Откъс: Рейгън и кошмарът на ядрената война

Оливър Стоун, Питър Кузник*

Рейгън продължава с нападките си срещу Съветския съюз. През 1983 година, на годишното събрание на националната асоциация на евангелистите в Орландо, Флорида, той призовава: „Нека се изправим открито срещу тези, които се стремят да поставят САЩ във военно и морално подчинение. Не бива да пренебрегваме историческите факти и агресивното поведение на империята на злото”. 

През ноември същата година САЩ разполагат крилати ракети във Великобритания и ракети „Пършинг ІІ” в Западна Германия и провеждат мащабни военни учения.

Американско-съветските отношения достигат до точката на замръзване. Двете страни водят войни чрез свои съюзници по целия свят и откритият сблъсък изглежда неминуем. Част от съветското ръководство е убедено, че САЩ планират непосредствена атака.

Дрънкането на оръжия плаши обществото. Филми като „На следващия ден” изострят безпокойството и предизвикват масово движение за забрана на ядрените програми.

Според данни на психиатри децата и в САЩ, и в Съветския съюз страдат от кошмари за ядрена война – нещо невиждано от началото на 60-те години насам. Дори и създателите на ядрените оръжия не са имунизирани. По време на първото си посещение в Съветския съюз физикът Теодор Тейлър е споходен от видение, което описва по-късно пред психиатъра Робърт Джей Лифтън.

Докато се разхожда из Москва, Тейлър вижда много млади хора, участници в сватбени тържества, които посещават мавзолея на Ленин и паметника на незнайния воин, и е впечатлен колко щастливи изглеждат те. Припомня си нощта, в която се е родило едно от децата му - вместо да бъде с жена си, той е бил в Пентагона и е проучвал разузнавателни данни, сред които и снимки на центъра на Москва, във връзка с потенциални планове за ядрена атака.

И както си стоял на Червения площад, се разхлипал неудържимо. „Гледах тези щастливи, особени хора, които вървяха към мавзолея – каза ми той. - За всеки нормален човек би било пълна лудост да се хвърли бомба върху тях.” До този момент за него Москва не е била нищо повече от „графи с данни за радиоактивност и налягане на квадратен сантиметър”.

След този случай Тейлър решава да престане да работи за военните и да се отдаде на по-жизнеутвърждаваща научна дейност.

Рейгън също се бои от избухването на ядрена война, макар че притежава съвсем ограничени познания за ядрените оръжия. През 1983 година той шокира група конгресмени с твърдението си, че бомбардировачите и подводниците не пренасят ядрени оръжия. Но дълбоко в себе си той изпитва искрено, органично отвращение от ядрените оръжия. Многократно заявява пред съветниците си, че ги смята за „зло” и че иска да ги изкорени. Страховете му до голяма степен са оформени от религиозните му убеждения.

Бъд Макфеърлейн, заместник-съветник по националната сигурност, твърди: „Президентът си внуши, че библейският Армагедон всъщност се отнася за ядрена катастрофа. И когато го попитах какво можем да направим, ако това е така, той отговори, че трябва да построим някакво покривало, за да защитим цялата страна”. 

Рейгън решава да изгради високотехнологичен щит в атмосферата, който да защитава САЩ от евентуална атака. На пръв поглед тази идея е безобидна, но в действителност е голяма провокация за Съветския съюз. Въпросният щит, ако изобщо функционира, не би бил особено полезен в опазването на САЩ от масиран съветски удар, но би могъл да изиграе определена роля при една ограничена ответна атака на Съветския съюз, ако САЩ нападнат първи.

Президентът е наясно и колко лесно може да бъде провокирана една криза. През септември 1983 година реактивен самолет на корейските авиолинии навлиза във въздушното пространство на СССР и след като пренебрегва отправените предупреждения, е свален от съветски изтребител. Загиват всичките 269 души на борба, в това число 61 американци. Рейгън възмутено нарича случилото се „варварски акт” и „престъпление срещу човечеството”. 

Но както личи от мемоарите му, си е извлякъл съвсем различна поука: „Главното в случая е, че инцидентът с корейските авиолинии показа колко близо е светът до пропастта и колко много ни е необходим сигурен контрол върху ядреното оръжие: щом съветските пилоти са решили, че това е военен самолет, не е трудно да си представим как някой друг в подобна ситуация натиска ядреното копче”. 

Месец по-късно, след като е гледал на предварителна прожекция филма „На следващия ден”, записва в дневника си: „Много е въздействащ, струва си седемте милиона долара. Има огромен ефект и дълбоко ме депресира”.  Обикновено невъзмутимият Рейгън остава в депресия дни наред.  Пак по това време, през есента на 1983 година, той започва да проумява, че Кремъл приема войнствените му изказвания сериозно и се страхува от американско нападение. На 18 ноември Рейгън споделя в дневника си, че съветската „паника” го тревожи и затова той възнамерява да увери Съветския съюз, че „никой тук няма никакво намерение да го нападне.

Пък и какво толкова има там, че да искаме да им го отнемем?”. След това отбелязва, че на следващия ден Шулц ще говори по „Ей Би Си” за филма „На следващия ден”, и изразява безпокойство, че филмът ще разпали обществено противопоставяне срещу ядрената му политика: „Знаем, че това е антиядрена пропаганда, но трябва да я използваме и да обясним на хората, че филмът всъщност показва, че сме длъжни да продължим с досегашната си политика”. Накрая споменава и „доста отрезвяващ разговор с кап. У. и ген. Веси за плановете ни в случай на ядрена атака”. 

По-късно Рейгън пише в мемоарите си: „За три години научих нещо изненадващо за руснаците: много от тези на най-високо ниво се страхуваха от Америка и американците. Може би това не трябва да ме учудва, но все пак се изненадах. Беше ми трудно да го приема”. В началото и през ум не му е минавало, че руснаците може наистина да се боят от американско нападение.

„Но колкото повече опит трупах, толкова по-ясно ми ставаше, че много от съветските официални лица се страхуваха от нас не само като врагове, но и като потенциални агресори, които могат да атакуват първи с ядрени оръжия.”

Рейгън отбелязва, че „в Пентагона все още има хора, които смятат, че ядрената война може да бъде спечелена”. Според него те са „луди”, но това му помага да разбере защо Съветският съюз ги приема насериозно. През октомври той казва на Шулц: „Може би трябва да отида да се видя с Андропов и да му предложа да унищожим всички ядрени оръжия”.

Съветското ръководство не само се бои от един масиран изненадващ удар, но и предприема конкретни стъпки за неговото неутрализиране. Съветските страхове се подклаждат от разполагането на ракети „Пършинг” и крилати ракети в Европа през 1983 година, благодарение на което времето за ответен удар от съветска страна е значително намалено.

В книгата си „Мъртвата ръка”, спечелила награда „Пулицър” през 2009 година, Дейвид Хофман разкрива, че Кремъл дори обмисля създаването на напълно автоматизирана система, чрез която да се нанесе ответен удар, в случай че командването бъде унищожено. Полковник Валерий Яринич определя тази идея като „пълна лудост” и в крайна сметка ръководството се спира на система, при която ядрените оръжия ще се управляват от малък брой дежурни офицери, скрити в дълбоки подземни бункери. Системата е тествана през ноември 1984 година и скоро след това е внедрена. 

Яринич си задава и въпроса, който често измъчва и американските му колеги: дали дежурният офицер, който знае, че страната му вече е разрушена, ще натисне копчето да задейства ответната атака.

Представете си един млад подполковник, който няма връзка с командването, чува само някакви взривове навън и усеща как всичко се тресе. Дали ще натисне копчето? Ако не го направи, няма да има ответен удар. А и какъв е смисълът от този ответен удар, след като половината земно кълбо вече ще е в руини? Няма смисъл. В този момент подполковникът може да си каже: „Не, няма да го направя”. И никой няма да го упрекне за това, нито ще го прати на разстрел. Ако бях на негово място, и аз нямаше да го направя.

Яринин разбира, че именно в непредсказуемата реакция на офицера се крие сдържащият ефект на тази отбранителна система и смята за необяснимо, че съветското ръководство се стреми да запази в тайна съществуването й, вместо да я разгласи.

Рейгън твърди, че е бил принципен противник на ядрените оръжия от самото начало:

Един от първите доклади, които прочетох като президент, ми подейства изключително отрезвяващо. Никога няма да го забравя. От Пентагона казваха, че поне 150 милиона американци ще загинат в ядрена война със Съветския съюз, дори и ако я „спечелим”. Трудно ми е да си представя как биха живели оцелелите американци след такава война. Планетата ще бъде толкова отровена, че „оцелелите” няма да има къде да отидат. Дори и ако ядрената война не означава унищожение на човечеството, тя със сигурност ще означава край на днешната цивилизация. Никой не може да „спечели” ядрена война.

Въпреки ненавистта си към ядрената война Рейгън има и тъмна страна, която го подтиква да използва тези оръжия, за да разгроми враговете. Това мислене излиза наяве при една неуместна шега, когато, за да се направи проверка на микрофоните преди радиопредаване и без да знае, че ще бъде записан, Рейгън заявява: „Скъпи съотечественици, имам удоволствието да ви съобщя, че днес ще приключим завинаги с Русия. Бомбардировките започват след пет минути”.  Реакцията и в страната, и в чужбина, е безмилостна.

Сенаторът от Колорадо Гари Харт отдава „гафа” на президента на стреса от кампанията за преизбирането му, но добавя: „По-тревожното е, че в такива моменти излизат наяве истинските чувства, което в случая е много обезсърчаващо и отчайващо”.  „Ню Йорк таймс” съобщава, че историята е на челните страници на вестниците в цяла Европа. Парижкият „Монд” препоръчва психолози да установят дали думите са били „израз на потиснато желание или на дълбоко вкоренен страх”.

Социалдемократите от Западна Германия определят Рейгън – „повелителя на живота или унищожението на цяла Западна Европа” – като „безотговорен старец, който вече не е в състояние да направи разлика дали се снима във филм на ужасите, или ръководи една от великите сили”. Зелените заявяват в декларация, че тази „перверзна шега смразява кръвта на всяко разумно човешко същество”.  Съветската информационна агенция ТАСС цитира един от западните лидери, който описва Рейгън като човек, „усмихващ се при мисълта за вероятността от масово изтребление” и заклеймява „лицемерието на призивите му за мир”.

Коментарите в САЩ също са отрицателни, но мнозина изказват и съмнение, че Рейгън е в състояние да изпълнява задълженията си. Признанието на заместник-началника на кабинета на Белия дом Майкъл Дийвър, че Рейгън често подремва по време на правителствените заседания, налива още масло в огъня. Джон Оукс, бивш главен редактор на „Ню Йорк таймс”, задава въпроса дали американският народ може да има доверие на човек с толкова „плиткоумни, прибързани и повърхностни преценки”.

Той посочва фрапантни примери за неграмотността на Рейгън по основни политически въпроси, в това число противоречивите му изказвания за данъчната система, и стига до заключението, че не става за тази длъжност.  Бившият ректор на Масачузетския технологичен институт Джером Уайзнър, който е бил научен съветник на Кенеди и на Джонсън, нарича „черния хумор” на Рейгън” „вербален тест на Роршах” и поставя под съмнение компетентността му да остане на поста. 

Някои дори задават въпроса дали президентът изобщо е с всичкия си. Журналистите са особено разтревожени от един случай в ранчото на президента, където един репортер му задава елементарен въпрос за оръжейния контрол. Репортерът от „Лос Анджелис таймс” Робърт Шеер описва сцената по следния начин: „Той не отговори нищо. Изглеждаше напълно неадекватен, жестикулираше, но не говореше. След това съпругата му, Нанси, която беше до него, го спаси, като прошепна: „Правим всичко по силите си”. Рейгън повтори: „Правим всичко по силите си”. 

Приближените на президента се опитват да го защитят. Джордж Шулц се стреми да провокира сговорчивата му страна и с подкрепата на Нанси Рейгън и Майкъл Дийвър се противопоставя на ястребите в администрацията. В резултат на тези усилия Рейгън му дава зелена светлина да подобри взаимоотношенията със Съветския съюз. В средата на 1982 година САЩ и Съветският съюз започват преговори за нов договор за значително намаляване на въоръжението.


Превод Мирела Иванова

* Прочутият режисьор Оливър Стоун създава заедно с историка Питър Кузник документална телевизионна поредица за скритите аспекти от историята на Америка. След това двамата пишат и книгата „Премълчаваната история на САЩ”, (Милениум), от която предлагаме откъс. Авторите твърдят, че разобличават митовете за миналото на Америка и разкриват доста грозни моменти от последните 200 години в Съединените щати. Виж повече тук.