„От Храда вее мраз“ - смразяващо автентичният роман на Михал Вивег

Чехия има нови президент и премиер, Прага – нов кмет… но паралелите с българската действителност са все така смайващо явни. Бивша счетоводителка кадрува в правителството направо от леглото на министър-председателя. Руската мафия пере милиони и изкупува Чехия на парче, а руската резидентура финансира и направлява крайнодесни елементи

След смущаващите картини от корупционния живот в Чехия, които най-продаваният чешки автор Михал Вивег показа в романа си „Мафия в Прага“, е време за още по-смразяващия с автентичността си „От Храда вее мраз“. В продължениeто красивата брокерка Диана и журналистът Марек, добре познати от първата книга, откриват шокиращ видеозапис за тайна среща между Вацлав Клаус и Владимир Путин.

„От Храда вее мраз“ излиза на български с логото на изд. „Парадокс“ отново в превод на Анжелина Пенчева и под научната редакция на доц. д-р Владимир Пенчев.

Чехия има нови президент и премиер, Прага – нов кмет… но паралелите с българската действителност са все така смайващо явни. Бивша счетоводителка кадрува в правителството направо от леглото на министър-председателя. Руската мафия пере милиони и изкупува Чехия на парче, а руската резидентура финансира и направлява крайнодесни елементи. Министърът на транспорта командва министъра на вътрешните работи, а пражкият Кръстник Яноушек има пръст в почти всичко.

„Този роман, също както и предишният – „Мафия в Прага“ – е игрива комбинация между реалност и писателска фантазия; след продължително обмисляне, което очевидно не може да бъде окачествено като зряло, реших обаче, за разлика от предишната книга, да оставя на героите истинските им имена“, пише в предговора към книгата Вивег.

Михал Вивег (1962) е един от най-популярните съвременни чешки писатели. Автор на 29 романа, от края на 90-те години той публикува по едно ново заглавие всяка пролет, в стартов тираж от около 50 000 броя. Вивег е носител на редица награди, а книгите му са преведени на 24 езика. По тях са заснети 10 филма, като някои са адаптирани и за театрални постановки. Следва откъс.

Лени неотдавна бе отпразнувал трийсетия си рожден ден, но благодарение на стройната си фигура и момчешката усмивка изглеждаше по-млад; когато беше без униформа и освен това късо подстриган и със слънчев загар като сега, хората му даваха поне пет години по-малко. Работеше като стюард. Задълженията му в самолета бяха разчетени буквално до минута – нещо, към което в началото му бе трудно да се приспособи. Най-неприятно му беше бързането, царящо на борда при кратките полети. Открай време обичаше спокойствието и по-бавното темпо. Затова се наслаждаваше максимално на ваканционното безвремие на Малдивите и с весела решимост отхвърляше всички опити на президента да наложи някакъв, бил той и сравнително свободен, план за прекарване на деня.

Вацлав Клаус, обратното, като истински консерватор обичаше реда и ритуалите: така например винаги преди закуска ходеше да плува, а след закуска всеки ден четеше по два часа. Така и не проумяваше как някои хора работят най-добре през нощта, от дванайсет до пет. За него това бяха измишльотини и глупотевини. Много ясно, че човек работи най-добре, когато се е наспал, навън е свежо утро и през прозореца долита птиче чуруликане.

Макар птиците да се скъсваха да пеят от доста време, всичко, което правеше Лени, продължаваше да напомня движенията на животното ленивец и явно се ръководеше от мисъл, притъпена от горещина и от алкохол. Младежът си забърка втори ром с кòла, отиде да вземе тетрадката със записките си (наричаше я Супертайната книга), но след малко задряма на кушетката на сенчестата тераса. След четвърт час се събуди, още замаян, остави настрана тетрадката и неизпития лонг дринк, слезе на плажа и направи няколко небрежни снимки. Снимаше чапли, цветя, кораби и риби (беше му забранено да снима президента, затова го правеше само тайно). Накрая се дотътри до бунгалото да си вземе водолазния костюм и принадлежностите и с фотоапарата в ръка мързеливо се помъкна към един от коловете, обозначаващи пясъчния проход между острите корали. Сложи си очилата и плавниците, помаха на Вацлав, потопи глава в тюркоазената вода, излегна се върху повърхността и се остави на лекото течение да го носи.

Междувременно президентът се върна към автобиографията на Оруел от Гордън Баукър. Никога не бе умеел да разделя живота си на работа и не-работа – само че този път се наложи да замине на почивка. Нямаше как да се измъкне. За разлика от предшественика си, някак не вярваше, че проблемите могат да се решават със свикване на световни конференции. Подсмихна се иронично. Да, категорично не беше от убедените, че може да се управлява с хуманистични призиви.

Е, поне тук работеше здраво. Четеше Оруел с изключителен интерес и както винаги си подчертаваше някои пасажи, но до момента, колкото и да бе странно, не бе подчертал нищо с вълнообразна черта в знак на несъгласие. Това наистина се случва рядко, каза си. Когато отново вдигна очи към границата между прозрачно светлата и тъмносинята вода отвъд кораловия риф, не видя никъде Лени. На около сто метра навътре бе пуснала котва моторна яхта, която бе забелязал още предния ден, но освен нея в морето надлъж и нашир нямаше жива душа. Над бялата пяна на една от вълните прелетя чапла. До този момент Вацлав Клаус предполагаше, че Лени се е гмурнал за нещо, и продължаваше да оглежда водната повърхност, убеден, че младият му любовник трябва да изплува ей сега, но в следващия миг инак рационалната му мисъл бе пронизана от край до край от съзнанието, че Лени е мъртъв.

Нямаше никакво доказателство за това и все пак беше сигурен. Вацлав Клаус почувства уплаха, страх, но и нещо като благодарност и възхита.

Наистина професионална работа, констатира мислено. Отдавна знаеше, че това рано или късно ще се случи, само не подозираше, че ще е толкова скоро. В много отношения му олекна. Открай време понасяше нещастията по-добре от другите хора. В това имаше и нещо като спортен дух. Спортът беше страшно важен за Клаус. Когато например се спускаше в ски-слалом и пропуснеше някоя вратичка, никога не се отказваше – макар и изостанал, продължаваше до финала.

Както сам признаваше, никога не се бе отличавал с особена чувствителност.