Белград, та Белград

Момо Капор

– Знаеш ли, синът ми се връща? – приближава се към мен стара дама, майка на съученик, развълнувана и чуруликаща като прясно боядисано жълто канарче. – Защо? – питам. – Не може да издържи повече там! – казва старата дама. – Всичко му е наред, мисля, колкото до работата, но, мамo, казва, не издържам повече там.

Белград, та Белград! Пропилял съм безброй години над стотици изписани страници, за да разгадая в какво се крие духът на Белград и с какво той така ни мами под крилото си, че ето и днес знам по-малко, отколкото в началото. И старата дама, излязла току-що от фризьорския салон, не знае защо синът є се връща внезапно от белия свят, след като толкова години там се е чувствал добре. Какво ще прави тук, където не го очаква нищо: нито апартамент, нито работа, нито пари?


Непонятна и наша любов! Има в нея своенравие и хъс, и гръмки свади, завършващи с опаковане на нещата, и обещания, че никога вече няма да се върнем, има в тази любов неприязън и фатално привличане, има постоянно завръщане в тази любов, което напомня гимназиалните страдания, изпълнени с нежност и сълзи. Когато сме в Белград, мрънкаме, че ни задушава смогът и че улиците ни са претъпкани с коли. Роптаем срещу непоносимия климат.

Обясняваме как човек няма какво да покаже на чужденците, пишем писма до редакции, че градът не е подреден, че е мръсен и разкопан, че няма това или онова... И после летим в други, по-хубави и по-щастливи градове по света, възхищаваме се на патината на вековете – на дворците и булевардите, на съкровищниците и разкошните фонтани. Избираме най-хубавия ресторант и хвалим услугата и приборите за ядене, тишината и цветята на масата и случайно поръчваме зелена салата и какво да видим! – Белград ни се присмива от ръба на чинията: това не е вкусът на нашата зелена салата!

На вид е по-хубава, и по голяма, и по-чиста, и по-зелена, но си мислим, че сме измамени и дъвчим пластмаса. Изпиваме литри минерална вода, а не можем да утолим жаждата. Някога беше достатъчна и чаша вода от чешмата в кухнята. Спомняме си кафаните под липите, комшиите и стареца, който имаше навика да спи пиян до кантара за точно мерене, поръсван с дъжд от дребни монети.

Какво ли правят сега старите ни любови; дали хлапетата още ритат топка в училищния двор; карат ли момиченцата летни кънки в градината; дали жената на пожарникаря хока вдовицата от пералното помещение; шумят ли от вятъра вестниците в будката на ъгъла; дали, разхождайки се, още си говори сам онзи бивш министър от номер шест и дали жените мъкнат от Зелени венац червени чушки за туршия в плетени панери; свирят ли още циганите по дворовете; тичат ли децата след водните струи на поливачките – и какво правят без мен там?

И колкото по-дълго сме в чужбина, толкова Белград повече ни привлича: броим дните до връщането и се вслушваме в сърцето си, което бие като лудо, докато, тътнейки, минаваме над реката, над тромавите салове и рибарите – връщаме се при своята любов, която дори и не е забелязала, че ни няма. Дали не сме растения, които не могат да се при садят? Дали корените ни не остават дълбоко под асфалта, като се изскубнем от Чубура, Палилула, Дорчол, Звездара, Неимар или Булбодер? Завръщат се моите приятели от дълго странстване, вече прошарени и развълнувани като деца. Водят жените си, изтънчени чужденки, на които по цели нощи са обяснявали колко хубав е Белград, как той е единственото място на света, където може да се живее, а те мълчат и гледат, и не виждат нищо особено.

Как да им отворят очите? Как да преведат на чуждия език духа на Белград? Трудно. Издържат така известно време, чакат мъжа заедно с майка му за обяд, а него го няма; идва си най после пийнал и озарен, какъвто никога не е бил там, от където е дошъл, кълне се, че е изпил само две чаши, но ясно е, че са били много повече. И после им идва до гуша и се връщат там, откъдето са дошли, децата им имат нужда от тях, казват...

А той, като във ваканция! Седи по цял ден с връстниците в близкия бюфет, бистрят политика и прелистват некролозите във вестниците, разказват вицове за вечните Муя и Хаса, играят преферанс – с една дума, най-после си отдъхват от Запада.

Превод от сръбски Ася Тихинова-Йованович

За книгата

Цели петдесет години Белград е непресъхващ извор на вдъхновение на писателя и художника Момо Капор, който със своите разкази, есета и бележки, както и с изключително рафинирания почерк на художник, се опитва да разгадае в какво всъщност се крие магията на Белград. Тази книга е съставена от разкази и откъси, от анекдоти и чудновати биографии на жителите на този град, подбрани от няколко от 40-те книги, които този превеждан на много езици автор на бестселъри е написал. Всички тези текстове се опитват да отгатнат по какво този град се различава от другите градове, с една дума, какво е онова, което се нарича духа на Белград.

Ненадминат, блестящ хроникьор на Белград - така определят Момо Капор, писател, заел видно място в сръбската литература.

„Магията на Белград” (Сиела), необикновено обикновен, по човешки прост, мъдър и очарователен сборник кратки разкази, анекдоти, случки, разкриващи до съвършенство духа на един град. Непознаващият Белград читател го открива за себе си, проследявайки сегменти от човешки съдби, нрави, събития, и долавя в него и духа на своя град, защото магията е в мъдростта, в любовта към хуманното, оригиналното, в топлотата.

И така получава и за себе си потвърждение на думите на Капор „Непонятна е тази наша любов! Има в нея и своенравие, и хъс, и гръмки свади, завършващи с опаковане на нещата и обещания, че никога вече няма да се върнем. Има в тази любов неприязън и фатално привличане, има постоянно завръщане в тази любов, което напомня гимназиалните страдания, лъхащи на нежност и сълзи.”

Да не пропуснем и тънкото чувство за хумор, топло и опрощаващо към хората, които носят духа на един град. За този мъдър, ненатрапчив хумор и за книгата „Магията на Белград” Момо Капор стана носител на една от най-престижните награди в Сърбия - литературната награда за сатира „Радое Доманович”.

За автора

Момо Капор (1937-2010) се преселва на деветгодишна възраст от родния си град Сараево в Белград. По образование художник, завършил е Художествената академия в Белград, Момо Капор влиза в литературния живот на Белград в началото на 60-те години на миналия век и публикува над 40 книги, много от които и до днес си остават бестселъри. Отличава се от другите белградски автори и по това, че сам илюстрира книгите си и публикуваните в печата материали, създавайки един особено лиричен стил на рисунъка.

Илюстрирал е много свои и книги на колегите си, но рядко е излагал своите картини, имал е няколко изложби в Ню Йорк, Бостън, Женева, Франкфурт, Брюксел, Каракас, Париж и други европейски градове. Момо Капор е смятан за основоположник на стил в литературата, наричан „проза в дънки“. По книгите на Момо Капор са заснети няколко игрални филми, а самият той е бил сценарист на редица игрални и телевизионни проекти.