От седмицата: Изневярата - от Белия дом през Париж до Норвегия

Петко Тодоров

Разсекретиха спомените на Жаклин Кенеди

Спомените на госпожа Кенеди се оказаха с поне половин нокът по-женски от очакваното и в това им е чарът: Жаклин Кенеди, „Исторически разговори за живота с Джон Ф. Кенеди” (изд. „Сиела”).
В това „Исторически разговори” има нещо свръхпревзето, но, да ги приемем за такива. Артър Шлезингер-младши, историк и съветник на съпруга й ги записва през март-юни 1964, няколко месеца след убийството на президента.

„Светът няма право да надзърта в частния ни живот”, срязала го по-късно госпожата и записите остават скрити. Разсекретява ги дъщеря й по повод 50-годишнината от влизането на баща й в Белия дом.


Въпросите на питащия са очаквано исторически – за детайли и впечатления, за които единствено Жаклин е свидетелят. Но тя е непосредствена, което е находката. Нейният Кенеди и нейната версия на историята и на политиката изненадват, дори в днешния им прочит.

Последно танго в Париж


Филмът „Последно танго в Париж” беше по-слабо гадничък от романа. Припомняме: американец на средна възраст, жена му току-що се е самоубила, търси да наеме жилище и съвсем младо момиче французойче, след седмица му предстои сватба, търси да наеме жилище.

Съвършено непознати, засичат се в празен апартамент и след 200-тина секунди телата им са заедно. И възторгнати решават, че няма да е последно. Марлон Брандо и Мария Шнайдер във филма.

„Обичам секса – каза тя, - защото е здравословно упражнение, поддържа тялото във форма и отваря добър апетит” – в романа на Робърт Али (изд. „Intense”). Е, и какво? Литературата може повече, когато трябва да се слезе навътре в човека. Това му е гадното. А и киното разсейва – две голи тела са преди всичко зрелище.

Изводът: не всичко подлежи на филмиране, това само донякъде обяснява успеха на печатаните киноромани.

Изневяра по норвежки

Самотна къща на брега на самотно езеро, те са журналисти във втора младост и са намерили тук забавно куче, семейство бобри и ваканционно спасение от цивилизационната лудост – в романа на Нилс Фредрик Дал „Миналото лято” (изд. „Унискорп”).

Всичко това плюс прелестната жена е предостатъчно за мъжа разказвач. Всичко това плюс улегналия мъж не е достатъчно за прелестната дама, оказва се.

„Знаех, но не исках да знам”, изповядва той на 2 пъти и то може да е ключът към историята. В която същественото се случва по изключение извън съзнанието. Рядък литературен случай днес, но не е нетипичен за скандинавски писател, Дал е норвежец. От нашите ширини се чете като свръхпсихологизираност.

Същественото е в границата между очаквано и живот, между доверие и удовлетвореност, между една и друга природа. Най-премълчаваната граница и затова най-непреодолимата.