Книжен ъгъл

Реални хора, реален шпионаж и реални заплахи в трилъра на „Сиела”

„Най-хубавото на „Директорът” е, че виждаме как Игнейшъс сграбчва историята на американското разузнаване и я използва, за да разгадае нашето технологично бъдеще, пише Брад Мелцър. Това е вашият шанс да надникнете в ЦРУ. Изваян с майсторството на вътрешен човек, „Директорът” ви разкрива реални хора, реален шпионаж и реални заплахи за нашата национална сигурност.”

Греъм Уебър е директорът, който трябва да изчисти Авгиевите обори в ЦРУ след десетилетие на провали и атаки от всички страни. Само след няколко дни на горещия стол той вече знае, че се намира в кошер, пълен с разярени пчели, без да знае кой е приятел и кой – враг.

Точно тогава швейцарец с мръсна тениска влиза в американското консулство в Хамбург и заявява, че агенцията е хакната и той носи със себе си списък с имената на агентите, за да докаже твърдението си. Това е най-големият кошмар за всеки директор на агенцията.

В света след „Уикилийкс” и разкритията на Брадли Манинг киберсигурността се е превърнала във фиксидея за ЦРУ, но никой не може да спре група решени на всичко гениални хакери. Уебър се оказва в лабиринт от измяна, в който истината и лъжата са изписани с нули и единици... и не можеш да се довериш на никого.

Дейвид Игнейшъс е автор на бестселъри, награждаван журналист на „Вашингтон Пост” и анализатор на Близкия изток и ЦРУ вече повече от двадесет и пет години. Живее във Вашингтон. Следва откъс от книгата в превод на Коста Сивов.

Греъм Уебър се срещна за първи път с Джеймс Морис в хотел „Сизърс Палас“ в Лас Вегас. Уебър наблюдаваше контролирания хаос в казино „Палас“ отвъд фоайето. Тук беше и целият пролетариат на хазарта, тежката артилерия, както є викаха, която се намираше по-навътре в хотела в казино „Форум“ и в частните стаи. Уебър разглеждаше хората по масите с любопитството на успял бизнесмен, който не обича да залага, освен ако не е на сигурно. Някакъв млад мъж се приближи до него отзад, тупна го по рамото, показа му правителствените си документи и му предложи да отнесе багажа му.

Уебър беше малко под метър и осемдесет, носеше лазурносиньо спортно сако и жълтеникавокафяви панталони. Имаше русата коса, румените бузи и доброто здраве на мъж, който през младините си е бил куотърбек в гимназията или пък голф асистент. Очите му бяха водносини и като че ли блестяха от отразената в тях светлина, също както слънцето се отразяваше във вода. В интерес на истината Уебър беше бизнесмен в комуникационната индустрия, чиято сметка скоро щеше да стигне 500 милиона долара баланс, когато срещна Морис. Беше дошъл в града, за да изнесе реч на тема „Интернет неприкосновеност“ на конференцията на компютърните хакери.

– На ваше място бих изключил телефоните си, сър – каза Морис. – Също така извадете батериите, за да сте в пълна безопасност. – Мъжът поведе Уебър навън от шумотевицата на казиното, обратно към фонтана до рецепцията, чиято постоянно циркулираща вода заглушаваше разговора им.

Морис беше висок и слаб, с късо подстригана кестенява коса и чифт очила, които плуваха върху дългия му нос по начин, който напомняше на анимационния герой Майкъл Дунсбери. Носеше черна тениска, на която пишеше „Зона 51 – чакалня“, под сиво ленено сако. Работеше за Централното разузнавателно управление като директор на Центъра за информационни операции. Шефовете му го натовариха със задачата да ескортира Уебър, който беше един от членовете на Борда на съветниците на президента по въпросите на разузнаването.

– Защо да си изключвам телефоните? – попита милионерът. – Налага се да поддържам връзка с офиса си, докато съм тук.

– Защото ще бъдат ударени – отвърна Морис. – Това е сбирка на хакери. Тези хора са дошли тук, за да откраднат разни неща. Вижте.

Мъжът посочи на Уебър към тълпата, която се луташе из фоайето, и като че ли наистина беше така. Тези хора не приличаха на нормалните посетители на Лас Вегас. Много от тях носеха карго къси панталони и тениски, някои имаха прически „Мохаук“, а други си бяха сложили толкова много гел, че косите им бяха станали твърди като игличките на таралеж. По целите си тела бяха нарязани, надупчени и татуирани.

– Имам блекбъри и айфон – възпротиви се Уебър, – купени направо от Ей Ти & Ти и „Веризон“. Съобщенията са криптирани. Телефоните са защитени с парола.

– Те са широкодостъпни, господин Уебър. Тези хора са създали фалшиви Wi-Fi и клетъчни точки за достъп из цял Лас Вегас през седмицата. Вашият телефон може и да смята, че се свързва с „Веризон“, но това може и да не е така. Що се отнася до паролите и криптирането, извинете ме, но направо забравете за тях.

Уебър погледна честното очилато лице на своя гид и кимна в съгласие. Отвори капачето на своя блекбъри и му махна батерията. Изглеждаше объркан при вида на айфона, чийто енергиен източник не можеше да се извади. Морис бръкна в раницата си и му подаде малка черна торбичка с велкро закопчаване.

– Сложете айфона в това – каза очилатият мъж. – Това е блокираща кесия. Пречи на телефона ви да се свързва с приятелски и неприятелски мрежи.

– Полезно – съгласи се Уебър одобрително и постави апарата си в торбичката.

– Желаете ли да видите колко сте уязвим, господин Уебър? Ще ви покажа по-късно в хотел „Рио“. Онова, на което ще станете свидетел там, ще ви изуми, обещавам ви.

– Затова съм тук – отвърна милионерът.

Час по-късно, след като Уебър беше разопаковал багажа си и направи няколко обаждания от телефона на хотела до Сиатъл, двамата мъже се качиха в едно такси и поеха по краткия път по I-15 от „Сизърс“ до „Рио“, където щяха да се проведат главните събития от конференцията. Морис го водеше. Мъжът се беше преоблякъл и сега носеше черен анорак. На влизане няколко човека му кимнаха. Уебър се зачуди дали това бяха други правителствени служители, които търсеха таланти, агенти, внедрени в света на хакерите, или вероятно просто сродни души.

Двамата спряха да се регистрират на ВИП кабината точно пред главната зона на конференцията. Уебър се чувстваше неудобно с всичките тези „Мохаук“ прически и голи глави наоколо. Тениските им рекламираха страстта им да опропастят подредения свят: на една от тях пишеше: „Hackito Ergo Sum“. „Хакни облака“, крещеше друга. „Плътски познания за смъртта“, предупреждаваше трета.

Човекът в кабината подаде на Уебър пропуска за конференцията. Той представляваше устройство със странна форма, пластмасови изображения на египетски богове и мумии под електронен дисплей с електронна платка, по която бяха наситени чипове и предаватели. Имаше място за три ААА батерии на гърба му. Уебър започна да поставя батериите, които му бяха дали като част от регистрационния му комплект.

– Не го включвайте – предупреди го Морис. – Представлява миникомпютър, който ще се свърже към mesh мрежата. Така ще ви следи където и да отидете. Възможно е да има камера и микрофон. Оставете го изключен. Вие сте говорител. Не ви трябва пропускът да е включен. Ако има някакъв проблем, аз ще се оправя.

Уебър окачи странно изглеждащото устройство около врата си и мина през пропускателния портал под уважителните кимания на портиерите към спътника му.

– Виждам, че сте идвали тук и преди – констатира Уебър и последва нишката на тълпата, която влизаше в зоната на конференцията.

– Присъствам на DEF CON от десет години насам – отвърна Морис, наведе се над милионера и му заговори тихо: – Това място е любимото ми гърненце с мед.

– Вербуваш хора на това място? – учуди се Уебър.

– Тук съм наел някои от най-добрите ми служители. – Морис посочи към един дебел, пъпчив младеж в карго къси панталони и сандали и към едно готическо момиче, цялото в черно, което смучеше близалка. – Тези хора може и да не изглеждат особено привлекателно, но когато започнат да пишат кодове, се лее поезия.

Уебър кимна към спътника си, все едно искаше да му каже: чатнах. Точно заради това беше приел поканата да говори на хакерската конференция. Като член на Борда на съветниците по въпросите на разузнаването искаше да види бъдещето на това разузнаване. Помоли директора на борда да поиска от разузнавателното общество да му препоръча умен млад специалист, който познава сцената. Осигуриха му Джеймс Морис, мъж, който вече си беше спечелил репутация в Центъра за информационни операции на ЦРУ със своите технически умения.

– Елате, сър, искам да ви покажа нещо страшно – каза Морис и поведе по-възрастния си спътник по един дълъг коридор с черни стени към централната част на конференцията, където вече се беше струпала голяма тълпа. Проправяха си път между възли от хора, които се бяха облекли, все едно щяха да участват в парти за Хелоуин; най-накрая стигнаха до видеостена, която беше рамкирана в картонени изрезки от анимационни овце с шлифери и слънчеви очила. На екрана вървяха поредица от имена и номера.

– Какво, по дяволите, е това? – попита Уебър.

– Нарича се Стената на овцете. – Морис посочи към информацията, която се превърташе над тях в последователна нишка. – Това са потребителски имена и пароли на хората, чиито комуникационни устройства са били засечени  точно сега, в реално време.

Уебър поклати глава. Ръката му посегна към телефоните в джоба му.

– Толкова ли е лесно? – попита той.

– Тук нещата стават много бавно. Трябва да видите какво мога аз с моите машинарии в агенцията.

Морис поведе Уебър към някои от другите демонстрации. Отидоха в една зона, наречена „Локпик Вилидж“, която беше посветена на отключването на истински ключалки на врати, прозорци, сейфове и всичко друго, което може да бъде „заключено“. Минаха покрай сергии, на които търговци предлагаха специализирано компютърно оборудване, евтини електронни платки, тениски, бира. В друго помещение на различни маси бяха разположени отбори, които играеха специална версия на „Открадни флага“, при която се опитваха да пробият в чуждия сървър и същевременно да защитят своя от атака.

Морис подаде на Уебър програмата с лекциите, които се провеждаха в различните стаи. Тук беше истинско училище за пакостници: „Хакване на Bluetooth връзки между телефони“, „Хакване на радиочестотни идентификатори на карго контейнерите“, „Конструиране на дрон“, „Контролиране на автомобили от разстояние чрез електронните им системи“, „Хакване на рутери“, „Инсталиране на задни вратички в хардуер и софтуер“, „Пробиване в „сигурната“ архитектура на изчисленията в облак“, „Манипулиране на непроизволни „произволни“ генератори и несигурни компютърни часовници“, „Пробиване на безжични криптиращи ключове“. Програмата с лекциите беше написана на няколко листа.

– Това са все опасни неща – констатира Уебър. – Всеки ли може да присъства на тази конференция?

– Огледайте се. Ще видите китайци, руснаци, германци, израелци. В интерес на истината, ви пускат, ако платите регистрационната такса. Няма смисъл да се опитваме да държим хората навън. Те ще получат информацията, която търсят, от мрежата. Така поне знаем кой е тук.

– Всички се опитват да се вмъкнат в панталоните ни, така ли?

– Да, сър. Както и обратното, на теория.

Уебър кимна. Наистина това място беше чудесният капан за нови кадри.

– Агенцията опитва ли се да е в крак с всичко това? – попита той.

– Горе-долу – отвърна Морис. – Макар че се движи със скоростта на слон.

– Какво ще кажете за Янковски? Той е директорът. Би трябвало да е тук, в тази тълпа.

Морис дръпна Уебър на една страна и му заговори в ухото:

– Директор Янковски се опитва да задържи главата си над водата. ФБР проверяват банковите му сметки.

Уебър се дръпна изненадан назад.

– Откъде знаете за всичко това?

– Просто знам – отвърна Морис. – Хората говорят, че Янковски няма да го бъде.

Това, което мъжът каза, беше самата истина. Бордът на съветниците по въпросите на разузнаването беше запознат с предварителното разследване преди няколко седмици. Тази тема беше една от най-стриктно пазените тайни в правителството, а Морис му я шепнеше на ушенце.

– Агенцията се нуждае от нов директор, сър – каза тихо младият мъж. – Всеки знае това.

Уебър остана мълчалив за момент. Усещаше се така, все едно беше получил един прав в лицето. Това го караше да се чувства неудобно, но същевременно му харесваха интелигентността и решителността на Морис.

– ЦРУ се нуждае от нещо повече от нов шеф – отвърна Уебър. – Нуждае се да влезе в двадесет и първи век. Чуйте речта ми този следобед, ако искате да разберете какво мисля аз.

Младият мъж кимна.

– Запазил съм си място на първия ред.

Двамата се разхождаха още половин час и гледаха демонстрациите, след което стана време Уебър да се оттегли в Зелената стая, където да се подготви за речта си. Морис го остави пред вратата и му предложи да се видят отново след това и да разгледат повече от DEF CON.

* * *

Уебър изнесе речта си в театрална зала, която побираше няколкостотин души. Помещението беше претъпкано с млади хора, ред след ред от черни тениски и анораци. Уебър свали италианското си спортно сако, преди да започне да говори, и нави ръкавите на ризата си. Служителите от неговата корпорация му бяха написали реч със заглавие „Заинтересовани страни от интернет свободата“ с акомпанираща презентация на PowerPoint, но мъжът реши да не я използва. Вместо това изнесе речта, която той наричаше „Американска мечта“ и в която се разискваше как сигурността и свободата могат да съществуват по едно и също време. И преди беше представял темата пред различни аудитории, но никога пред подобна на тази.

Тишина изпълваше помещението. Уебър не знаеше какво да очаква. Представяше си пого на концерт на „Мегадет“. Вместо това зрителите му бяха спокойни и се държаха уважително.

Греъм използва собствената си компания като пример. Когато започнал преди двадесет и пет години, напомни на децата в залата, интернет браузърът не съществувал, а онова, което днес се определя като Ай Ти, все още не било създадено. Било очевидно обаче, че хората ще започнат да комуникират повече и щяло да бъде грешка, ако правителството се опита да ограничи или контролира комуникациите... или да шпионира онова, което хората си казват един на друг. Благодарение на Бога правителството се оказало съобразително по него време. Позволило на технологиите да се преобразят и размножат по милиони начини, които никой не успял да предвиди. Уебър съумял да разшири бизнеса си, като правел очевидното, без да влага много мислене, създал част от тръбопровода, през който комуникациите да пътуват, каквито и да са те – купуваш спектър и честотна лента и оставяш другите хора да решат как да я използват.

Тогава, след 11 септември 2011,  правителството изглупяло, продължи с речта си Уебър. Разузнаването станало нервно и решило, че свободното информационно пространство е опасно и трябва да се контролира. Правителството нямало вина, цялата страна била изплашена. Но в своята свирепа самозащита то построило наблюдателен колос, който се опитвал да следи само опасните хора. За съжаление надзорът бил прекалено голям и бюрократичен. Започнал да изяжда свободното пространство, което новите технологии създали.

Аудиторията на Уебър го слушаше внимателно, дори и най-странните хлапета с най-заострените прически. Мъжът осъзна, че е така, когато повечето от тях спряха да гледат устройствата си и вдигнаха погледи към него.

– Не харесвах онова, което се случи – продължи милионерът. И тогава разказа историята, която повечето от тях знаеха, която всъщност беше истинската причина да дойдат да го слушат – как беше протестирал срещу заповедите за наблюдение на правителството, в началото тайно, а след това и със съдебен спор, който мина през няколко съдилища, а след това и чрез съвместна работа с членове на Конгреса, и най-накрая като отказа открито да се подчини на онова, което адвокатите му твърдяха, че са незаконни заповеди, и се осмели да каже на правителството да закрие проекта си по време, в което беше член на Борда на съветниците по въпросите на разузнаването. Сподели, че са можели да го уволнят от поста му и да сринат бизнеса му, но нямало да се откаже без бой. В края на краищата и те нямали намерение да го сторят.

Уебър погледна към Джеймс Морис, когато стигна до последната част от речта си относно разузнаването. Видя младия мъж да се усмихва и да кима. В очите му блестеше искра, устата му беше леко отворена. Подобна гледка можеше да се види понякога в църквата, когато вярващите биваха докосвани, или на концерт, когато публиката се изгубеше в потока от ноти.

– Опитах се да помогна на страната си по всеки законен начин – продължи Уебър. – Опитах се да помогна на ЦРУ, АНС и ФБР да си свършат работата. Служил съм в един от най-чувствителните надзорни бордове в правителството. Ще запазя тези тайни и ще кажа „да“ утре, ако някой ме помоли да помогна с каквото мога. Но не бих направил нищо противоконституционно. Не мога да осъществявам бизнеса си в страна, която контролира информацията. Предпочитам да го закрия. Както знаете, ако следите новините, печелим тази битка. Мисля си, че хората са осъзнали, че сигурността и свободата не са във война една с друга... защото в Америка не можеш да имаш едното без другото.

Слушателите на DEF CON се влюбиха в речта. Хората се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат толкова силно, че Уебър се почувства неудобно. Когато приключи, един човек в костюм дойде при него и му даде визитката си. Каза, че работи за Тимъти О’Кийф, съветника по национална сигурност. Също така сподели, че Уебър е изнесъл чудесна реч, която е облякла в думи онова, в което вярва президентът. Попита дали може да покаже видео от лекцията на колегите си в Белия дом и Греъм му каза „Разбира се“, все пак речта е за всеки, който би се заинтересувал. Човекът попита също така дали Уебър има желание да обядва с О’Кийф в скоро време, за да обсъдят как администрацията може да начертае нов път за разузнаването.

Греъм беше поласкан. Но в крайна сметка беше бизнесмен, а не политик. Винаги започваше да се тревожи, когато хората се държаха прекалено приятелски. Това означаваше, че ще искат нещо неприятно от него.

* * *

Морис чакаше Уебър пред Зелената стая. Стоеше настрани от тълпата, която се беше скупчила, за да поздрави милионера или за да му даде визитки, или просто да му се подмаже. Едва когато Греъм остана сам, младият мъж се приближи до него.

– Това беше една адски добра реч – каза Морис.

– Хората от вашата агенция няма да я харесат. Ще се почувстват заплашени.

Младият мъж се усмихна – на лицето му се изписа изражение на някой, който току-що беше научил нова тайна.

– Те губят – отвърна той. – Елате да ви покажа какво могат хакерите.

Разхождаха се из залите още няколко часа, запознаваха се с най-различни хора, пиеха бира и разговаряха за технологии. С напредването на вечерта бяха стигнали до най-вътрешните зони на конференцията. Най-накрая се озоваха пред един огромен коридор, в дъното по който се носеха виковете на стотици хора, които крещяха: „Не се прецаквай!”

Уебър беше любопитен какво се случва, извървя разстоянието до вратата и влезе в помещението. То беше претъпкано с видимо пияни младежи, които крещяха на състезателите на сцената, а те се опитваха да отговорят на шантави въпроси относно компютърното хакване и технологиите. Някои от играчите бяха свалили тениските си, мъже и няколко жени, и бяха останали голи. Сред публиката се подхвърляше голяма гумена топка, пиеше се бира в промишлени количества, а на сцената някаква жена по черен сутиен и жартиери съблазняваше състезателите.

– За какво е всичко това? – попита Уебър ококорен, докато наблюдаваше врявата.

– Хакерско предизвикателство – обясни Морис. – Включва безплатна бира и жена на име Госпожица Котенце. Целта е да унижиш или да бъдеш унижен.

– Това е хакерският етос, чатнах – отвърна Греъм. – Унижи или ще бъдеш унижен.

– Да, сър – съгласи се Морис. – Печеля тази игра от три години. Вече не ми позволяват да участвам.

* * *

Прекараха още един час в обиколки, докато Уебър реши, че е видял достатъчно. Върнаха се в „Сизърс Палас“, където милионерът взе вечеря за себе си и Морис в „Нобу“. Младият мъж говореше бързо, развълнуван от нещата, които видяха. Уебър едва смогваше да обработва всичко, което чуваше.

– Остават ли ви да си вършите работата в агенцията? – попита Уебър, докато плащаше сметката. Беше се успокоил след изнасянето на речта пред тези хора от хакерския свят.

– Не точно. Страхуват се от мен. Онова, което правя, е подривно по дефиниция. Няма граници. Има допирни точки с много дирекции. Това не им харесва.

– Не е ли точно заради това ЦРУ? – учуди се Уебър. – Неговата работа е да е в областите, които са недостъпни за останалите хора. Ако можеш да минеш през предната врата, просто изпращаш Държавния департамент.

– Да, сър. Но тези хора се страхуват от бъдещето. Те не знаят как да живеят в един отворен свят. За повечето от тях часовникът е заседнал на 1989 година. За други все още е 1945. Най-голямото събитие през годината е вечерята на Управлението на стратегическите служби. Имам предвид, че това е жалко. Действат така, все едно говорим за социален клуб.

Уебър слушаше внимателно какво му говореше младият мъж. Онова, което казваше, го разтревожи. Въпреки личните му битки с правителството през последните няколко години, желаеше една силна разузнавателна агенция.

– Как могат да се оправят нещата? – попита той.

– Честно ли? Хората трябва да започнат с онова, което казахте днес, а именно да се опитат да мислят как трябва да изглежда една модерна американска разузнавателна агенция. Може би не сте забелязали, но ЦРУ действа като посредствена версия на МИ6. Държим се неамерикански.

Уебър погледна часовника си. Последният коментар го изнерви. Беше накарал Морис да си развърже езика, а той беше стигнал прекалено далеч.

– Трябва да изчезвам – заяви той. – Утре рано сутринта летя за Сиатъл. Всичко това ми отвори очите. Благодарен съм на онзи, който уреди нещата.

– Благодарете на заместничката ми, доктор Ариел Вайс. Тя е жената в моя отдел на откачалки, която уреди всичко.

– Кажете на доктор Вайс, че е суперзвезда.

Морис кимна, но все още не беше готов да остави Уебър да си върви.

– Знаете ли какво? – започна той, като се наведе над спътника си, очите му плуваха зад стъклата на дебелите му очила. – Мразя да работя за глупави хора. Това ме обижда. Именно поради тази причина имаме нужда от нов директор.

Морис бръкна в джоба на анорака си, след което протегна ръка и се ръкува с милионера. В дланта му се намираше медальонът на Центъра за информационни операции, с името на центъра в долната елипса и „Централно разузнавателно управление“, написано в горната. В средата се намираше син плешив орел над глобус, съставен от нули и единици. Над главата на орела бяха изписани думите „Хитрост“, „Познание“, „Иновация“, а над всичко това – голям сребърен ключ.

Морис остави медальона да падне в ръката на Уебър, докато се ръкуваха.

Милионерът прие подаръка. Погледна младия мъж, който беше сдържан и непроницаем зад очилата с черни рамки. Очите му се плъзнаха върху медальона от блестящо златно, сребърно и синьо, гарнирано от този голям мистериозен ключ. Това беше първият път, в който сериозно обмисли възможността да застане начело на ЦРУ, а в следващите месеци идеята се превърна във фиксидея – до онази октомврийска сутрин, петнадесет месеца по-късно, когато се превърна във факт.