page contents Книжен ъгъл: Откъс: Хора и нефилими се сблъскват над България в "Ангелополис" на Даниел Трусони
Предоставено от Blogger.

Откъс: Хора и нефилими се сблъскват над България в "Ангелополис" на Даниел Трусони

16.7.13

От Париж до Санкт Петербург, дълбоко в дебрите на Сибир, по българския черноморски бряг, в пещерата Дяволското гърло отвежда ангелолозите търсенето на отговори на загадката в "Ангелополис" (Сиела) - новата книга на Даниел Трусони след бестселъра "Ангелология". Тя успява да обедини в едно имперското минало на Русия, колекция изящни яйца на Фаберже, албум с хербарий, съвременната генетика и появите на архангел Гавриил на земята, за да ни подари едно ново художествено платно на история и мит.

Кoгатo паднали ангeли влязат в бeзбoжeн съюз с чoвeци и създадат пoтoмствo, слeдват тoлкoва нeпpeдсказуeми, pазтъpсващи и дpаматични събития за цeлия свят, чe искамe на всяка цeна да пpoслeдим дoкpай pазвитиeтo им. С романа "Ангелология" Даниел Трусони ни въведе в свръхестествения и прелъстителен свят на ангелите, "Ангелополис" продължава историята за битката на изкуствоведа Верлен и Еванджелин с най-коварните врагове на човечеството – ангело-човешките хибриди, известни като нефилими.

Вече са минали десет години откакто Верлен вижда Еванджелин да полита от моста Бруклин; за него ангелските й крила са предателство, което все още го гнети. Нефилимите се възраждат отново и кроят планове да си сътворят собствен рай – Ангелополис, но са безжалостно преследвани от Верлен в новото му амплоа на ловец на ангели.  

Даниел Трусони е родена през 1973 г. Детството й преминава в Ла Крос, Уисконсин. Завършила е Уисконсинския университет и Писателската програма на Университета в Айова, където получава награда за проза. Нейни произведения са публикувани в "Ню Йорк таймс", "Телеграф", "Ню Йорк таймс бук ривю", "Тин хаус". Дебютната книга със спомени на Даниел Трусони "Вдън земя" (Сиела, 2008) е избрана като една от десетте най-добри книги за 2006 г. от "Ню Йорк таймс", а "Ангелология" (Сиела, 2010) е бестселър на "Ню Йорк таймс", романът е издаден в 32 страни. В момента Даниел Трусони живее в САЩ и Франция. Следва откъс от романа в превод на Юлия Бучкова-Малеева.

„Марсови полета“ 33, Седми район, Париж, 1983 г.

Ученият прегледа момичето, натискаше с пръсти кожата ѝ. Тя усети докосването по плешките си, по гръбначните прешлени, по целия гръб. Движенията бяха целенасочени, с клинична точност, сякаш той очакваше да открие в нея нещо нередно – тринайсето ребро или втори гръбначен стълб, израснал като железен прът, успоредно на оригиналния. Майката на момичето ѝ беше заръчала да се държи както го изисква ученият и затова тя мълчаливо понасяше прегледа. Когато той завърза турникета на ръката ѝ, тя не се дръпна; когато проследи пътечката на вената ѝ с върха на иглата, тя не помръдна; когато иглата се плъзна под кожата ѝ и притокът на кръв напълни спринцовката, тя стисна силно устни, докато спря да ги усеща. Загледа как слънчевата светлина влиза през прозорците и благославя стерилната стая с цвят и топлина, и почувства как някакво присъствие я гледа отгоре, сякаш дух спуснал се да я пази и утешава.
Докато ученият пълнеше трите епруветки с кръв, тя затвори очи и се замисли за майчиния си глас. Майка ѝ обичаше да ѝ разказва своите истории за омагьосани кралства и спящи
красавици, храбри рицари, готови да се борят за доброто; говореше за богове, които се превръщат в лебеди и за красиви момци, които разцъфтяват като цветя, а също и за жени, които израстват като дървеса; шепнеше, че ангелите съществуват и на земята, и на небето, и че се намират хора, които могат да летят също като ангелите. Момичето винаги слушаше тези истории, без да е съвсем наясно дали са истина. Но имаше нещо, в което наистина вярваше. Във всяка приказка принцесата се събуждаше и лебедът отново се превръщаше в Зевс, а рицарят побеждаваше злото. В един миг, с лек замах на вълшебната
пръчица или с появата на някаква магия, кошмарът изчезваше и започваше нова ера.

Верлен стремително проби бариерата от жандарми и се насочи към тялото. Наближаваше полунощ, наоколо нямаше никой и въпреки това целият периметър около Марсовите полета – от кея Бранли до булевард „Гюстав Айфел“ – беше блокиран от полицейски коли; червени и сини светлини пулсираха в мрака. В единия ъгъл на тази сцена беше инсталиран прожектор, ярката му светлина разкриваше обезобразено тяло посред локва електриковосиня кръв. Чертите на жертвата не можеха да се различат, тялото беше поломено и окървавено, ръцете и краката стърчаха неестествено, досущ като изпочупените клони на дърво. През ума на Верлен мина фразата „раздробено на парчета“. Разгледа създанието, докато то умираше, забелязвайки как крилата се разгъват над тялото.
Видя как то потръпва от болка и се заслуша в острите, животински хрипове, които затихваха и се превръщаха в слабо виене. Раните бяха страховити – дълбок прорез на главата и друг на гърдния кош – и въпреки това съществото сякаш никога нямаше да спре да се съпротивлява, сякаш неговата решителност да оцелее нямаше край, щеше да продължава да се бори, въпреки че кръвта му се изливаше по земята като гъст тъмен сироп. Някаква млечнобяла пелена покри очите на създанието, придавайки му празния поглед на гущер и Верлен осъзна, че най-накрая ангелът беше умрял.
Погледна през рамо, стиснал зъби. Отвъд полицейския кордон имаше всевъзможни създания – жива енциклопедия на същества, които биха го убили, ако знаеха, че той може да ги види каквито са. Спря се, заемайки студената, оценяваща поза на учен, и заподрежда в ума си каталога на създанията. Тук имаше сборище от ангели мапа, красивите и обречени проститутки, чиито дарби представляваха голямо изкушение за човеците; ангели Гусиан, които можеха да предричат миналото и бъдещето; ангели рахав, грохнали същества, считани за недосегаемите в ангелския свят. Успя да различи дребните отличителни физически белези на ангелите анаким – заострените нокти, широкото чело, леко неправилната структура на скелета. Виждаше всичко това с безпощадна яснота, която остана да витае в съзнанието му дори след като се извърна към суетенето около убийството. Кръвта на жертвата беше започнала да се разтича извън контурите на прожектора и да се носи към сенките. Опита да се съсредоточи върху желязната конструкция на Айфеловата кула, да се съвземе, но създанията поглъщаха вниманието му. Не можеше да свали очи от крилата им, които пърхаха на фона на мастиления мрак на нощта.
Верлен беше установил способността си да вижда тези създания преди десет години. Умението му беше дарба – малцина можеха наистина да виждат ангелски крила без продължително и задълбочено обучение. Както се беше оказало, нарушеното зрение на Верлен – от пети клас носеше очила и не можеше да вижда без тях дори на трийсетина сантиметра пред себе си – се дължеше на деформация в роговиците му, което позволяваше
на светлината да влиза в окото му в точната пропорция, за да вижда пълния спектър на ангелските крила. Беше роден да бъде ловец на ангели.
Верлен не можеше вече да спре разноцветното сияние около ангелските създания, енергийните полета, които отделяха съществата от плоските, безцветни пространства, заемани от хората. Докато те се движеха около Марсовите полета, той се озова в състоянието на преследвач, който забелязва движенията им дори и да иска да избегне халюцинаторното им притегляне. На моменти допускаше, че полудява, че тези създания са
собствените му демони, че живее в някакъв измислен кръг на Ада, в който пред очите му преминава безкрайна върволица от всевъзможни дяволи, сякаш събрани накуп да го изкушават и измъчват.
Но това бяха мисли, които можеха да го отведат в някой приют за душевно болни. Трябваше да внимава да съхрани равновесието си, да помни, че вижда нещата с по-висока честота от обикновените хора, че дарбата му е нещо, което трябва да култивира и пази, дори и това да го наранява. Бруно, неговият приятел и ментор, човекът който го беше довел от Ню Йорк и го бе обучил за ловец на ангели, му беше давал хапчета за успокоение на нервите и въпреки че Верлен опитваше да приема възможно по-малко, усети как в момента посяга към емайлираната кутийка в джоба на якето да си вземе две бели хапчета.
Почувства ръка на рамото си и се обърна. Зад него стоеше Бруно със строго изражение на лицето.
– Тези прорези показват атака на Емим – каза той под нос.
– Овъглената кожа го потвърждава – отвърна Верлен. Разкопча якето си – жълто полиестерно спортно ретро-яке от 70-те, спорно като вкус – и пристъпи по-близо до тялото. – Има ли някакви лични документи?
Менторът му извади портфейл, светлобежовият велур изцапан с кръв, и се зае да го претърсва. Внезапно лицето на Бруно се промени. Показа някаква пластмасова карта. Верлен взе картата и плахо я заразглежда. Беше шофьорска карта от Ню Йорк със снимка на жена с черна коса и зелени очи. Сърцето в гърдите му лудо заби, когато осъзна, че картата принадлежи на Еванджелин Качаторе.
Не беше споделял с никого истината за Еванджелин. В действителност никой не знаеше, че тя се е превърнала именно в едно от създанията, които те преследваха и убиваха. Да запази тайната на Еванджелин беше за Верлен неизречена помежду им клетва. Можеше и да знае истината за това каква е станала, но никога нямаше да я издаде. Сега вече разбра, че това е единственият начин да остане верен на жената, която обича.
А тук беше убит някакъв женски нефилим с личните данни на Еванджелин. Верлен инстинктивно посегна към кутийката с хапчетата, но се спря. Знаеше, че всичко – отношенията му с Бруно, връзката с Ангелоложкото общество, пътят на живота му от онази точка нататък – щеше да зависи от поведението му в следващите десет минути. Пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои, и се обърна към Бруно.
– Мислиш ли, че наистина е тя? – каза накрая Верлен, внимателно наблюдавайки шефа си.
– Заповядай, ела – отвърна Бруно и кимна към кървавия труп помежду им.
Верлен пъхна пръсти между копчетата на шлифера на жертвата. Ръцете му трепереха толкова силно, че трябваше да се успокои, за да си спомни за формата на раменете ѝ. Чертите на жената въобще не можеха да се разпознаят.
Спомни си първия път, когато бе видял Еванджелин. Беше едновременно и красива, и мрачна, и го гледаше с големите си зелени очи, като че той беше някой крадец, дошъл да им отмъкне свещените текстове. Подозираше мотивите му и категорично бе решила да го държи надалеч. После той я бе накарал да се засмее и строгата ѝ външност се беше разпаднала. Оня миг между тях се беше запечатал трайно в него и както и да опитваше, никога не можа да забрави Еванджелин. Бяха минали повече от десет години, откакто се бяха озовали в библиотеката на манастира „Света Роза“, с отворени пред тях книги, и двамата неосъзнаващи истинската същност на света. „В ония дни и след това на Земята е имало великани.“ Тези слова, както и жената, която му ги беше показала, бяха променили живота му.
Верлен пъхна шофьорската карта в джоба и си тръгна.