„Абсолютен контрол” - стряскащо реалистично

В новия трилър на Кристофър Райх залогът е контрол над живота на всеки

На фона на скандалите с подслушване на държавни глави във Франция и Германия, както и на разкритията, които направиха Едуард Сноудън и Джулиан Асанж, романът „Абсолютен контрол” (Сиела) звучи не само актуално, но и стряскащо реалистично. Майсторът на трилъри Кристофър Райх вече е известен със своите бестселъри, които неотменно намират място в списъка на най-продаваните книги на „Ню Йорк Таймс”.

На едно пусто шосе близо до Остин, Тексас, агентът на ФБР Джо и неговият информатор са разстреляни. Жена му Мери и двете му дъщери остават в неведение какво се е случило, още повече че официалният доклад стоварва вината върху Джо. Но съпругата му усеща, че има нещо гнило в това обяснение. Подозренията ѝ се засилват, когато последното гласово съобщение от Джо се оказва мистериозно изчезнало от нейния телефон.

Мери няма избор, освен да започне да рови, но не среща разбиране от колегите на Джо. Скоро тя осъзнава, че неин враг е един от най-могъщите хора на планетата, стоящ зад разработването на свръхтехнологичен компютър, който може да разкрие всичко за всеки.

И той няма ни най-малко намерение да позволи истината за смъртта на съпруга ѝ да излезе на бял свят – защото залозите са нищо по-малко от глобална доминация и абсолютен контрол над живота на всеки един жител на планетата. Следва откъс в превод на Христо Димитров.

Понеделник

– Феликс ще дойде в десет.
– Всичко ясно ли е?
– Тук няма нищо освен тръни и конски фъшкии.
– Добре дошъл в Тексас.
Специален агент Джо Грант от Федералното бюро за разследване дръпна телефона от ухото си и се загледа през прозореца на своя „Шевролет Тахо“. Земята беше пуста и неплодородна, тук-там от прахоляка се надигаха храсти. В двора имаше стара вятърна мелница, а надолу по пътя се виждаше окичен с жици телефонен стълб. Зад него личеше ръждива грамада, която някога е била древен трактор. Той въздъхна. Мястото сигурно беше изглеждало по същия начин и през 1933 г., в края на Голямата депресия.
Джо пак вдигна телефона.
– Когато той дойде, ти стой по-далеч. Не искам да го плашим.
– Сега дори говориш като каубой – каза Фъргъс Кийф, надзираващ специален агент от отдела за разследване на киберпрестъпления, който ръководеше случая заедно с него. – Във Вашингтон трябва да оценят работата ни.
– Още сме далеч оттам.
– Ако дори само половината от това, което казва Феликс, е вярно, това ще ти даде билет за първия ред на шоуто.
– Ще го повярвам чак когато видя самолетния билет в ръката си.
Бяха му обещали, че Сакраменто ще е последната му спирка по пътя към столицата и след това отива веднага там. Това обаче беше преди да се появи „Семафор“. „Семафор“ слагаше пръти в колелата на всички. Джо си помисли, че ако не беше толкова добър в работата си, вече щеше да бъде във Вашингтон, да гледа купола на сградата на Капитолия и да дава пресконференции там. Вместо това беше паркирал под доста съмнителната сянка на някакъв кедър в изоставено ранчо за добитък, пльоснато по средата на тексаската област Хил Кънтри. Вашингтон беше толкова далеч, че все едно се намираше на обратната страна на Луната.
– Феликс завива по шосе 3410 – каза Кийф.
– Разбрано. Чакай там. Ако види пушилка зад себе си, няма гаранция какво ще направи. И без това е много нервен.
„Феликс“ беше кодовото име на тайния им информатор. Бяха го кръстили на Феликс Ънгър, типа с обсесивно-компулсивно разстройство от филма „Странната двойка“.
– Отбивам и спирам – каза Кийф. – Вече е изцяло твой. И не поемай никакви рискове.
– Смяташ, че носи оръжие? Феликс? Един доктор от Масачузетския технологичен институт? Данъците му за година са четиристотин и една хиляди долара, а това е повече от цялата ми заплата.
– Предпочитам да мисля за него като за тип на хапчета, който два пъти е хващан с алкохол зад волана, а освен това е обвинен и в опасно шофиране.
– Разбрах те – каза Джо и положи длан на дръжката на своя пистолет „Глок“. Кажете на един агент да бъде внимателен и той веднага ще провери дали оръжието му е на място. Джо носеше своето в кобур на кръста отляво и го държеше с дръжката напред, тъй като го вадеше с дясната ръка. Той забрави за пистолета, затвори телефона и се загледа в снимката на Джеси и Грейс на екрана му. Прокара пръст по лицата им, но това не ги доведе при него. Толкова са пораснали. Казваше го всеки път, точно както обещаваше, че ще се прибира у дома по-често и няма да позволява на „работата“ му да измества задълженията му като баща.
Някой ден...
Джо побарабани с пръсти по волана. Термометърът за външната температура показваше 39°С, но се усещаше като много по-горещо. Някаква топка тръни прошумоля в двора. Той се приведе напред и се вторачи във вятърната мелница. Хайде де, помисли си, покажи, че полъхва ветрец. Крилата на вятърната мелница трепнаха, но така и не се завъртяха.
Времената се променяха. Човек вече нямаше нужда от вятърна мелница, за да изпомпва вода от земята, а беше и дяволски сигурно, че не му трябват жици, за да предаде глас по телефона. Джо знаеше всичко за телефоните, кабелите и останалите неща в телекомуникациите. „Семафор“ се беше погрижил за това.
Официално ставаше дума за операция „Семафор“ и точно тя го беше довела в Остин преди два месеца. За протокола това беше рутинно прехвърляне от Сакраменто, за да подсили страдащото от свирепа липса на хора управление в Остин. Пристигна с репутацията на човек, който може да се оправя със случаи на корупция в градската управа и с опит в борбата с пиратството на интелектуална собственост от престоя си в чужбина. Протоколът обаче не казваше всичко.
Носеха се слухове за хроничната му неспособност да следва заповеди, хората говореха, че Джо Грант бил каубой, а където стъпел, трева не никнела. Смятаха, че Остин е последното му убежище, че дори няма да може да се пенсионира и в никакъв случай не бива да си партньор с него.
Слуховете бяха пълна глупост – дезинформация, която му даваше свобода да действа сам. Никой не знаеше за „Семафор“ освен Джо, Кийф и специалното звено във Вашингтон.
Звукът на двигател го накара да се поизправи в седалката. В огледалото за обратно виждане му се мярна нещо червено. Беше ферарито на Феликс. Според Джо моделът беше „ЛаФерари“, който струваше към милион и половина долара, а освен това беше най-биещият на очи автомобил в света. Беше сигурен, че дори момчетата в Международната космическа станция могат да го видят с просто око.
Феликс паркира близо зад колата на Джо. От ферарито излезе мършав мъж с разрошена коса и се забърза напред. Вратата на шевролета се отвори и Феликс се вмъкна на седалката. Очите му бяха подпухнали, а по челото му се стичаше пот.
– Ще ти трябва по-голяма лодка – каза той. – Всъщност нямаш представа колко голяма. Цял танкер.
– Спокойно – каза Джо. – Тук сме в безопасност.
– В безопасност. Да бе, да. Просто си нямаш идея.
Феликс се обърна и се заозърта през рамо. Очите му бяха обрамчени с червени кръгове и подути от умора. Може би тъкмо беше изкарал цяла нощ в писане на кодове в офиса, но Феликс вече не се занимаваше с това. Истинското име на Феликс беше Хал Старк и беше старши вицепрезидент по специалните проекти в „УАН Технолоджис“, най-голямата технологична компания в САЩ. УАН се занимаваше с всичко – софтуер, хардуер, онлайн продажби, безжични комуникации, и представляваше гигантска кръстоска между „Оракъл“, „Гугъл“, „Сиско“ и „Ей Ти енд Ти“.
– Поеми си въздух, успокой се за секунда, после ще ми нахвърляш за какво става дума.
Джо извади пакетче дъвки „Джуси Фрут“ от джоба си.
– Дъвка като вземеш, работата се свършва навреме.
– Това откъде е?
– От кой филм ли? Нямам представа. Жена ми го повтаря от време на време. Вземи си дъвка.
Старк си дръпна две лентички, разопакова ги, сгъна ги два пъти на четири и ги метна в устата си. Секунда по-късно отново се озърна през рамо.
Джо смъкна и двата прозореца.
– Чуваш ли?
– Какво? Нищо не чувам.
– Именно. Това е Дрипинг Спрингс. Остин е на четиридесет километра в другата посока. Нямаш опашка, наблюдавахме те по целия път насам. Не си си взел телефона, нали?
– Ти как смяташ?
– Ами, добре. Проверихме колата ти по-рано, чиста е. Ако някой знае или се интересува, си излязъл от офиса, защото си имал час при лекаря. В безопасност си.
– Хубаво тогава, в безопасност съм. Вярвам ти.
Джо сложи ръка на рамото на Старк.
– Имаше ли някакви проблеми да го измъкнеш?
– Дори не погледнаха – оживи се Старк. – Човекът от охраната го държеше и нямаше никаква идея, че в ръцете му се намират несметни богатства.
– Нали ти казах?
Старк вдигна очи към огледалото за обратно виждане и огледа муцуната на ферарито.
– Има ли нещо по тази кола, което да не бие на очи?
– Точно там е работата – каза Старк. – Нищо по нея не е обикновено.
– Както и да е. Благодаря ти, Хал. Изказвам ти специални благодарности от името на правителството на Съединените американски щати. Сега ми дай нещата, нека да запиша, че се заклеваш, че си свалил информацията по своя собствена воля и те пускаме. Никой никога няма да разбере за нашето сътрудничество.
– Благодарности, друг път – разпали се Старк. – Ами ти? Ще махнеш ли двете шофирания под влияние на алкохол от досието ми?
– Терминът е „заличавам“ – каза Джо. – И, да, двете вече са заличени от досието ти.
– Тънко минахте. Така да използвате слабостите на човек.
– Човек като теб не може да си позволи да си наеме шофьор? Спипват те с алкохол два пъти в рамките на последните дванайсет месеца. И следващия път се постарай да си сигурен, че не излизаш с непълнолетна.
Шофирането под влияние на алкохол беше нещото, за което се бяха закачили, пролуката в бронята на врага. Старк беше прав. Бяха минали тънко, но Джо беше принуден да използва това, с което разполагаше. Все още не беше срещал информатор, който сам и доброволно да е предложил услугите си.
– Нямаш представа какво е напрежението в работата ми – каза Старк. – Той е неумолим. Винаги иска повече, иска да е изпипано по-добре и по-бързо. Той не е човек, кълна се. Той е някакъв свръхчовек. Не, той е... супермашина. Хората имат чувства, а той казва, че е над чувствата и се гордее с това. Казва, че се „превръщал“. Можеш ли да повярваш? В какво се превръща?
– Добре, Хал, нека се успокоим. Започни от самото начало. Ще се почувстваш по-добре, когато говориш и махнеш тази тежест, която сякаш смазва гърдите ти и не ти дава да дишаш.
– Заличихте ли и углавното престъпление?
Джо каза, че го е заличил и наистина го беше направил.
Хал Старк се изправи в седалката.
– Добре тогава. Първо трябва да ви е ясно, че все още не знаете дори половината. Това, което вие, момчета, сте открили и заради което ме издирихте, е само връхчето на айсберга. Не, не, това е само връхчето на връхчето.
Джо го слушаше, без да коментира. Усещаше как космите по врата му настръхват, както ставаше винаги, когато беше на път да получи информацията.
– Продължавай.
– Проникването... Ами, знаете, че то не е първото, нали?
Проникването всъщност беше хакерска атака срещу сървъра на ФБР преди осем месеца. То беше светнало червените лампички за тревога и беше стартирало операция „Семафор“.
– Разбира се, че знаем – излъга Джо. – От колко точно време продължава тази история?
Старк се изсмя.
– Не сте знаели. Както казах, той е супермашина. Удивително е, че вие го открихте първи.
– Е, ние не сме глупаци.
– Може би ще е по-добре да ми спестиш коментарите си, докато не кажа всичко.
Джо отмести поглед, привлечен от шумоленето на тръните. Най-накрая беше подухнал вятър. Той погледна мелницата, но крилата є не трепваха, а когато отново се обърна към кълбото тръни, то също вече не помръдваше.
– Какво има? – попита Старк.
– Нищо – отвърна Джо. – Разправяй нататък.
– Всичко е заради една компания, която тъкмо купихме. Онази, която влезе в заглавията на вестниците.
– „Мериуедър“ – сети се Джо.
– Да, тя създава най-бързия суперкомпютър в света, наречен е „Титан“. Той има планове за него.
Старк поклати глава.
– Просто няма да повярваш.
– Ще ни трябва нещо по-голямо, а?
– Бъди дяволски убеден, че ще трябва да вкарате повече ресурси – увери го Старк.
Джо не откъсваше очи от кълбото тръни. Реши, че маранята от жегата си прави шеги с него. Нищо не помръдваше, без вятърът да го духне. Нямаше никакъв вятър, затова нямаше как тръните да са се приближили малко. Той се упрекна, че го гони параноя. Както се казва, няма бивш снайперист. Дрипинг Спрингс не беше Ирак. Той се усмихна, погледна към Старк и тогава видя малкото кълбо пушилка по пътя на около четиристотин и петдесет метра зад тях. Някой се приближаваше, при това бързо.
– Всичко наред ли е? – попита Старк.
– Млъквай – пресече го Джо и вдигна телефона си. – Ботуш, ти ли идваш отзад?
„Ботуш“ беше прякорът на Кийф и само един Господ знаеше кога и за какво го беше получил.
Телефонът мълчеше.
– Ботуш, обади се!
Старк се извърна в седалката да погледне през задното стъкло.
– Залегни – нареди му Джо, извади пистолета си и смъкна предпазителя с палец.
– Какво става? – попита Старк, без да отмества поглед от полуавтоматичния „Глок“. – Нали каза, че никой не ме е проследил?
Джо запали двигателя.
– Закопчай си колана. Може малко да подруса.
Старк измърмори нещо, бутна вратата с лакът и скочи извън колата.
– Връщай се вътре – извика Джо.
– И сам мога да се грижа за себе си.
– Влизай веднага!
Старк се огледа из пустошта около тях.
– Правителството никога не е защитило никого. Мога сам да се грижа за себе си.
– Дай ми флашката!
– Ходи се шибай някъде! Бях пълен идиот, че ти се доверих.
– Хал!
– Аз изчезвам оттук.
Старк направи крачка към колата си, но нещо го сепна и той се обърна към Джо.
– Ей! Сетих се за репликата за дъвката. Тя е от...
Главата на Старк сякаш избухна и пръсна кръв и мозък наоколо, а тялото му се строполи на земята.
Джо успя да зърне отблясъка от изстрела откъм кълбото тръни, но не чу звука. Снайперист, също като него. Той отчаяно скочи на педала на газта и предното стъкло се напука. Джо се хвърли надясно и надолу към съседната седалка, а втори куршум удари подглавника. Той кара на сляпо няколко секунди, после рискува и надигна глава. Друг куршум улучи волана и го пукна, а следващият попадна в блока на двигателя. Изпод капака блъвна пара и колата спря на място.
Джо лежеше на седалката, без да мърда. Телефонът му беше паднал в отделението за краката, той го взе и набра номер.
– Вдигни! – прошепна Джо трескаво. – Отговори, моля те.
Чу как зад него спря кола. Вратите се отвориха, мъжки гласове говореха нещо, долови се и невъзможното за объркване щракване от поставяне на пълнител в автоматично оръжие.
Джо задържа телефона до ухото си.
– Хайде, вдигни.
Внезапно апаратът оживя.
– Здравейте. Аз съм Мери. В момента не мога да приема обаждането ви, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас при първа възможност. Желая ви страхотен ден.
Джо затвори очи.
– Скъпа... къде си?