Откъс: "Разгневени съпруги"

Сюзън Айзакс


Да разбереш, че съпругът ти е убит, е ужасен шок. Да го загубиш, когато всички се възхищават на чудесното ви семейство, е смазваща трагедия.  Ако обаче трупът му е намерен в апартамента на проститутка, това вече е потресаващо унижение. Издава "Обсидиан"

Кой би могъл да знае? Нощта беше толкова приятна. Наистина отвън вятърът виеше като в нискобюджетен филм на ужасите. Студът беше така сковаващ, че малко след седем часа един клон от огромния бял смърч на предната морава, който през целия следобед проскърцваше, внезапно простена в агония. Чу се жестоко изпукване и клонът падна на замръзналата земя.
Но в червената ни тухлена къща в стил „Крал Джордж“ в живописния град Шорхейвън на Лонг Айланд беше топло навсякъде. Минавах от една спалня в друга, за да целуна момчетата за лека нощ. На бледожълтата светлина от нощната лампа във формата на Спонджбоб Квадратни гащи Мейсън, който се бе появил на бял свят последен от тризнаците, грееше в чисто злато. Погалих го по челото.
– Сладки сънища, миличък.
Той вече беше почти заспал, с палец в уста, но ми махна за лека нощ с останалите четири пръстчета.
Вълна майчина любов зачерви бузите ми. Горещината се разпростря. За момент тя дори облекчи постоянната мускулна болка, обхванала лявата страна на врата ми секунди след като двамата с Джона видяхме на видеозона три малки, подобни на капчици извивки в матката ми. Моята матка. И все пак трайно настанилото се схващане във врата беше нищожна цена в замяна на този прекрасен живот, за какъвто не бях и мечтала като малка в Бруклин.
Е, добре, тази работа с „прекрасния живот“ и „не съм и мечтала“ наистина е в съзвучие с безсрамната сълзлива мелодрама в Страната на майките, където „удовлетворението“ се свързва с децата, а не със секса и където майките завиждат за всяка нова висулка с формата на бебешка обувчица върху гривните на приятелките си. Така е, така е: емоциите доказват, че сме хора. Чувствата са нещо хубаво, дрън-дрън-дрън. Но всяка сладникава сантименталност, която върви да се напише върху стикер на задната броня на миниван, ме кара да потръпвам ужасено. Приемете го за даденост: Сюзан Б. Антъни Рабиновиц Гърстен (тоест аз) никога не се е преживявала като мадона от Лонг Айланд, от онези, които говорят безспир за бебето Джонатан, като че ли е бебето Исус.
Каква майка бях аз в онази нощ? Щастлива майка. Все пак не беше нужен психолог, който да разчете емоционалната ми кръгова диаграма и да установи, че сборът от частите ми се равнява на едно повърхностно (макар и доволно) човешко същество. Една трета от това щастие се дължеше на приятната възбуда от подаръка, който бях получила от съпруга ми за рождения ми ден преди две седмици. Часовник „Картие Сантос“. Една трета се дължеше на антидепресанта „Лексапро“ (двайсет милиграма). Малко повече от една шеста се дължеше на чувственото удоволствие от допира на чаенозеления кашмирен халат на „Лоро Пиана“. Останалата част си беше чиста проба майчино блаженство.
Вероятно все още съм повърхностна и просто се самозалъгвам, че след всичко случило се съм станала по-добър човек. От друга страна обаче, дори в периодите на най-безразсъдно лекомислие не съм била непоносима. Наистина имам добро сърце.
Особено що се отнася до най-близките ми. Обичам семейството си. Затова се наслаждавах на този момент на разнежване. Спомням си, че си помислих: „Двамата с Джона сме родени под щастлива звезда.“ Съпругът ми Джона Пол Гърстен беше лекар, специалист по лицево-челюстна хирургия (представете си един малко по-възрастен – и значително по-нисък – Орландо Блум, който едва забележимо започва да оплешивява). Заедно с трите ни момчета той беше светлината в живота ми. Естествено, нямах ни най-малка представа какво се случва с Джона на петдесетина километра на запад, в Манхатън.
Как бих могла да знам, че в същия момент той влиза в апартамента на проститутка на повикване в Горен Ист Сайд, която месец по-рано е решила, че името Кристъл Русо не излъчва имиджа на суперкласа, към който се е стремила. Напоследък нямало пазар за изтънчени компаньонки и тя решила да промени имиджа и името си на нещо хем стилно, хем по-достъпно – Доринда Дилън.
А защо мъж като Джона би се занимавал с жена като Доринда? Замислете се, преди да започнете да се подсмивате. Въпросът е логичен. Първо, Джона никога не ми беше давал повод да се съмнявам в неговата вярност. Само преди няколко месеца, на годишното парти на клиниката му, намираща се на Парк Авеню, дочух как секретарката му споделя с медицинската сестра:
– Доктор Гърстен винаги има вид на влюбен, дори когато госпожа Гърстен стои до него, покачена на десетсантиметрови токчета, с които – съжалявам, че го казвам – изглежда шокиращо по-висока.
Освен това поради факта, че беше пластичен хирург с втора специалност краниология, Джона беше човек с изтънчено чувство за красота. Имаше проницателно око. Няма как външността на Доринда Дилън да му е допаднала. Казано съвсем обективно, тя приличаше на овца с руса перука, кълна се. Човек очакваше всеки момент да заблее. Наистина имаше овчи вид, а и не се сещам за по-точна дума. През целия си живот съм чела много повече, отколкото хората смятаха, и имам богат речник, но явно недостатъчно богат.
Както и да е, Доринда имаше дълъг и широк овчи нос, който започваше право от челото й. Той заемаше толкова много място в средата на лицето, че очите й изглеждаха много по-раздалечени, отколкото е обичайно за човешкия вид. Поради привързаността й към някакво ужасно карминеночерно червило устата й представляваше две тъмни размазани черти.
Не че самата аз бях красавица. Далеч не. Е, добре, не толкова далеч. Все пак повечето хора ме възприемаха като… невероятна.
Май трябва да се извиня, защото това прозвуча доста арогантно. Добре де, нахално. Жена, която заявява: „Хей, аз съм невероятна!“ (дори то да отговаря на истината), нарушава онова, което според мен е било първата Божа заповед, по-късно заменена някак си от „Аз съм Господ, твой Бог“, макар да не разбирам каква изобщо заповед е това. Мен ако питате, истинската заповед нумеро уно на човешкото поведение гласи: „Не се хвали.“
От това следва, че всяка красива жена трябва да изпроси опрощение не само като се прави на по-добра, отколкото е в действителност, но и като показва, че си е платила за хубостта с обяснения от рода на: „Когато бях на четиринайсет, лицето ми не се виждаше от пъпки, нямах никакви цици и бях толкова стеснителна, че никой не ме забелязваше. И досега съм болезнено срамежлива.“
Така че ето как стоят нещата в хронологичен план. През по-голямата част от живота ми всеки път, когато се погледнех в огледалото, наистина се чувствах несигурна. Всъщност през цялото ми детство в Бруклин непрекъснато очаквах някой да извика: „Хей, конска захапка“, което неминуемо би се превърнало в мой прякор до края на гимназията. Странно: никой никога не ме нарече така. Минаха години без нито една жестока подигравка. Самочувствието ми порасна – малко. А след като Джона влезе в живота ми, то направо разцъфтя. Мъж като него наистина харесваше жена като мен! Въпреки това винаги съм знаела, че моята дълбока захапка е пречка към истинската красота.
Шините биха ми помогнали, но така и не ги получих. Съвсем ясно си спомням как, когато бях на десет, гледах нагоре към Ъруин Монкарш, ортодонт, безформен шишко, който изглеждаше, сякаш е бил моделиран от клоун, който надува балони в причудливи форми на някой детски рожден ден. Макар и да нямаше вид на мъж, способен да откликне на молитвите на едно момиче, младото ми сърце запърха от надежда. Концентрирах цялата си енергия, за да възпра... тъкмо присъдата, която той изрече, поклащайки глава.
– Не, захапката й всъщност е правилна.
В този момент осъзнах, че съм обречена. Никакво ортодонтско лечение.
– И все пак, ако носи шини, ще постигнем козметичен ефект – добави той. – Определено ще има резултат.
По онова време майка ми беше изпаднала в краен феминизъм и ненавиждаше „суетните фръцли“, поради което и реагира на думите му с лаконична, лишена от хумор насмешка.
– „Козметичен ефект“!
След това изсумтя презрително при мисълта, че може да похарчи пари за лечение, което би спомогнало за превръщането на дъщеря ѝ в сексуален обект.
През следващите десет години от живота ми прекарах хиляди часове в самоупреци – гледах се в огледала, взирах се в снимки, водех задушевни разговори с приятелки и гримьори в магазините за козметика. В крайна сметка стигнах до заключението, че дълбоката ми захапка не е в мой плюс. Добрата новина беше, че така изглеждах леко тъпичка, но не и противна. Понякога, след като си сменях прическата или си купех ново палто, зървах образа си в някое огледало. В онази част от секундата, преди да стоп-ля, че това е моето отражение, си мислех: „Страхотна мацка, но с двуцифрен коефициент на интелигентност.“
Въпреки всичко, както обясних на Андреа Бринкърхоф, моя бизнес партньорка и официално най-добрата ми приятелка (не си истинска жена, ако нямаш такава), мъжете харесваха онова, което виждаха, когато ме зърнеха. Все още получавах втори, а от време на време и трети заинтригуван поглед. Естествено, от никой мъж никога не бях чувала – имитирах жеста, притискайки и двете си ръце към сърцето – „О, боже мили!“, както би възкликнал същият този мъж, когато срещне някоя истинска, всепризната красавица, например Хали Бери или Скарлет Йохансон. От друга страна, Хали и Скарлет не бутаха колички по пътеката с почистващи препарати из големите магазини на Лонг Айланд.
– Защо изобщо си хабиш времето да се притесняваш как изглеждаш? – настояваше Андреа. – Виж за кого си омъжена. Пластичен хирург. И то не какъв да е, а пластичен хирург от топ листата на най-добрите лекари на списание „Ню Йорк“. И двете много добре знаем, че още преди Джона да се залови с медицината, имаше тънък усет за красота. Не би се оженил за някое непривлекателно същество, както не би могъл да кара грозна кола. С неговите перспективи можеше да избере която си поиска. Произхожда от солидно семейство. Е, не е в регистъра на социалния елит, но в него са само фамилии със „стари пари“. Но все пак е от Бръшляновата лига. Завършил е медицина в Йейл. И е от онзи готин тип нисички евреи, които са направо неустоими. Би могъл да си намери класическа красавица. Но избра теб.
Андреа може и да беше дразнеща снобка, но в случая имаше право: доближавах се до истинските красавици. Да вземем например очите ми. Хората ги наричаха „интригуващи“, „завладяващи“, „прекрасни“. Както и да е. На цвят бяха много бледозелени. В гимназията „Мадисън“ в Бруклин Матю Борц, който беше толкова мършав и блед, че в бъдеще го виждах единствено като „свръхчувствителен артист“, ми написа любовно стихотворение. В него се говореше за това как очите ми били с „цвета на течен нефрит, смесен със сметана.“ Много точно. И много мило, макар че той направо побесня, когато му казах:
– Мати, можеше да напишеш „примесен“ вместо „смесен“.
Не става въпрос единствено за страхотни очи. За някоя грозница биха казали, че е красива, само защото има сини очи под три пласта спирала. Аз обаче притежавах и изискани скули. Изпъкнали и леко повдигнати към слепоочията. От кого ли ги бях наследила? Лицето на майка ми беше кръгло, а на баща ми приличаше повече на овал, но като цяло лицата и на двамата бяха малко безформени и невзрачни, а чертите им не бяха нито ужасни, нито прекрасни. Родителите ми спокойно можеха да направят бан-ков обир, без да носят маски, и никога нямаше да бъдат идентифицирани.
Бях тринайсетгодишна, когато четях някаква книга за Пътя на коприната и започнах да си представям, че съм наследила чертите на лицето си от някой екзотичен прародител. Най-любима ми беше фантазията за богат и красив търговец от Монголия, минаващ през Витебск, който се залюбва и прекарва две нощи с една от прапрапрабабите ми. Тя със сигурност е била от онези момичета, за които целият град шушука: „О, Брайндел Кирпичник! Тая зеленоока въртиопашка е много разпасана. Говори се, че има циганска кръв!“
Това е дълга история и няма да навлизам в подробности, но вече бях на двайсет години, когато се позамислих и установих от кого съм наследила чертите на лицето ми: от покварената ми баба, която беше избягала, изоставяйки не само скучния си съпруг, но и осемгодишната си дъщеря – моята майка. Баба ми Етел беше висока, слаба и грациозна, а очите й имаха цвят на течен нефрит, примесен със сметана. Тя беше досущ като мен, с изключение на дълбоката захапка. Каза ми, че мога да й благодаря и за косата си – светлокестенява със златисти отблясъци. Беше почти сигурна, че нейната навремето е била съвсем същата, но тя беше започнала да се изрусява още през 1949 г., така че нямаше как да е напълно сигурна.
Но да се върнем на мен. Устните ми бяха по-хубави от тези на баба Етел, но „по-хубавото“ беше въпрос най-вече на късмет, тъй като бях от поколението Х, което приемаше само пълнотата на устните и никъде другаде. Жените вечно ме питаха: „Да не би съпругът ти да ти е инжектирал колаген или някакъв нов филър в устните?“
Тялото ми беше хубаво, което ме причисляваше вероятно към онези 20 процента от жените в радиус от стотина километра около Манхатън, които не са недоволни от фигурата си. Слава богу, бях надарена с истинска талия, която успях да си възвърна (макар и не 100 процента) след раждането на близнаците. Имах издължени ръце и крака. А гръдната ми обиколка беше достатъчно голяма, за да радвам мъжете, без да ги карам да точат лиги, и да се предпазя от идиотската склонност да купувам дрехи от френски дизайнери.
А умът ми? Никой не би ме нарекъл блестяща, освен ако фондацията „Макартър“ не дава награди за интелигентност при подбора на аксесоари. И все пак бях достатъчно умна не само да си създам прекрасен живот, но и да съм благодарна за невероятния си късмет. Плюс това, за да не си мислят хората, че съм тъпа, съдейки по дълбоката ми захапка (а и за да не си мислят, че стилната ми външност няма покритие), слушах новините по Пи Би Ес пет вечери в седмицата. Джона ми помагаше, защото, след като беше завършил Йейл, той предпочиташе филми със субтитри за хора със злощастна съдба, така че и аз знаех повече за обречеността, отколкото средностатистическият здравомислещ човек. Освен това четях много, макар най-вече списания, защото никога не намирах повече от петнайсет минути спокойствие след раждането на Дашиъл, Еван и Мейсън. Но във „Воуг“ имаше достатъчно статии за книги, така че когато жените по официалните обеди заговореха за, да речем, някоя от книгите на Джумпа Лахири, аз бях прочела достатъчно за нея, за да мога да кажа „изключително дълбока“, а не „страшно забавна“. Харесвах историческите романи, но по-скоро онези, които навлизаха в детайлите на оралния секс през осемнайсети век или описваха маркиза с кафява вълнена наметка за езда, обточена със сребърен ширит, а не гноясалите мазоли на босоноги селяни.
Е, добре, не бях блестящ ум. Но определено имах достатъчно мозък, за да не позволя на несъвършенствата да провалят щастието ми. За разлика от много съпруги на преуспели, умни и добре изглеждащи лекари аз не се измъчвах от обичайните притеснения: „Ох, дали Джона ми изневерява? А да не би да се готви да ми изневери? Или пък си мечтае да ми изневери, но не намира смелост или време?“
Напълно честна ли съм? Естествено, че имах някои притеснения. Като например това, че четиринайсет години брак могат да охладят страстта. От време на време все още се наслаждавахме на задъхана, изтощителна интимност. Като в онази звездна вечер на Лонг Айланд миналия август. Бяхме го направили на лежанката до басейна след бутилка совиньон блан. Както и във ваната на хотел „Цезар Парк Ипанема“ по време на конференцията на Международното дружество за естетична пластична хирургия.