page contents Книжен Ъгъл: Ивинела Самуилова и страстта по пътешествията като литературна мисия
Предоставено от Blogger.

Ивинела Самуилова и страстта по пътешествията като литературна мисия

3.4.18

Неочакваните срещи по пътя, поетичното преживяване на природата, провокативният поглед към историята, задълбоченото вникване в традицията, споделените съкровени мисли и искрената емоция ни повеждат към дълбините на душата на България

След успеха на романа „Бабо, разкажи ми спомен“, избран от читателите за любима книга на България за 2016 г., Ивинела Самуилова ни предлага различно по жанр, но не по-малко вълнуващо осмисляне на темата за родното.

„Пътеписи за душата на България“ (Хермес) не е просто пътеводител. Всеки разказ за пътешествията на авторката до различни кътчета на страната носи дълбоко послание.

Поднесени увлекателно, затрогващо, но и с типичния за авторката свеж хумор, петнайсетте истории завладяват, вдъхновяват за пътешествия и разпалват любовта към родното. Следват откъси от книгата.

След приключването на „Бабо, разкажи ми спомен“ с мен се случи нещо необичайно. За пръв път нямах желание за писане. Тоест, нямах желание да пиша друго. Обикновено още преди да представя поредната си нова книга, вече живея с идеята за следващата. Бързо се пренастройвам. Махала Небесна обаче се оказа пространство, от което не исках да си тръгна. Исках да продължавам да пиша тази книга и така да остана на това чудно място, което, както казва баба Жива, човек не може просто да прибере в куфара си като сувенир и да отнесе в някакъв друг живот...

Вдъхновението да започна нова книга се появи по време на едно пътуване, когато ме осени прозрението, че махала Небесна може да бъде открита навсякъде. Защото, ако тя е алегория за душата на България, то тази душа не е само под любимия ми връх Марагидик в сърцето на Балкана, а може да бъде усетена из много други кътчета на родината. И така, вместо да го пълня със сълзи, сложих в куфара малко багаж и превърнах страстта си да пътешествам из България в литературна мисия.

История за жива вяра сред родопски необят

...Винаги съм търсила хармонията между онова отвън с това, което нося отвътре. И досега винаги съм имала чувството, че онова отвътре някак успява да овладее света около мен. Тук обаче величието отвън е толкова голямо, че не мога просто „да разперя тесните си ръце и да прибера рая“, както казва Емили Дикинсън.
Наистина мястото е такова, че човек като че ли получава прозрение, което не успява да формулира на мига, може би защото то, в известен смисъл, е шокиращо. Градския човек имам предвид – местните хора са наясно. Това прозрение касае важното в живота и неговия смисъл. Станал част от божествената картина наоколо, изведнъж разбираш, че онези преходни неща, заради които си вярвал, че си струва да се живее, изобщо не те интересуват. Просто нямат значение. Единственото, което искаш, е по някакъв начин да съучастваш в тази мистерия на сътворението, да добавиш нещо към него, но със смирение. Да бъдеш съработник на Бога, но без да претендираш, че си Бог. Това и правят хората в Равногор – при това без много да го мислят...

История за Бога, слънцето и огъня


Ако в България има място, което в съзнанието ми да е обвито в мистерия, това е Странджа планина. Почти не съм стъпвала по този край, но за сметка на това съм чела и съм чувала невероятни истории. Странджа планина за мен е като някаква Шамбала – онази загадъчна земя, в която са скрити нечувани тайни за живота, но която никой никога не е видял. Има ли я, няма ли я? Сякаш самата Странджа, убежище на толкова отхвърлени не само от науката, но и от ортодоксалната вяра феномени (като нестинарството, гробницата на Бастет, странни извънземни същества и пр.), е някаква географска мистификация. И също като уж бродещото из горите й Йети, се разтваря пред погледа на зрителя и изчезва в миг, за да остави посетителя объркан и в недоумение дали наистина е бил там, или е сънувал странен сън...

История за нивото на река Дунав в сантименти


„Голямата божествена река“ – това е едно от тълкуванията за името на река Дунав. Реката, която минава през десет държави и във всяка от тях е национално съкровище, муза и епопея. И която, макар да е включена в толкова държавни граници, не принадлежи на никоя. Идва и си отива – като живота на хората, населяващи бреговете й. Извира спонтанно по волята на Твореца и пак според нея тече неумолимо към безбрежното море на вечността. Понякога тиха и бяла, понякога тъмна и мътна. Ту блести игриво под слънчевите лъчи, ту се скрива под мистичния воал на мъглите и докато повърхността й отразява небето, в дълбините й се спотайват опасни течения, а на дъното й се утаява тиня. Досущ като човешката душа...

Ивинела Самуилова е един от най-популярните и обичани съвременни български автори. Нейните книги са отличени с най-важната награда – любовта и признанието на читателите. Романите „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. „Жената, която търсеше любовта“ бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“. „Гатанки от небето“ зае четвърто място в литературната надпревара „Любима книга на България“ за 2015 г., а романът „Бабо, разкажи ми спомен“ бе избран от читателите за „Любима книга на България“ за 2016 г. В края на 2017 г. Ивинела Самуилова бе отличена от Столична библиотека като един от петимата най-четени български автори.