page contents Книжен Ъгъл: „Съучастие” на Иън Банкс като стилно и завладяващо изследване на страха, омразата и болката
Предоставено от Blogger.

„Съучастие” на Иън Банкс като стилно и завладяващо изследване на страха, омразата и болката

27.3.18

Нетипичен, брилянтно заплетен психотрилър

 „Съучастие” (Колибри, превод Венцислав К. Венков)  е сред най-скандалните и провокативни творби на Иън Банкс. Някой измъчва и убива богати и влиятелни граждани, които журналист на име Камерън Коли е изобличавал в статиите си – съдия, отнесъл се снизходително към изнасилвач; лекар, който е проявил престъпна небрежност към пациентите си; нечестен бизнесмен; порнограф, снимащ филми с реални убийства... И Камерън внезапно се оказва главен заподозрян, защото няма алиби за часовете на престъпленията. Но той ли е злодеят, когото всички търсят?

Иън Банкс (1954-2013) е сред най-обичаните  шотландски писатели, автор на научна фантастика и мейнстрийм романи. Произведенията му са отличени с десетки награди, сред които „Локус”, „Хюго”, „Артър С. Кларк”, „Джон У. Кембъл”, „Бритиш фентъзи” и наградата на Британската асоциация за научна фантастика, а в. „Таймс” го нарежда сред 50-те най-големи британски писатели, родени след 1945 година. У нас до момента са издадени само две негови книги - „Фабрика за буболечки” и „Играчът на играчите”. Следва откъс.

Колата я чу чак след час и половина. През цялото време седя на тъмно, в напрегнато очакване, до телефонната масичка зад входната врата. Стана само веднъж, след първия половин час, и прекоси кухнята да провериш състоянието на прислужницата. Беше си на същото място и очите ѝ белееха в полумрака. Усети странна, остра котешка миризма, а беше сигурен, че той няма котка. Едва тогава осъзна, че всъщност прислужницата се е напикала. Отпървом ти стана гадно и чак после изпита леко чувство на вина.

Щом те видя да се приближаваш, тя проплака иззад черната опаковъчна лента. Ти се убеди, че не е разхлабила нито лентата, с която я беше привързал към кухненския стол, нито въжето, с което столчето бе завързано за все още топлата готварска печка. Широкото тиксо изобщо не беше помръднало: или не се е напъвала да го разкъса, или напъните ѝ са били безрезултатни. И въжето си стоеше опънато и непокътнато. Хвърли поглед към спуснатите завеси на прозорците, после освети с фенерчето ръцете ѝ, пристегнати към задните крака на стола. Пръстите ѝ ти се сториха нормални, независимо от тъмномаслинения цвят на филипинската ѝ кожа; явно китките ѝ не бяха толкова стегнати, че да е спряло кръвообращението. И нозете ѝ – миниатюрни в черните чехли с ниски токчета – ти се видяха нормални. Капка урина се отрони в локвичката върху подовите плочки под стола.
Погледна я в лицето и забеляза, че трепери от ужас. Даде си сметка колко страховит вероятно ѝ се струваш с тъмната ски маска, но нямаше как да я махнеш. Опита се да я успокоиш с потупване по рамото. После се върна на мястото си до входната врата. Три пъти звъняха на тукашния номер; изслуша как телефонният секретар прие обажданията. И трите пъти чу дрезгавият му за писан глас да нарежда на всеки един от търсещите го: „Знаеш какво трябва да направиш след сигнала“.
Говореше бързо, стегнато, с намек за принадлежност към висшите обществени прослойки.
„Здравей, Тобайъс, стари ми приятелю. Как я караш, дявол да те вземе? Джеф се обажда. Що не минеш идната събота да му изиграем едни карти в слънчевия Сънингдейл? Врътни ми една шайба. Чао.“
(Бийп)
„Ъ... да, ало, сър Тоби. Пак ви безпокои Марк Бейн. Ъ... звънях преди време, а и преди два-три дни. Ъ... искам отново да ви помоля да направим едно интервю, сър Тоби, и знам, че не обичате поначало да ви интервюират, но ви уверявам, че ви нямам изобщо зъб, а напротив – като колега от бранша високо ценя постиженията ви и най-искрено ми се ще да ми изложите по-подробно възгледите си. Както и да е. Ясно ми е, че решението ще зависи единствено от вас, и ще го приема с цялото ми уважение. Ъ... ще ви звънна и в офиса утре сутринта. Благодаря. Много благодаря. Приятна вечер.“ (Бийп)
„Къде ходиш бе, дърт пергиш? Вземи да ми звъннеш по повод оная история с дневника; още ме гложди нещо. И оправи най-после проклетия телефон в колата си, Тоби.“ Последното обаждане те накара да се засмееш. Самоувереният тон на колониален чиновник нямаше нищо общо с дружеския маниер на позвънилия първи някогашен випускник на „Хароу“, нито с мазното угодничество на втория – провинциален пролетарий. Господарски глас. Точно с такъв вид човек би се запознал с огромно удоволствие. Погледна в мрака към долния край на стълбището, където на стената висяха няколко снимки в рамки. От една от тях гледаха усмихнати сър Тоби Бисет и мисис Тачър. Усмихна се и ти.
Остана седнал, налагаше си да дишаш равномерно, да мислиш уравновесено и да пазиш спокойствие. Извади пистолета веднъж: пресегна се назад и изпод тънкото брезентово яке измъкна втъкнатото в дънките ти оръжие. Усети топлината на браунинга дори през фините кожени ръкавици. Приплъзна пълнителя да излезе, пъхна го обратно, повтори действието още два пъти, след което погали с палец предпазителя – да се убедиш, че не се е изключил. И върна пистолета на мястото му.
После се приведе, издърпа нагоре десния крачол на дънките и измъкна финландския нож „Мартини“ от фино смазания отвътре калъф. Тънкото острие от казваше да блесне до мига, в който го наклони съвсем леко, че да отрази мигащата червена лампичка на телефонния секретар. Мярна мазното петънце върху стоманата. Духна отгоре му и го изтри с кожения пръст на ръкавицата, огледа го повторно. Доволен от видяното, прибра ножа в кожения калъф и опъна крачола. Остана да чакаш до появата сред тихия площад на ягуара, чийто пърпорещ тихичко на минимални обороти двигател те върна към настоящето.
Изправяш се и надникваш през шпионката на широката дървена врата. Оглеждаш разкривения от увеличителното ѝ стъкло тъмен площад. Виждаш спускащите се до тротоара стълби, перилата от двете им страни, наредените покрай бордюра леки автомобили и мрачните силуети на дърветата в средата на площада. Ягуарът е точно пред теб, спрял до паркираните коли. Вратата му се отваря и в нея зърваш оранжевите отражения на уличното осветление. Слизат мъж и жена.
Не е сам, значи. Жената приглажда полата на костюма си, а през това време мъжът казва нещо на шофьора и затваря вратата на ягуара.
– Майка му стара – прошепваш и усещаш как сърцето ти думка.
Мъжът и жената се отправят към стъпалата. Мъжът носи куфарче. Именно него чакаш: сър Тоби Бисет – човека с енергичния, отсечен глас от телефонния секретар. Щом стъпват на тротоара, той обгръща с длан лакътя на жената и я насочва към вратата, през която ги наблюдаваш.
– Майка му стара – прошепваш отново и хвърляш пак поглед покрай стълбището към коридора и кухнята с прислужницата, където прозорецът, през който влезе, продължава да зее полуотворен. Чуваш стъпките им по тротоара. Усещаш как кожата на челото ти изтръпва под ски маската. Той пуска лакътя на жена та, прехвърля куфарчето в другата си ръка и бръква в джоба на панталона. Вече са на средното стъпало. Обзема те паника и впиваш поглед в дебелата верига, провиснала по рамката на вратата в съседство със солидната секретна брава „Чъб“. След което чуваш как ключът влиза в бравата едва ли не до самото ти ухо, той казва нещо, жената се изсмива притеснено, а ти си даваш сметка, че вече нищо не можеш да направиш, затова си налагаш пълно спокойствие, отдръпваш се толкова назад, че гърбът ти да опре в палтата на закачалката, пъхваш ръка в джоба на брезентовото яке и пръстите ти се увиват около плътната и тежка, пълна със сачми къса кожена палка.
Вратата се отваря. Навътре. Чуваш как ягуарът се отдалечава с мъркащ двигател. В преддверието светва. И той казва: „Заповядай“.
Затваря вратата и двамата се озовават точно пред теб и виждаш как той леко се извръща да остави куфарчето върху масата до телефонния секретар. Младата жена – руса, със загар, на двайсет и нещо, с по-тънко куфарче в ръка – те забелязва. И си глътва граматиката. Ти ѝ се усмихваш иззад маската и поставяш пръст пред устните си. Тя се колебае. Чуваш как телефонният секретар връща с поскърцване лентата. В мига, в който тя понечва да отвори уста, ти вече си зад гърба му.
Замахваш с палката и го удряш с все сила по тила, на една длан разстояние от яката на сакото му. Той рухва моментално, свлича се покрай стената и се просва върху масичката, при което събаря телефонния секретар, а ти се извръщаш към младата жена. При вида на падащия върху килима мъж тя зейва. Поглежда те. Имаш чувството, че се кани да изпищи, затова се стягаш и си готов да стовариш пестник в лицето ѝ. Тогава тя изпуска тънкото куфарче и протяга напред разтреперани длани, хвърляйки единствен кра тък поглед към лежащия на пода мъж. Челюстта ѝ под скача.
– Не ме бийте – казва с глас, който е далеч по-спокоен от ръцете и челюстта ѝ. Пак поглежда падналия. – Не знам кой...  – преглъща и запримигва уплашено. Виждаш как се мъчи да говори, въпреки че устата ѝ е пресъхнала. – …кой сте, само не искам нищо... Нищо да ми правите. Имам пари. Всичките ще ви ги дам. Но това тук няма нищо общо с мен, нали? Не ме бийте. Окей? Много ви моля.
Говори правилно, без акцент, като богаташка щерка, завършила най-вероятно скъпа частна гимназия от рода на „Роудийн“. Колкото и да те дразни високомерието ѝ, няма как да не му се и възхитиш. Поглеждаш мъжа, който е абсолютно неподвижен. Касетата на падналия на килима телефонен секретар стига до края и се самоизключва с щракане. Извръщаш се към жената и бавно ѝ кимваш да върви към кухнята. Тя поглежда натам, но се колебае. Посочваш ѝ кухнята с палката.
– Добре – съгласява се. – Добре.
Тръгва заднешком по коридора, без да сваля протегнатите си ръце. Избутва докрай с гърба си кухненската врата. Влизаш подире ѝ и светваш. Тя продължава да пристъпва заднешком, та се налага да вдигнеш ръка да я спреш. Тогава вижда прислужницата на завързания за печката стол. Даваш ѝ знак да седне на друг от червените кухненски столове. Тя стрелва с крайчеца на окото облещената прислужница, после явно взема някакво решение и сяда.
Отстъпваш по посока на кухненския плот, където си оставил ролката черна опаковъчна лента. Държиш пистолета насочен право към нея, с другата ръка повдигаш ски маската над устата си и със зъби изтегляш парче от лентата. Тя наблюдава дулото спокойно, неотклонно, макар част от кръвта да се е стекла от лицето ѝ. Притискаш цевта към кръста ѝ и в същото време стягаш фините ѝ, украсени със златни гривни китки с тиксото. От време на време поглеждаш през вратата към началото на коридора, където до входа лежи черната човешка купчина, и не преставаш да се убеждаваш, че поемаш излишен, ненужен риск. Накрая прибираш пистолета и връзваш обутите ѝ в тъмен чорапогащник крака. Тя ухае на Париж.
Залепваш устата ѝ с десетсантиметрова ивица тиксо и на излизане от кухнята гасиш лампата и затваряш вратата.
Връщаш се при сър Тоби. Той изобщо не е помръднал. Сваляш ски маската и я набутваш в джоба на якето, грабваш мотоциклетната каска иззад закачалката и я нахлузваш, после го хващаш под мишниците и го помъкваш нагоре по стълбите покрай обрамчените фотографии. Петите му удрят всяко стъпало. Под каската дишането ти се струва по-шумно, а и той се е оказал по-тежък, отколкото си предполагал. И ухае на нещо скъпо, но не се сещаш на какво точно; над рамото му виси кичур побелели коси. Завличаш го до всекидневната на горния етаж и още с влизането затваряш с рамо вратата към коридора. Единствената светлина идва от уличните лампи, та в полумрака залиташ и се спъваш в масичка за кафе. Нещо пада и се счупва.
– Майка му стара  – прошепваш, но продължаваш да го теглиш към високите врати на балкончето, кое то гледа към площада. Подпираш го на стената от вътрешната страна и проверяваш какво е положението навън. По улицата се задава двойка – мъж и жена; изчакваш ги две минути да се махнат, след тях да отминат и две коли, и едва тогава отваряш и се подаваш навън в обгърналата квартала Белгрейвия топла нощ. Площадът ти се струва съвсем тих; през заобикалящата те оранжева тъма до слуха ти долита само слабият шумов фон на градския живот. Надвесваш се над мраморните стъпала пред входната врата, чиито перила и от двете страни завършват отгоре с високи черни шипове; след което се прибираш, пак го подхващаш под мишниците, измъкваш го през двукрилната врата и го подпираш на каменния балконски парапет, който ти стига до кръста.
Последно озъртане: в горния край на площада минава кола. Вдигаш го да седне върху парапета; главата му се килва назад и той изстенва. В очите ти се стича пот. Усещаш как помръдва немощно в обятията ти, докато го преместваш в необходимото положение спрямо намиращите се на три-четири метра по-долу перила. Накрая го бутваш да падне през парапета.
Улучва перилата с главата, таза и единия си прасец; неочаквано долавяш сух звук от трошене, от хрущяща кост; главата му се извива настрани и през дясното око щръква шип.
Тялото му се отпуска, а от двете страни на перилата ръцете провисват над стълбището към сутеренния апартамент; десният крак остава да виси над стълби те към главния вход. Звукът от трошене се повтаря по-слабо при последвалия еднократен гърч, след който тялото остава безжизнено. Кръвта потича черна от устата към бялата яка на ризата, а оттам покапва по бледия стълбищен мрамор. Отдръпваш се от парапета и се озърташ на всички страни. Откъм далечния край на площада се приближават пешеходци, но са все още на около четиресет метра от теб.
Извръщаш се, влизаш в стаята и заключваш бал конската врата, стараейки се да заобиколиш масичка та за кафе и счупилата се върху килима ваза. Слизаш, прекосяваш кухнята с двете завързани за столовете жени, измъкваш се през същия прозорец, през който си влязъл, и най-спокойно се отправяш през градинката в задния двор към съседните конюшни, където си паркирал мотоциклета.
Първите слаби, далечни писъци долитат до ушите ти в мига, в който вадиш ключа на мотора от джоба си. И изведнъж те обзема еуфория.
И радостта, че не ти се е наложило да сториш нищо лошо на жените.