Джордж Р. Р. Мартин ви дава „Жокери” за оцеляване, смеете ли да ги изтеглите?

Еклектично и зловещо предсказание за перспективите пред човечеството, което ще преобърне представите ви за литературата

Джордж Р. Р. Мартин или една от най-влиятелните личности за последното десетилетие все още не е завършил част шеста от хитовата поредица „Игра на тронове”, но ще зарадва българските читатели с книга първа от поредицата „Wild cards” – „Жокери” (Сиела, превод Богдан Русев).

Малко след Втората световна война извънземен вирус е освободен в небето над Ню Йорк. Жертвите са хиляди – повечето загиват мигновено, някои, чието ДНК е пренаписано, са деформирани завинаги, а малцина изтеглят „асо“ от колодата и са наградени с богоподобни способности.

Така „жокерите“ и „асата“ стават част от човечеството. Те са новите чудовища и супергерои. Те са обект на преследване и защитници на „истината, справедливостта и американския начин на живот“ по целия свят. Дали те ще бележат началото на нова епоха?

Всичко започва, когато Мартин получава за подарък настолната игра Superworld. Започва да я играе със свои приятели, които са също писатели, а от техните приключения се ражда света на „Жокери”. Концепцията се разраства и Мартин решава да създаде мозаечен роман, в който една обща история се представя от гледната точка на различни персонажи.

„Жокери” обединява много от идеите на майсторите на научната фантастика и създава впечатляващ текст, който рисува светът от XX век в нови, страховити мащаби.

В тази антология  всяка от главите е създадена от водещи имена на съвременната фантастика, включително знаменития Роджър Зелазни, а самият Мартин влиза не само в ролята на автор, но и на съставител и редактор. Следва откъс.

Едуард Рийд, полковник от запаса, военно разузнаване на САЩ

Искате да го кажа, нали? Всеки проклет репортер, с когото съм разговарял, иска да го кажа. Добре, ще го кажа. Допуснахме грешка. И си платихме за нея. Знаете ли, че след това едва ни се размина военен съд за всички от екипа, който водеше разпитите? Това е факт.

Но, дявол да го вземе, не знам как някой можеше да очаква от нас да направим нещо различно. А аз водех разпитите. Ако имаше някой, който да разбира истината, това бях аз.

Какво знаехме за него в действителност? Нищо друго освен това, което ни казваше самият той. Учените и инженерите го гледаха така, все едно е Божият син, но на военните се налагаше да бъдат малко по-предпазливи с него. Ако искате да разберете истината, опитайте се да се поставите на нашето място и си спомнете какво знаехме тогава. Историята, която ни разказваше той, беше напълно абсурдна, а той не можеше да докаже нито едно проклето нещо от нея.

Да, добре – той наистина се приземи в онази странна ракета, която всъщност не беше ракета. Това си беше впечатляващо. Може би летателният му апарат наистина беше извънземен, както твърдеше той. А може би не. Може и да беше някой от секретните проекти на нацистите, останал от войната. Към края на войната те вече бяха разработили самолети с реактивни двигатели и онези ракети V-2, и дори бяха започнали да правят своя собствена атомна бомба. А може и да беше руско производство. Не знам. Ако Тахион се беше съгласил да ни позволи да огледаме кораба му, нашите момчета щяха да разберат откъде е дошъл – не се съмнявам в това. Но той не пускаше никого в проклетата машина, а това ми се стори доста подозрително. Какво се опитваше да скрие?

Освен това твърдеше, че идва от планетата Такис. Е, поне аз не бях чувал за нито една проклета планета, която да се казва Такис. Марс, Венера, Юпитер, да. Бях чувал дори за Монго, планетата на Флаш Гордън, и Барсум, където отива Джон Картър. Но Такис? Обадих се на десетина от водещите астрономи в цялата страна и дори на един тип в Англия. Попитах ги едно и също: „Къде е планетата Такис?“. И всички ми казаха, че такава планета няма.

А и нали се предполагаше, че е извънземен? Ние го изследвахме. Направихме му цялостни медицински изследвания, рентген, цял куп психологически тестове, пълна програма. И той излезе човешко същество. Откъдето и да го гледахме, си беше човешко същество. Нямаше никакви допълнителни вътрешни органи, нито зелена кръв, имаше си по пет пръста на ръцете и на краката, две топки и един чеп. Беше същият като вас и като мен, да му го начукам. Все пак говореше на английски, за Бога. Но чакайте да чуете това – говореше и немски. И руски, и френски, и още няколко езика, които съм забравил. Записах на диктофона някои от разпитите, които проведох с него, и когато пуснах записите на един езиковед, той ми каза, че акцентът му е някъде от Централна Европа.

А психолозите? Еха, трябваше да прочетете техните доклади. „Класически случай на параноя“, твърдяха те. „Мегаломания“, казваха те. „Шизофрения“, повтаряха те. И какво ли не още. Не, сериозно – този тип твърдеше, че е извънземен принц, който притежава шибани магически способности и е дошъл при нас съвсем сам, за да спаси цялата ни проклета планета. Това нормално ли ви звучи?

Тук е мястото да кажа нещо за проклетите му магически способности. Признавам си, че това ме притесняваше най-много от всичко. Имам предвид, че Тахион не само можеше да ви каже какво си мислите, но освен това можеше да ви погледне по един особен начин, така че да ви накара да се качите на бюрото и да си свалите гащите, независимо дали го искате или не. Прекарвах по няколко часа с него всеки ден, така че мен успя да ме убеди. Проблемът беше в това, че аз не успявах да убедя началството в столицата. Според тях това беше някакъв фокус, той ни хипнотизираше, четеше езика на тялото ни, използваше психологически трикове, за да ни заблуди, че може да ни чете мислите. Смятаха да изпратят професионален хипнотизатор, за да разбере как го прави, но преди да успеят да го направят, всичко отиде по дяволите.

А и той не искаше кой знае какво. Искаше само да се срещне с президента на САЩ, така че да мобилизира цялата американска военна машина, за да се заеме с издирването на някакъв катастрофирал космически кораб. Естествено, трябваше да командва Тахион, защото никой друг не бил достатъчно квалифициран. Водещите ни учени трябваше да му бъдат асистенти. Искаше радари, реактивни самолети, подводници, ловджийски кучета и някакви странни машини, за които никой не беше чувал. Искаше каквото се сетиш. И не искаше да се съветва с никого. Ако трябва да бъда честен, беше облечен като педал от фризьорски салон, но издаваше заповеди като генерал с три звезди на пагоните.

И защо? А, да – това беше страхотно. Според това, което ни разказваше, на планетата Такис имало няколко десетки могъщи фамилии, които контролирали всичко – като кралски семейства, но с тази разлика, че притежавали магически способности и ги използвали, за да подчиняват всички останали, които нямат такива. Тези фамилии почти през цялото време враждували помежду си, все едно делят някаква нива. И неговата фамилия от няколко века разработвала някакво тайно оръжие. Специално проектиран изкуствен вирус, създаден да влезе във взаимодействие с генетичната структура на приемника – така го нарече. Самият той бил част от екипа, който проектирал вируса.

„Добре – казах му аз. – И какво прави този вирус?“ Слушайте какво ми отговори – „всичко“.

Целта на вируса, поне според Тахион, не била такава – вирусът трябвало единствено да подсили тези техни магически способности и дори да им даде нови, така че да ги развие в нещо като богове – нещо, което със сигурност щяло да осигури на неговата фамилия решително предимство пред останалите. Но вирусът невинаги правел така. Понякога, да. Но най-често просто убивал на място пациентите, които заразявали с него. Не спираше да ми повтаря колко е смъртоносен този вирус и накрая успя да ме стресне. „Какви са симптомите?“, попитах го аз. През ’46 година вече знаехме, че съществуват биологични оръжия; в случай че все пак ми казваше истината, исках да знам за какво да внимаваме.

Но той не можеше да ми каже какви са симптомите. Защото имало всякакви симптоми. Всеки имал различни симптоми – всеки един човек, заразен с този вирус. Вие чували ли сте за подобен вирус? Аз със сигурност не бях.

А след това Тахион ми каза и още нещо: понякога, вместо да ги убие, вирусът превръщал хората в чудовища. „Какви чудовища?“, попитах го аз. „Всякакви“, отговори ми той. Признавам си, че това ми прозвуча доста страховито, така че го попитах защо неговите хора не бяха използвали този вирус срещу останалите фамилии. „Защото понякога вирусът работи както трябва“, отговори ми той. Понякога наистина успявал да трансформира жертвите си и да им даде по-големи способности. Какви способности ли? Всякакви, естествено.

И така, те разполагали с това нещо. Не смеели да го използват срещу враговете си, защото така можело да им дадат допълнителни способности, без да искат. Не желаели да го използват върху себе си, защото така можело да избият половината фамилия. И не искали да го затворят някъде и да забравят за него. Затова решили да го изпробват върху нас. Защо точно нас? „Защото сме идентични в генетично отношение“, отговори ми той. Хората на Земята били единствената им позната раса, идентична на жителите на планетата Такис, а вирусът бил проектиран да взаимодейства с тяхната генетична структура. И защо бяхме извадили този късмет? Според някои от техните учени сме били резултат от паралелна еволюция, според други Земята била отдавна изгубена колония на Такис – той не знаеше каква е истината и въпросът не го интересуваше особено.

Това, което го интересуваше, беше самият експеримент. Според него идеята за експеримента върху нас беше „позорна“. Каза ми, че е отправил официално възражение срещу нея, но никой не му обърнал внимание. Техният кораб потеглил. И Тахион решил да ги спре, съвсем сам. Излетял веднага след тях с друг, по-малък космически кораб, и изгорил проклетия си тахионен двигател, за да ги изпревари по пътя към нашата планета. Когато ги настигнал, те му казали да ходи да се шиба, въпреки че бил от същата фамилия, и той повел някакво космическо сражение срещу тях. И двата кораба пострадали от битката и техният кораб се разбил. „Някъде на изток“, както каза той. Той изгубил следите им, защото собственият му кораб бил повреден. Затова се приземил на космодрума в Уайт Сендс, за да потърси помощ от нас.

Записах цялата история на диктофона си. След това военното разузнаване се обърна към всякакви специалисти: биохимици, лекари, експерти по биологични оръжия, каквото се сетите. „Извънземен вирус“, казахме им ние. „Симптомите са напълно случайни и непредвидими“. И те отговориха: „Невъзможно. Пълен абсурд“. Един от тях ми изнесе цяла лекция за това, че земните вируси всъщност няма как да заразят извънземните, както пише в онази книга на Хърбърт Уелс – и съответно няма как извънземните вируси да заразят нас самите. Всички бяха съгласни по въпроса, че непредвидимите симптоми са пълна смешка. Какво можехме да направим? Започнахме да се шегуваме с това, да го наричаме „марсиански грип“ и „космическа треска“. Някой, вече не си спомням кой, за пръв път го нарече „жокерен вирус“ в един от докладите си и всички останали започнахме да го наричаме така, но никой не вярваше в съществуването му.

Положението не беше розово и Тахион го утежни допълнително, като се опита да избяга. И почти успя, но както казваше баща ми, „на война и в любовта „почти“ не се брои“. От Пентагона бяха изпратили техен представител, който да го разпита – полковник на име Уейн, – и предполагам, че това беше преляло чашата на Тахион. Той използва силата на мисълта си, за да започне да контролира полковник Уейн, и двамата просто излязоха от комплекса. Всеки път, когато някой се беше опитал да ги спре, Уейн просто му беше заповядвал да ги пусне, а военният чин си има някои привилегии. Уейн твърдял, че е получил нареждания да ескортира Тахион до Вашингтон. Двамата пленили един джип и бяха стигнали чак до космическия кораб, но дотогава вече бях разбрал какво се случва и моите хора ги чакаха пред кораба с директна заповед да не се подчиняват на нищо, което им казва полковник Уейн. Така успяхме да го арестуваме и го оставихме под строга охрана. Въпреки всичките си магически способности той не можеше да направи кой знае какво. Можеше да накара един човек да му се подчинява, най-много трима или четирима, ако се напъне, но не и всички нас едновременно – а ние вече му бяхме научили номерата.

Планът му за бягство може и да не сполучи, но поне му осигури срещата с Айнщайн, за която толкова настояваше. От Пентагона продължаваха да ни разправят, че не е нищо повече от най-великия хипнотизатор на света, но аз вече не им вярвах, а колкото до полковник Уейн, трябваше да чуете какво мислеше той за това обяснение. Учените също започваха да се изнервят от ситуацията. В крайна сметка двамата с Уейн успяхме да се сдобием с разрешение да откараме затворника със самолет до университета в Принстън. Реших, че един разговор с Айнщайн няма да навреди, а може и да помогне. Корабът му беше под охрана, а вече се бяхме сдобили с цялата информация, която можехме да получим с разпити. Нали се смяташе, че Айнщайн е най-големият мозък на света? Нека тогава да видим какво ще успее да разбере той.

Някои продължават да твърдят, че военните са виновни за всичко, което се случи, но това просто не е вярно. Лесно е да говориш така, когато гледаш нещата в ретроспекция, но аз бях там и до последния си ден ще твърдя, че всичко, което направихме, беше разумно и отговорно.

Най-много се ядосвам, когато твърдят, че не сме направили нищо, за да открием проклетата сфера със спорите на жокерния вирус. Може би допуснахме грешка, наистина, но не бяхме чак толкова глупави и не пропуснахме нищо. Всяка проклета военна база в страната беше получила заповед да внимава за катастрофирал космически кораб, който прилича на светеща морска раковина. Аз ли съм виновен, че никой не го прие насериозно, по дяволите?

Поне едно трябва да ми се признае. Когато всичко отиде по дяволите, не минаха и два часа, преди да кача Тахион на реактивния самолет, който да го откара обратно в Ню Йорк. Самият аз седях зад него. Червенокосият слабак плака през половината време на полета, да му го начукам. Колкото до мен, аз просто се молех да дойде Ракетата.