореден път демонстрира нетърпението си:

-Грейс, хайде.

Гърдите ме боляха, тялото ми говореше на език, който главата ми не разбираше напълно.

Чаках.

Но Грейс, единственият човек на този свят, който желаех да ме познава истински, просто плъзна показалец по една от новите книги с твърди корици и излезе от книжарницата, без дори да предполага, че бях тук, този път – съвсем близо до нея.

Из „Тръпка” от Маги Стийвотър

2 коментара:

Bla каза...

Може би поредната (пубер) пъпка на лицето на още едно комплексирано поп-културно копеле?

PS Не знам как набедени автори като Стефани Майер и Маги Стийвотър са се добрали до определението фентъзи; истината е, че те боравят с изцяло хорър митологеми... което не прави услуга на хоръра, разбира се, а му дава лошо име.

Поли каза...

Жанрът, в който пишат, не се нарича "фентъзи",нито хорър, никой не твърди такова нещо! Ясно е, че това са по-скоро книги тип - "за момичета", така че защо си се нахъсъл като за бой? Не е нужно, чети си твойте книжки и не обиждай другите.