Откъс: В бързата лента

Тод Бъкхолдс*

Тод Бъкхолдс

Преди години започнах да работя върху изследване за връзката между щастието и икономиката. Смятах да го нарека „Да гониш опашката: как американците преследват успеха и губят душите си“.

Бях разтревожен от факта, че толкова много хора около мен се стремяха да трупат богатства, плащаха колосални суми на пластични хирурзи, за да разкрасяват лицата им, и притискаха децата си да играят футбол и да вкарват голове всяка събота. Всички те гонеха опашката на камбановидната крива. Искаха да станат по-богати, по-хубави, по-известни.

Разбира се, не всеки може да достигне върха. В качеството си на съветник в Белия дом, мениджър на хедж фонд и преподавател по икономика в Харвард, съм присъствал на безброй коктейли с милиардери и знаменитости, чиито лица са дотолкова изпънати от пластични операции, че създават впечатлението за неотдавнашно навлизане в земната атмосфера.


Повечето от нас обаче остават някъде в средата на камбановидната крива и не успяват да се покатерят по-нагоре.

Преди бях убеден, че лошото възпитание и подвеждащите медийни образи принуждават хората да пропиляват живота си, като преследват съвсем ограничен набор от възможности. Не само аз споделях тези възгледи. Рафтовете в книжарниците почти рухваха под тежките упреци на философи, психолози, политолози и икономисти, алармиращи за същите опасности.

Изследванията върху щастието „доказваха“, че дори силната икономика ни кара да се чувстваме зле. Финансовата криза от 2008-2009 г. произведе достатъчно червено мастило и аз можех да напиша своята унищожителна книга с дебели кървави букви.

Но после разбрах, че греша. Гневните анализи, които ни обвиняват в прекалено забързан начин на живот и постоянна конкуренция, са твърде повърхностни, за да бъдат верни. Не съществуват никакви доказателства, че липсата на борба и напрежение ще ни направи по-щастливи.

Твърденията на критиците отразяват вечния стремеж на човека да се завърне в рая. Разбира се, раят се възприема като слънчево и спокойно място, а самата дума е олицетворение на щастието. Но за нас няма връщане назад. Не разполагаме с карта, билет за вход или каквато и да е представа как да се държим в градината на блаженството.

Взех идеята за опашката на кривата и я завъртях като кубче на Рубик. Проучих живота и идеите на Адам Смит, Микеланджело, Дарвин и Фройд. Запознах се с историята на цивилизациите и изкуството, както и с поведението на модерните икономики. По какъв начин щастието е свързано с икономиката? Какво ще се случи с икономиката, ако се отнесем сериозно към изследванията върху щастието?

Постепенно реших да изхвърля стария си ръкопис и да развия една нова, доста противоречива идея: щастието се дължи на вечното ни препускане в живота. Ние се чувстваме по-добре, когато се стремим към върховете, дори и никога да не ги достигнем. Ловът ни прави по-щастливи.

Започнах да пиша с невероятна скорост, обзет от усещането, че свалям фалшиви пророци, които говорят от катедри, класни стаи и постелки за йога и се опитват да всеят у своите последователи чувство на вина заради техния стремеж да извоюват някакъв успех в този хаотичен свят.

По същото време ядосах една близка приятелка, защото се оказах по-гъвкав от нея. Тя ходеше на уроци по йога и ми обясни, че е отчаяна, тъй като не може да балансира тялото си в поза „жерав“ (бакасана). Веднага скочих от мястото си. „Това ли имаш предвид?“, попитах аз, опрях длани в пода и докоснах с лакти коленете си, след което вдигнах главата и краката си във въздуха.

„Да“, изсъска тя, тропна с крак и извика възмутено: „Как успя? Направо е невероятно. Та ти не разбираш нищо от йога!“ Наистина беше така. Просто бях научил позата в час по физическо в трети клас и я помнех от тогава.

Случката ме накара да се замисля. Аз самият бях възмутен. Защо тя се ядосваше на мен? Откога йогата се бе превърнала в състезание? Защо трябваше да постигнем по-голямо дзен блаженство от съседа?

После всичко се изясни. Почти бях приключил с книгата, когато в „Ню Йорк Таймс“ излезе статия за йогата. Но в нея не ставаше дума за добрата стара йога, а за състезателната йога мъже и жени в тесни клинове, които се конкурират, за да докажат, че са най-гъвкавите в залата. Кой може да пъхне глава под дупето си и да свали най-много кръвното си налягане?

Статията ми напомни за една новина по телевизията за група медитиращи йоги, опитващи се да се възнесат във въздуха над купчина постелки. Всъщност мъжете просто скачаха и правеха гримаси. Кой знае колко тубички обезболяващ гел са изстискали след това, за да излекуват разтегнатите си мускули.

На какво ни учи тази история? Че духът на конкуренция и стремежът към успех са изключително силни, изключително важни за съществуването ни. Може да обвиним за това еволюцията, Бог, Дан Браун или конспирацията в „Шифърът на Леонардо“. Но виещите се нишки на нашата ДНК, които ни превръщат в човешки същества, не могат да бъдат разплетени и изследвани, без да се вземе предвид конкуренцията. А щастието, което търсим, едва ли ще бъде постигнато, ако полагаме безсмислени усилия да избягаме от същността си.

Дивото зове

Затегнете предпазните си колани; очаква ви голямо друсане по неравен терен в непозната територия. Върху средновековните карти подобен терен бил обозначаван с ярки заплашителни думи: „Тук има дракони“. Картографите се тревожели, че отвъд Англия и Испания дебнат чудовища от ада. На вас не ви предстои пътешествие до ада, но повечето места, на които ще се озовем, ще ви се сторят доста странни.

За да проследим историята на конкуренцията и човешкия стремеж към щастието, ще се гмурнем в дарвинисткото ни минало, ще посетим хората от Каменната епоха и предците ни от днешна Южна Америка. Налага се също да си сложим тропически каски и да изследваме развитието на световната икономика, за да видим как земеделските селища са се насочили към търговията, а по-късно и към индустриалното производство и технологичната революция, осеяла цялата планета със своите светещи диоди днес.

Много хора са на мнение, че твърде бързият ни начин на живот води до създаването на един самоунищожаващ се свят. Подобно твърдение обаче пренебрегва хиляди години човешка история. Вземете например продължителността на живота. Само в началото на ХХ век американците са живели средно до 47-годишна възраст. В по-спокойните дни, преди появата на заселниците, индианците са умирали, едва достигнали 30.

Днес въпреки негативните емоции и стреса в офиса, задълженията по кредитните карти и препълнените класни стаи продължителността на живота в развитите страни е достигнала почти 80 години. Очаква се тази цифра да се увеличава. Нима конкуренцията наистина удължава живота ни?

За да направим връзка между конкуренцията и щастието, ще прибегнем до ядреномагнитния резонанс и позитронно-емисионната томография. С тяхна помощ ще разбулим тайните, криещи се зад фронталния лоб и рептилоидните ни мозъци. Ще се разровим из бележките на Дарвин и ще установим как неизбежната борба между видовете е помогнала за формирането на икономиката.

Ще надникнем на работното място и в домовете на хората, където ще се натъкнем на всякакви изненади: стресът е добър за вас; пенсионирането води до оглупяване; хората, работещи най-усилено, не са най-нещастните те просто могат да си позволят повече отпуск.

Да тръгваме, нямаме време за губене.

Превод Силвия Падалска

*В провокативната си книга "В бързата лента. Защо обичаме лудата надпревара и защо се нуждаем от нея" (Обсидиан) бившият директор по икономическа политика в Белия дом и изтъкнат лектор по икономика в Харвард Тод Бъкхолдс хвърля ръкавица на набиращата скорост „литература на щастието”. Той категорично заявява, че само състезанието и движението напред имат значение – дори успехът непрекъснато да се отдалечава. Като цитира данни от най-различни сфери на живота, от невроикономика и еволюционна биология до изкуството на Ренесанса и „Дженеръл Мотърс”, Бъкхолдс убеждава, че именно конкуренцията ни е направила и по-високи, и по-умни през вековете. И че всички се нуждаем от нея.