„Кронхард“ на Ралф Дорман - сагата на една фабрикантска фамилия

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ но издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

Двадесет години след падането на Берлинската стена, немско-езичната литература е по-жизнена, самоуверена, многообразна и отворена за експерименти, от доста време насам, както казват критиците. За съжаление българските читатели не са много добре запознати с нея, въпреки че споделяме сходен исторически опит – през 1989 г., с падането на стената една нова ера започна и за нас. Глобализацията вече е пленила литературата;чиито търсения напускат пустите бездушни апартаменти в старите сгради на Берлин. Отговорността на писателите и увереността им, че могат да разкажат историята,критика открива в много от новите издания на немски език през последните години, доказателство за което и предлаганият роман на Ралф Дорман „Кронхард“.

Романът „Кронхард“ е сред  номинираните за наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата през 2013 година. Това е семейната сага на фабрикантската фамилия Кронхард. След войната във фабриката за машинно плетиво „Кронхад и синове“ машините си тракат, като че ли нищо не е било. Вилхелм, единствено дете на наследничката на фирмата, израства под строгия контрол на майка си и доведения си баща. Отрано се отчуждава и отдръпва от тях и търси свобода в дълги излети сред природата и срещи с най-различни хора.

Оформлението на поредицата е дело на Дамян Дамянов, анимационните филми към всяка книга са по сценарий и режисура на Райна Атанасова.

Следва откъс от романа в превод на Александър Александров.

Във вълнуващи картини и с впечатляващ език този голям немски билдунгс роман разказва за около шейсет години живот във Федералната република. Студентските вълнения, миграционни проблеми, падането на Берлинската стена, икономическата криза, в романа има всичко - развитието на ГДР, СССР и т.н. Глава след глава се отваря един космос от събития, спомени и гледни точки, в центъра на които един човек търси себе си.

Понякога пред Градските музиканти стояха екскурзианти и Вилем им подвикваше жизнерадостно мотото на четирите животни. Трамваи се изнизваха покрай площада, в ямите от бомбите имаше вода; около развалините бяха наковани огради, стърчаха овъглени следи, въплътили историята. Роланд бе вперил непоколебим поглед в посоката, в която винаги гледаше. „Свобода“ със старо-немски шрифт бе изписано отпред на гърдите му и Вилем положи ръка на статуята на патрона на града така, както баща му бе показвал. Роланд с неговия миловиден израз на лицето, за който времето не играеше никаква роля, трамваите идваха срещу него или го отминаваха. Зад прозорците Вилем наблюдаваше пътниците с бомбета или с трайно накъдрени прически – туристи, беше казал баща му, които днес прекосяват пространството, където вчера още отекваха конски копита, пространство с фокусници и магьосници.

[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=Fn91caJUIeE[/youtube]

Бяха наблюдавали всичките тези картини, когато баща му все още беше жив; с часове наред бяха прелиствали книги, думите ги бяха привличали, снимките и медните гравюри, и винаги ги поразяваше чувството, че накрая сами се откриваха в книгите. Привлечени в други светове, когато в същото време трамваите пресичаха пространството, когато колите фолксваген и боргвард паркираха пред катедралата и мъже в двуредни палта влизаха в кметството. Пристъпваха гълъби, сякаш изскочили от книгите и медните гравюри; сякаш винаги са гугукали тези безстрашни, всеядни същества, които са притеснявали и крале, и просяци. По принцип странни животни, смяташе Вилем, които изглеждат в литналото ято толкова свободни, в своя полет почти прелестни като единно тяло, и все пак в живота се мотаят в краката на хората. Впускаха се към остатъци от храна и боклуци, някои имаха отоци или криво краче, но в края на краищата хората не ги безпокояха. Бащата бе чел на Вилем от средновековни студентски книги, че на гълъбите тогава им е било по-добре, отколкото на ратаите, че аристократите и земевладелците нареждали да им се строят красиви колибки, където да се чувстват на сигурно място от плъхове и белки, а ратаите трябвало да събират курешките и да ги пръскат по полетата. Гълъбовите курешки били ценна тор, колибките – малки фабрики за тор, и така, казвал бащата, гълъбите станали домашни другари; скоро хората започнали да ги смятат за техни творения, отглеждали ги да станат великолепни и охранени, скоро виждали в тях свои другари. И най-вече способността на гълъбите винаги да се завръщат, където и да са, към своето гугукане, затвърдило другарството. Най-напред носели пощата, след това съпровождали на фронта и надеждно разнасяли информация през вражеската линия. Така другарите животни станали бойни братя, казал бащата и се засмял. За което хората им слагали ордени на гърдите.

Ето как гълъбите щъкат невредими през времето и до днес им подхвърлят трохи, докато други с мъка изкарват по някой грош за децата си. За гълъбите това изглежда удобен начин; старите им инстинкти са закърнели, въпреки това те преживяват без проблем. Баща му казваше, че тези гълъби оставили зад себе си красотата на света. Те били получили ордени и дори можело да си позволят отоци и криви крака. И така, те ситнеха необезпокоявани из градовете, закърнели всеядни същества, които вече нямат никаква представа от някогашния живот в горите, от обветрените скални пещери. Нямало нужда вече да бягат и въпреки че Вилем ги преследвал и хвърлял чат-пат шапката си във въздуха, впечатляващата картина на излитащото ято я нямало.

Фасадите около площада на пазара отново са красиви, следите от войната – заличени. Екскурзиантите правеха снимки и съгражданите също се радваха на пременената история. Живата история обаче оставаше скрита зад новата мазилка; например кафезите, които били окачвани на тези стени; голите хора в тях, любопитно оглеждани и подигравани от минувачите, докато не пристигали животните. Също и ехото оставаше скрито зад стените, ехото от затръшната врата; когато кучета се хвърляха към поклащащия се товар и народът под бесилките наоколо се съвземаше, порастваше изведнъж и се опияняваше от чувството за сила и власт; когато с пръчки и камъни притесняваха клатушкащите се висящи и плюеха нагоре срещу тях, точно както срещу омразен господар, а баща му бе казал, че обесените винаги са били онези подхвърлен трохи, който държали народа в подчинение. Също и войните, бе казал баща му, тези грандиозни угощения след битките и канибалските геройства функционирали по същия начин, за последно били подхвърлили на народа евреите; милиони и милиони трохи, но и тез следи били красиво замазани и изтрити.

Пред портала на Бьотхерщрасе стоеше полицай и охраняваше поставянето на позлатените порти. Хей, ти, момче, поставената ръка пред гърдите на Вилем бе огромна и космата. Копчетата на униформата блестяха, пагоните и кокардата бяха внушителни. Вилем веднага почувства всепроникващата сила. Още повече, че майката и Кронхард насърчаваха чувството за отдаване на чест на висшестоящите и Вилем едва ли би очаквал нещо по-лошо от това, да бъде заведен до вкъщи от полицай. Така че той застана мирно и изпънат.

Полицаят направи слисана физиономия. Момче, будалкаш ли ме?

Вилем се изпъна още повече.

Ти бе, въшльо. След това хвана Вилем за яката. Времената минаха, момче. Радвай се, че не си ги преживял.

Вилем кимна с глава.

Къде си тръгнал?

До река Везер.

Оттук не може да минеш.

Да.

Тогава положи огромната си ръка на рамото на Вилем. Отново изграждаме Бьотхерщрасе.

Да.

Недей да стоиш така.

Вилем не разбра какво има предвид полицая.

Не е необходимо да стоиш мирно, момче.

Не.

Мъжът се засмя. Бях боцман на „Северна звезда“, когато започна бъркотията. Бяхме закотвени във Веракрус и товарехме. Тютюн, какао и сезал и половината от екипажа не искаше да се връща обратно. Не искахме войната, сдадохме службата на този кораб и се  прехвърлихме на мексикански. Върнах се през 45-та година; погребах мъртвите и започнах да строя родината наново, а когато американците започнаха да набират полицаи, се записах. Един град, казвах, е като един параход. Ако всеки си гледа работата и хвърля по една око на останалите, работата ще се оправи, казах аз на американците и станах охраняващ полицай. Но никой не е необходимо да застава мирно пред мен.

Вилем кимна с глава. После каза: А какво става с Бьотхерщрасе?

Възстановяваме я отново.

Пак ли ще бъде толкова хубава?

По дяволите, викна полицаят и Вилем трепна. Толкова хубава както преди, момче. Бих желал да се надявам. И след кратка пауза: когато бях още хлапак, аз също скиторех тук, тогава имаше няколко възрастни, те знаеха за Светеца. Защото в миналото винаги са се строели кораби, обаче когато обикалях насам, търговецът Розелиус бе започнал със строежа на своите сгради тук. Експресионистични, казваха хората тогава, но повечето не знаеха какво означава това.

Нацистите говореха за къщите, че били упадъчни, и изведнъж всички започнаха да употребяват думата упадъчни, и всеки се правеше, че знае, какво означава това. Но на мен къщите на Розелиус винаги са ми харесвали. Обаче сега аз отново трябва да застъпя на пост, и полицаят застана до портала и започна да охранява възстановяването му.

На Вилем му се стори странно, че един полицай може да бъде толкова симпатичен. Той си представи как този мъж се заема с майката и Кронхард – господа, да заставаш мирно, да биеш токове и отдаване на чест – тези времена отминаха и който внушава това на децата, ще бъде наказван.

Покрай издълбаните от бомби ями и обгорели стени той се отправи към Шноор⁵. Като по чудо този квартал бе преживял войната невредим и ниските постройки си стояха както преди опънати като по шнур. Работници боравеха с длета или бъркаха цимент и когато ръководителят строежа обявяваше почивка, вадеха сандвичи и съдинки. Кварталът Шноор също биваше разкрасяван, баща му беше разказвал, че в миналото това било бедняшки квартал. С проказа зад вратите и кръв от риба в уличките обаче и тези неща сега се заличаваха. Върху големи табели имаше надписи „Подем“. Където скелетата бяха свалени, продаваха сувенири, Роланд в стъклени топки или Бременските градските музиканти, а върху таблите пред ресторантите Вилем можеше да прочете: днес предлагаме лакерда или пилешко рагу.

Реката течеше сива под забуленото с облаци небе. Мътна, проблясваща, набраздявана от черните товарни лодки и отново гладка след отминаването им и в глухото бумтене във въздуха - ленивия плясък на крилата на чайките. Вилем наблюдаваше течащата субстанция, този зародиш на бедни и богати, както казваше баща му – тук се е пръкнал градът. Най-напред ловци и събирачи, които лагерували под опънати върху клони кожи край местата за водопой; след това - първите следи от заседнал живот, тръстикови колиби, купчини миди и кошове с раци и риба.  На брега – лодки еднодръвки, по-късно кожени лодки за товари, подтикнали търговията, после каравелите се понесли към колумбовските далечини и докарали тук чужди светове. Така израствал градът и станал богат; чрез реката поддържал контакт със страните оттатък моретата, и на сбогуване поколения наред полагали ръка върху Роланд⁶.

Така си течеше нагоре-надолу реката. Отиваше към хоризонта и пак се завръщаше, никога не застиваше на място, непрекъснато носеше нови неща, не оставяше нищо в окончателния му вид. Един зародиш, който накрая заличаваше разликата между богати и бедни. Вилем обичаше да седи край реката с баща си. Да слуша неговите разкази, просто да бъде там. Да наблюдава Голямото и Дребното, Многото и Малкото, а накрая баща му беше умрял на реката.

Бяха отплавали от пристана „Мартини“, върху един баркас, на голяма обиколка на пристанището, и той просто беше починал на борда. Една странна смърт, за която вестниците дълго бяха писали след това.

Впитият в камъни бряг на изток освобождаваше ивици плаж и скоро отливът разкри наноса тиня; една покълваща пустош, мляскаща, понякога Вилем намираше морски стъкълца или конски зъби; малки съкровища, които той тайно колекционираше или разменяше в училище. Връщайки се обратно, водата се покачваше в ръкавите с тръстика и пришпорваше безшумно и бързо шмугващите се животинки. Мъжете по ливадите край реката носеха полски шапки и лозарски ножове на кръста. Те кастреха тръстика и глухарчета, опушваха каналите на водните плъхове, контролираха дигите, а през лятото жабите квакаха. Така реката изтичаше и се връщаше. Поглъщаше следите от небе и облаци и отново ги показваше, носеше по течението си крясъка на дивите гъски, рибарските ладии, една вечна водна повърхност.

Когато Вилем чуеше изсвирването от заешката уста, винаги го обземаше радост. Ханс обичаше приливите и отливите, идваше, когато водата се оттегляше, независимо дали преди училище, или вечер преди сън. Баба му взимаше на заем няколко коша за улов на риба, оплетени от камъш фунии, бяха закотвени в тинята и Вилем научи, че това са мрежи за улов на змиорки. Ето за какво е кървавицата, каза Ханс. Когато жегата укроти реката и тя стане мързелива, а прилепите започнат да кръжат над повърхността й, змиорките пощуряват за кървавица. Същото се случва и при ниско налягане, както и когато се зададе бурен вятър от северозапад или когато при зимната светлина реката се изпарява. Но змиорките невинаги налитат на кървавица. Трябва да си информиран относно това, каза Ханс, а когато мрежите се окажат празни, значи май нещо не си направил както трябва. Кървавицата е отишла на халос, а червата ти куркат и значи трябва да си вадиш от това поука. Трябва да огледаш луната, облаците и хоризонта; трябва да обърнеш внимание по какъв начин ловуват птиците, къде са се изпокрили жабите, и когато човек добие опит от тези неща, скоро ще може да преценява съвсем добре поведението на змиорките. Или да си правиш преценка за каквото и да било.

Щом се появиха рибарските мрежи от проблясващата тиня, той тръгна с тежки стъпки. Нахлузи ръкавица, наниза на колана торба, а ботушите му потъваха при всяка една крачка. Тлъстите риби се извиваха, искаха да се върнат обратно на свобода, а Ханс им говореше. Малките пусна обратно и преди да излезе на брега, постави мрежите за следващия прилив.

По-късно торбата лежеше до един голям камък и когато Ханс бръкна в гъмжилото, вените на ръката му изскочиха. Скоро на челото му падна кичур коса, въздухът му свистеше през заешката уста, всеки път вдигаше високо острите или тъпи глави – един последен поглед, казваше сбогом и след това притискаше змиевидните животинки срещу камъка и удряше с дръжката на ножа. Със следващото движение блясваше острието, телата още шаваха и с пъргави пръсти той вадеше вътрешностите. Така работеше Ханс и изглеждаше прекрачил в един друг свят, с кръвта върху камъка и с инструмента в ръка,  светът изглеждаше древен.

Без змиорките, каза той, щеше да ни бъде тежко. В една такава слънчева година в града сигурно имаше какво да се намери – шипки, бъз, орехи, обаче реката си оставаше техният надежден оазис. Въпреки че мъжът, комуто принадлежаха местата за мрежите, получаваше нещо от улова, без змиорките те щяха да бъдат безпомощни.

След като свърши, Ханс изхвърли карантията обратно във водата. Със сърцата на змиорките реката можеше да предприеме нещо  и веднъж той даде на реката пет стотинки. От благодарност, каза той, защото трябва да бъдеш благодарен. Това му бяха разказали онези със загорелите лица; мъже, които излизаха да гребат по всяко време и въпреки отвесния дъжд, свиваха цигара с евтин тютюн. А тези обветрени лица знаели, каквото имало да се знае, каза Ханс. Нищо, че учителите твърдяха други неща в училище от тези, които той научава от мъжете, каза той. Фон Вайер наистина би му натресла допълнителни часове, защото ѝ противоречал. Но защо да си затваря устата, когато тя налива в главите на другите погрешни неща – кой би знаел какво би могло да се получи от това, каза той; неизброими випуски, които са израснали с тъпотиите на една ограничена глупачка. Фон Вайер твърдяла, че змиорките се размножавали от само себе си, ей така – фокус-мокус в тинята или в калта. И когато някой ѝ противоречи, тя му дърпа ушите и му накрещява. И Ханс трябваше да прочете в някаква книга и по-късно да ѝ разкаже – но какво толкова има за разказване? В книгата пишело, че змиорките възникнали в тиня или в кал. И този, който написал това, се казвал Аристотел и бил от две хиляди години мъртъв. Аристотел, бе каза Ханс, сигурно е бил учен човек, но относно змиорките греши. Когато той поискал  фон Вайер да се обоснове, получил от нея шамар и двойка за противопоставяне.

Рибарите обаче, каза Ханс, само се подсмихнали. Защото те знаели със сигурност, те още като момчета експериментирали с тиня от река Везер,  никога нищо, нито змиорка, нито каквото и да било не произлязло оттам.  А някои от тях станали истински моряци на товарни кораби и морски клипери  и насред океана виждали стъклени змиорки. Малки колкото един пръст, почти прозрачни и винаги на път към Европа. Нали, каза Ханс. Ясно било, че някъде в Атлантика те се излюпват. От яйца, като робчета и каракуди, а не фокус-мокус - и от тинята.