Пабло Неруда във война между метафори и поговорки

Петко Тодоров

Антонио Скармета романизира кончината на поета

Завръзката в „Пощальонът на Неруда” на Антонио Скармета е прозаична и на пръв поглед стои наивно. Единственият грамотен жител на чилийския остров Негра на границата между 60-те и 70-те години бил Пабло Неруда. И единствен той получавал писма. Та пощенската служба поддържала пощальон заради него. А писмата до поета препълвали редовно чантата. 17-годишен хлапак се наема за мястото, с месечната надница успява да гледа някой филм.
Но момчето разполага с незаменимото предимство да общува с Неруда. Освен това се влюбва в дъщерята на кръчмарката и не знае как да й го каже. И моли за помощ поета.

В ръцете на Скармета, чилийски писател, това нещо затрептява фантастично (изд. „Колибри”). Неруда го обявява за война между метафорите и поговорките. Той е повелителят на метафорите, които, в устата на момчето ще открехнат дверите на любовта. Които обаче бъдещата тъща затръшва с артилерията на поговорките. Литература срещу фолклор? Не, то е нещо двугласно. И ако трябва да перифразираме онази прочута южноамериканска литература, то е поетически неореализъм без каквото и да било отношение към жанра.

В 120 страници Скармета събира, без да напуска и за момент остров Негра избирането на Алиенде за президент, пътя до неговото убийство, самото то, Нобеловата награда на Неруда, никаквата му дипломатическа кариера в Париж, кончината му. И възторженото вдигане на пръсти на момчето, което почва от неможене да си каже името и стига до: „Думите трябва да се вкусят. Човек трябва да ги остави да се разтопят в устата му”.

Едно нищо и никакво кокоше яйце може да стори чудеса от еротика. Романът бил филмиран, Филип Ноаре изпълнил Неруда, струва си дори само заради тази сцена. Този хитрец Скармета („Сънувах, че снегът гори”) ликвидира границата между фактите и измисленото както фокусник превръща кърпата в гълъб и обратно. Той води за ръка резедавия разкош на несвършването на големите разказвачи и „Пощальонът на Неруда” внимателно, праволинейно и на пръсти към представата за онова, което наричаме шедьовър.