page contents Книжен ъгъл: Чудото на балканския хумор
Предоставено от Blogger.

Чудото на балканския хумор

30.8.15

Петко Тодоров

То се получава на запад от нас

„Лайно такова” са последните думи, които героят на Анте Томич в „Чудото в Поскокова Драга” чува от жена си на смъртното й легло (изд. „Колибри”, превод Русанка Ляпова). „Недей да повтаряш моята грешка”, предупреждава той 38-годишния си син, когато онзи решава, че трябва да си вземе булка.

Има още 3 по-малки, безженското семейство е последният обитател на Поскокова Драга, захвърлено из чукарите село някъде над Сплит. „Мине не мине, току ми довтаса някой. Туй е вече втори път за трийсет години да искат да им плащам тока. Няма да го търпя повече”, оплаква се нашият на наминалия свещеник и затваря двамата инкасатори в мазето.

Тяхното пленничестсво ще се окаже фатално след няколко месеца. Всичко е фатално в романа на хърватския писател, защото е здрава литература.

Та най-големият син слиза в Сплит за невеста. Той е ветеран от Отечествената война. За хърватите онази от 1991-1995 е такава. Преди 15 години като войник изкарал любовна нощ с келнерка и тръгва да я дири. След 2 месеца усилено търсене я намира. След 2 дни тя ще се венчае с началника на полицията в Сплит.

И се почва чудото. В романа има всичко: преследване с коли, стрелба, кютек, батални и любовни сцени, зашеметяващи обрати. Той е по-добър от предишния „Какво е мъж без мустаци” на Томич.

Балканският хумор е сложна литература. На сърбохърватски се получава, там се получават киното, музиката, футболът - непрекъснато. На титулната страница пише „Превод от хърватски”, как се делят, те си знаят.

Утилитарността изяде нашенския хумор – продаването на телевизионно време и тиражи и даването на едно рамо на правилните политици. Едни мъже се явяват в женски дрехи и рецитират остроумия от арсенала на читалищната самодейност. И публиката им се радва, значи го заслужаваме.

А хуморът е литература, тя се прави въпреки радостите на публиката, не че радостта е противопоказна. Казва го онзи полицейски началник към края на романа: „На правдата краката са къси. Тя, дето се вика, е бавна, но винаги идва”.