page contents Книжен Ъгъл: Остроумие наднича от „Бразилски храст” на Велина Минкова
Предоставено от Blogger.

Остроумие наднича от „Бразилски храст” на Велина Минкова

5.6.18

„Бразилски храст“ (Колибри) е прелестна какофония от истории, в които абсурдно, но мирно съжителстват плъхове, лели, златни рибки, буржоа бохеми и хамали, Созопол, парижкият май 1968-а, любов, възмездия и какво ли още не. Една деликатна, същевременно забавна и непринудена игра на двусмислието.  По думите на писателя Алек Попов книгата съдържа хроники на градското момиче, разказващо с еднаква лекота и за Париж, и за Лондон, и за Лос Анджелис, и за любимата си София: „Едно от малкото ведри четива, заченати в смутните времена на българския преход, „Бразилски храст“ очарова с привидната си невинност и свежото си чувство за хумор.“ Премиерата ще се състои на 7 юни от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”.

Велина Минкова завършва английски език и литература с профил творческо писане в Калифорнийския университет (UCLA). Автор е на сборника с разкази на английски език Red Shorts. Дебютният й роман, „Доклад на зелената амеба за химическия молив”, ни отведе на международен пионерски лагер в Северна Корея в далечната 1989 г., а после ни припомни вълненията от първите месеци след 10 ноември. През 2016 г. книгата беше отличена в конкурса за превод на български роман на Фондация „Елизабет Костова” и издателство Open Letter Books в САЩ. Наскоро романът излезе на френски език (с клеймото на авторитетното издателство Actes Sud) под заглавие „Великият вожд трябва да дойде да ни види” (Le Grand Leader doit venir nous voir). Следва откъс.

Гласове

Флора беше внучка на съседите от долния етаж. Гостуваше им за коледната ваканция и двете прекарвахме заедно почти цялото време, кога у нас, кога у тях. Косата ѝ беше подстригана късо, но тя ме увери, че за нула време ще порасне дори по-дълга от моята. Показах ѝ всичките си играчки, книжки и колекции. Гледахме телевизия. Флора не знаеше английски и аз ѝ обяснявах кой е Джон Ленън. Бяха го убили в Америка и по Би Би Си непрекъснато даваха филми и предавания за него. Беше много красив във филма „Помощ!“. По радиото пускаха само песни на „Бийтълс“ и аз карах Флора да танцуваме туист и рок, както бях виждала да правят мама и татко.

Тя искаше кукла Барби, за която аз още есента бях написала писмо до Дядо Коледа – дископевицата суперзвезда с лъскавата цикламена рокля с презрамки и диамантена огърлица. Бях си изрязала снимката ѝ от каталог за играчки. Нямах търпение да дойде денят, в който ще я видя под елхата. Един ден обаче бабата на Флора ни взе със себе си по магазините и ѝ я купи. Дядото на Флора беше посланикът на Народна република България в Лондон.
В края на ваканцията мама ми каза, че Флора ще остане в Лондон и ще бъде в моя клас. – Ще си имаш българско другарче, с което да ходиш на училище – съобщи ми тя приповдигнато. – Ще я запознаеш с другите деца и ще ѝ помагаш с английския и с уроците, защото е нова.
Училището ми беше правоъгълно и красиво, с градина на покрива, където всеки клас си имаше кътче, в което засаждаше цветя в стари саксии. Беше близо до нас на Кенсингтън Парк Роуд и мама или татко ме водеха сутрин и идваха да ме вземат следобед. После минавахме през магазинчето за вестници, откъдето ми купуваха бонбони или шоколад, и отивахме на разходка в Хайд Парк да видим патиците в езерото. Мама и татко сядаха да пият кафе в модерния ресторант „Серпентината“, чиито стъклени куполи отвън приличаха на полуразтворени чадъри, а вътре все едно се намираш в космическия кораб от „Седморката на Блейк“. Никога не бързахме да се приберем. Когато обаче Флора започна да идва с мен на училище, шофьорът на дядо ѝ ни караше сутрин с черния мерцедес и пак с черния мерцедес ни чакаше след часовете. Запознах Флора с трите ми най-добри приятелки, най-красивите момичета, които някога бях виждала: суданката Ишрага, която сякаш цялата бе направена от шоколад, пакистанката Шаиста – с вълниста черна коса до кръста, винаги облечена в копринени рокли със златисти нишки, и индийката Чару с кожа в същия цвят като кафето с мляко, което мама пиеше сутрин. Само че Флора не можеше да си говори с тях, затова не се сприятелиха.
В училище приятелите ми ме питаха дали Флора не ми е сестра, защото си говорехме на български и защото баба ѝ ѝ беше купила ластични дънки и шарени чорапи като моите. Аз обяснявах, че тя отскоро е в Лондон и че ми е съседка от долния етаж. И че дядо ѝ и баща ми работят заедно в българското посолство. Тогава всички се учудваха – не знаели, че съм българка. Ако им бях казала, нямаше да ми повярват. Както не ми вярваха, че съм принцеса. В Англия кооперациите имаха имена – нашата се казваше Prince’s House, къщата на принца. Бях сигурна, че щом живея там, значи аз съм принцеса.
Трябваше само да се появи принцът. Обаче синовете на английската кралица – Чарлс, Андрю и Едуард – не ми приличаха много на принцове. Колко би било прекрасно принцът всъщност да е Боби Фаръл от „Бони Ем“, облечен в блестящ сребърен костюм, с диамантена корона на главата... Да ми пее с мек, дълбок глас и да танцуваме заедно на тъмно сред разноцветни дисколампи, както правеха „Бони Ем“ по телевизията.
Толкова се вълнувахме всички в училище – принц Чарлс се беше сгодил и скоро щяхме да си имаме истинска принцеса. През лятото щеше да се ожени за прекрасната лейди Даяна Спенсър, беше ѝ подарил годежен пръстен с огромен син сапфир, заобиколен от малки диаманти. Цял Лондон се готвеше трескаво за сватбата. А лейди Даяна беше толкова красива, че вестниците и списанията преливаха от нейни снимки. С Ишрага, Шаиста и Чару непрекъснато ги събирахме и залепяхме в специални албуми за изрезки с принца и бъдещата принцеса на корицата. Бабата на Флора обаче не ѝ купи такъв албум.
Всяка сутрин цялото училище се събираше във физкултурния салон на песнопение. Флора седеше безмълвно до мен, докато аз пеех в един глас с всички. Учителката ни, мис Симпсън, ме извика един ден настрана.
– София, защо твоето другарче не пее с останалите?
– Още не знае песните – обясних аз.
– Тогава може би ще е добре да вземеш една книжка вкъщи и да ги пеете заедно след училище. Флора много напредна с английския благодарение на теб, затова моля те да ѝ помогнеш да научи песните, защото великденският концерт наближава.
Мис Симпсън ми се усмихна и ми подаде молитвената песнопойка.
Вечер, след като си напишехме домашните, аз карах Флора да пее с мен.

О, Марийо, Mарийо, що
ще сториш с твойто тъй гъсто
и безценно миро?
Нозете на Бога с него ще умия
и с косата си ще го попия – рече Мария.
– С косата си ще го попия.

В една от тези вечери главата на дядо ѝ щръкна през процепа на вратата, която бяхме оставили открехната.
– Какво пеете вие двечките? – попита ни той без усмивка.
– Готвим се за великденския концерт в училище, дядо – обясни Флора. – София ми помага да науча песните.
– Чудесно – с равен глас изрече посланикът. – София, хайде вече, става късно, вашите сигурно те чакат.

II

След великденския концерт татко ми каза, че ще се местя в ново училище. Старото било много малко, а и вече нямало да си имам българско другарче, тъй като Флора се прибирала в България в края на учебната година. Наесен съм щяла да започна в по-голямо и по-хубаво училище в Челси, където ходели всички български деца от посолството. Микробус щял да ме взема от къщи и да ме връща обратно следобед. Татко вече беше видял училището и ме уверяваше, че страшно ще ми хареса.
– Татко, тук си имам английски другарчета, освен това трябва да свиря на ксилофон на следващия коледен концерт!
– В новото училище ще ти е по-добре, ще видиш. И за нас с мама ще е по-лесно, няма всеки ден да те водим и да те вземаме.
Разплаках се на мама.
– Толкова беше хубаво, когато двамата с татко ме вземахте след училище и се прибирахме пеша. Защо не може пак така, когато Флора си замине? – умолявах аз. – И без това не обичам да се возя в черния мерцедес, седалките му са като направени от човешка кожа!
– Маме, я стига! – Майка ми се засмя, но сякаш малко насила. – Вече си на осем години! Не може да плачеш за такива неща, не си малка!
Колкото и да ги молих, нашите не искаха и да чуят повече за старото ми училище. Дойде май месец, аз слязох по главното стълбище и за последен път плъзнах пръсти по хладните лакирани тухли на стената.

III

Татко беше прав. Новото училище много ми хареса. Приличаше на замък от времената на феи и рицари. Входът беше от сив камък, над него на кълбовиден орнамент пишеше: „Основано през 1897 година“. Освен това се намираше само на една улица от апартамента, където е живяла лейди Даяна преди вълшебната ѝ сватба и преди да се настани в двореца „Кенсингтън“, близо до старото ми училище. Вече като истинска принцеса.
Дворът беше огромен, разделен на две от два древни портала, на които пишеше съответно „Момчета“ и „Момичета“. В едната част момчетата разкървавяваха коленете си в игра на мач, а в другата на асфалта бяха нарисувани квадрати с числа в средата и момичетата играеха на „дама“ през междучасията.
На първия учебен ден мис Фрийман, нашата учителка, ми се усмихна. В класната стая имаше огромен аквариум с парче прозрачно желе в него. По желето бяха равномерно разположени точки, които приличаха на черни зърна леща.
– Скоро ще се превърнат в попови лъжички – обясни ми мис Фрийман. – От точките ще израснат опашки, след това крачета. Тогава ще отидем да ги пуснем в езерото на Хайд Парк.
Тръгнахме към физкултурния салон за песнопение. Седнах по турски на пода с новите си съученици. По средата на първата песен една учителка ме потупа по рамото и ме извика настрани. Заведе ме в една класна стая, където всички българчета, с които пътувахме в микробуса, седяха и четяха, играеха игри или си приказваха.
– Познаваш повечето деца тук, нали, София? – попита ме учителката. – А онова момиченце там е Анна с брат си Сергей. Те са от Съветския съюз. А това е Ярослав, от Чехословакия. Аз съм мис Скелтън. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
Огледах стаята с присвити очи. Александър, високо и кльощаво десетинагодишно българче, дойде при мен.
– Тъкмо се чудехме къде се дяна – заяви ми той с намръщена физиономия. – Всички тръгнаха да те търсят, за принцеса ли се имаш? Ама ти си нова, трябваше да се досетим, че ще се замъкнеш на песнопение.
– Защо не сме в салона с всички останали? – попитах учудено.
– Много си тъпа. Ние сме от социалистическа страна. Не вярваме в Бог и не можем да пеем религиозни песни.
Чувах учениците как пеят в далечината. Репетираха за коледния концерт. Седнах сама встрани и се запитах дали в новото училище имат ксилофон.

Ние сме трима крале
от Ориента, идем с дарове
през реки, поля и планини,
подир звездата, що в небето блести...

Мис Скелтън ни отведе по класните стаи след песнопението.
В столовата ни сервираха обяд. Имаше сладкиш с ягодов конфитюр за десерт. Сейди от новия ми клас, усмихнато момиче със сресана назад къса руса коса и златни лунички, се разкиска насреща ми:
– Имаш конфитюр на носа! Целият е червен!
И ми подаде салфетка.

IV

След часовете застанах до оградата на новото ми училище на Слоун Авеню и зачаках микробуса от посолството заедно с другите българчета. Домъчня ми за Ишрага, Шаиста и Чару. Александър ме оскуба и аз му казах, че е тъп гадняр, но иначе с никого не си приказвах. Гледах как двуетажните автобуси се разминават по улицата, огромни летящи яркочервени петна.


Флора беше внучка на съседите от долния етаж. Гостуваше им за коледната ваканция и двете прекарвахме заедно почти цялото време, кога у нас, кога у тях. Косата ѝ беше подстригана късо, но тя ме увери, че за нула време ще порасне дори по-дълга от моята. Показах ѝ всичките си играчки, книжки и колекции. Гледахме телевизия. Флора не знаеше английски и аз ѝ обяснявах кой е Джон Ленън. Бяха го убили в Америка и по Би Би Си непрекъснато даваха филми и предавания за него. Беше много красив във филма „Помощ!“. По радиото пускаха само песни на „Бийтълс“ и аз карах Флора да танцуваме туист и рок, както бях виждала да правят мама и татко.
Тя искаше кукла Барби, за която аз още есента бях написала писмо до Дядо Коледа – дископевицата суперзвезда с лъскавата цикламена рокля с презрамки и диамантена огърлица. Бях си изрязала снимката ѝ от каталог за играчки. Нямах търпение да дойде денят, в който ще я видя под елхата. Един ден обаче бабата на Флора ни взе със себе си по магазините и ѝ я купи. Дядото на Флора беше посланикът на Народна република България в Лондон.
В края на ваканцията мама ми каза, че Флора ще остане в Лондон и ще бъде в моя клас. – Ще си имаш българско другарче, с което да ходиш на училище – съобщи ми тя приповдигнато. – Ще я запознаеш с другите деца и ще ѝ помагаш с английския и с уроците, защото е нова.
Училището ми беше правоъгълно и красиво, с градина на покрива, където всеки клас си имаше кътче, в което засаждаше цветя в стари саксии. Беше близо до нас на Кенсингтън Парк Роуд и мама или татко ме водеха сутрин и идваха да ме вземат следобед. После минавахме през магазинчето за вестници, откъдето ми купуваха бонбони или шоколад, и отивахме на разходка в Хайд Парк да видим патиците в езерото. Мама и татко сядаха да пият кафе в модерния ресторант „Серпентината“, чиито стъклени куполи отвън приличаха на полуразтворени чадъри, а вътре все едно се намираш в космическия кораб от „Седморката на Блейк“. Никога не бързахме да се приберем. Когато обаче Флора започна да идва с мен на училище, шофьорът на дядо ѝ ни караше сутрин с черния мерцедес и пак с черния мерцедес ни чакаше след часовете. Запознах Флора с трите ми най-добри приятелки, най-красивите момичета, които някога бях виждала: суданката Ишрага, която сякаш цялата бе направена от шоколад, пакистанката Шаиста – с вълниста черна коса до кръста, винаги облечена в копринени рокли със златисти нишки, и индийката Чару с кожа в същия цвят като кафето с мляко, което мама пиеше сутрин. Само че Флора не можеше да си говори с тях, затова не се сприятелиха.
В училище приятелите ми ме питаха дали Флора не ми е сестра, защото си говорехме на български и защото баба ѝ ѝ беше купила ластични дънки и шарени чорапи като моите. Аз обяснявах, че тя отскоро е в Лондон и че ми е съседка от долния етаж. И че дядо ѝ и баща ми работят заедно в българското посолство. Тогава всички се учудваха – не знаели, че съм българка. Ако им бях казала, нямаше да ми повярват. Както не ми вярваха, че съм принцеса. В Англия кооперациите имаха имена – нашата се казваше Prince’s House, къщата на принца. Бях сигурна, че щом живея там, значи аз съм принцеса.
Трябваше само да се появи принцът. Обаче синовете на английската кралица – Чарлс, Андрю и Едуард – не ми приличаха много на принцове. Колко би било прекрасно принцът всъщност да е Боби Фаръл от „Бони Ем“, облечен в блестящ сребърен костюм, с диамантена корона на главата... Да ми пее с мек, дълбок глас и да танцуваме заедно на тъмно сред разноцветни дисколампи, както правеха „Бони Ем“ по телевизията.
Толкова се вълнувахме всички в училище – принц Чарлс се беше сгодил и скоро щяхме да си имаме истинска принцеса. През лятото щеше да се ожени за прекрасната лейди Даяна Спенсър, беше ѝ подарил годежен пръстен с огромен син сапфир, заобиколен от малки диаманти. Цял Лондон се готвеше трескаво за сватбата. А лейди Даяна беше толкова красива, че вестниците и списанията преливаха от нейни снимки. С Ишрага, Шаиста и Чару непрекъснато ги събирахме и залепяхме в специални албуми за изрезки с принца и бъдещата принцеса на корицата. Бабата на Флора обаче не ѝ купи такъв албум.
Всяка сутрин цялото училище се събираше във физкултурния салон на песнопение. Флора седеше безмълвно до мен, докато аз пеех в един глас с всички. Учителката ни, мис Симпсън, ме извика един ден настрана.
– София, защо твоето другарче не пее с останалите?
– Още не знае песните – обясних аз.
– Тогава може би ще е добре да вземеш една книжка вкъщи и да ги пеете заедно след училище. Флора много напредна с английския благодарение на теб, затова моля те да ѝ помогнеш да научи песните, защото великденският концерт наближава.
Мис Симпсън ми се усмихна и ми подаде молитвената песнопойка.
Вечер, след като си напишехме домашните, аз карах Флора да пее с мен.

О, Марийо, Mарийо, що
ще сториш с твойто тъй гъсто
и безценно миро?
Нозете на Бога с него ще умия
и с косата си ще го попия – рече Мария.
– С косата си ще го попия.

В една от тези вечери главата на дядо ѝ щръкна през процепа на вратата, която бяхме оставили открехната.
– Какво пеете вие двечките? – попита ни той без усмивка.
– Готвим се за великденския концерт в училище, дядо – обясни Флора. – София ми помага да науча песните.
– Чудесно – с равен глас изрече посланикът. – София, хайде вече, става късно, вашите сигурно те чакат.

II

След великденския концерт татко ми каза, че ще се местя в ново училище. Старото било много малко, а и вече нямало да си имам българско другарче, тъй като Флора се прибирала в България в края на учебната година. Наесен съм щяла да започна в по-голямо и по-хубаво училище в Челси, където ходели всички български деца от посолството. Микробус щял да ме взема от къщи и да ме връща обратно следобед. Татко вече беше видял училището и ме уверяваше, че страшно ще ми хареса.
– Татко, тук си имам английски другарчета, освен това трябва да свиря на ксилофон на следващия коледен концерт!
– В новото училище ще ти е по-добре, ще видиш. И за нас с мама ще е по-лесно, няма всеки ден да те водим и да те вземаме.
Разплаках се на мама.
– Толкова беше хубаво, когато двамата с татко ме вземахте след училище и се прибирахме пеша. Защо не може пак така, когато Флора си замине? – умолявах аз. – И без това не обичам да се возя в черния мерцедес, седалките му са като направени от човешка кожа!
– Маме, я стига! – Майка ми се засмя, но сякаш малко насила. – Вече си на осем години! Не може да плачеш за такива неща, не си малка!
Колкото и да ги молих, нашите не искаха и да чуят повече за старото ми училище. Дойде май месец, аз слязох по главното стълбище и за последен път плъзнах пръсти по хладните лакирани тухли на стената.

III

Татко беше прав. Новото училище много ми хареса. Приличаше на замък от времената на феи и рицари. Входът беше от сив камък, над него на кълбовиден орнамент пишеше: „Основано през 1897 година“. Освен това се намираше само на една улица от апартамента, където е живяла лейди Даяна преди вълшебната ѝ сватба и преди да се настани в двореца „Кенсингтън“, близо до старото ми училище. Вече като истинска принцеса.
Дворът беше огромен, разделен на две от два древни портала, на които пишеше съответно „Момчета“ и „Момичета“. В едната част момчетата разкървавяваха коленете си в игра на мач, а в другата на асфалта бяха нарисувани квадрати с числа в средата и момичетата играеха на „дама“ през междучасията.
На първия учебен ден мис Фрийман, нашата учителка, ми се усмихна. В класната стая имаше огромен аквариум с парче прозрачно желе в него. По желето бяха равномерно разположени точки, които приличаха на черни зърна леща.
– Скоро ще се превърнат в попови лъжички – обясни ми мис Фрийман. – От точките ще израснат опашки, след това крачета. Тогава ще отидем да ги пуснем в езерото на Хайд Парк.
Тръгнахме към физкултурния салон за песнопение. Седнах по турски на пода с новите си съученици. По средата на първата песен една учителка ме потупа по рамото и ме извика настрани. Заведе ме в една класна стая, където всички българчета, с които пътувахме в микробуса, седяха и четяха, играеха игри или си приказваха.
– Познаваш повечето деца тук, нали, София? – попита ме учителката. – А онова момиченце там е Анна с брат си Сергей. Те са от Съветския съюз. А това е Ярослав, от Чехословакия. Аз съм мис Скелтън. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
Огледах стаята с присвити очи. Александър, високо и кльощаво десетинагодишно българче, дойде при мен.
– Тъкмо се чудехме къде се дяна – заяви ми той с намръщена физиономия. – Всички тръгнаха да те търсят, за принцеса ли се имаш? Ама ти си нова, трябваше да се досетим, че ще се замъкнеш на песнопение.
– Защо не сме в салона с всички останали? – попитах учудено.
– Много си тъпа. Ние сме от социалистическа страна. Не вярваме в Бог и не можем да пеем религиозни песни.
Чувах учениците как пеят в далечината. Репетираха за коледния концерт. Седнах сама встрани и се запитах дали в новото училище имат ксилофон.

Ние сме трима крале
от Ориента, идем с дарове
през реки, поля и планини,
подир звездата, що в небето блести...

Мис Скелтън ни отведе по класните стаи след песнопението.
В столовата ни сервираха обяд. Имаше сладкиш с ягодов конфитюр за десерт. Сейди от новия ми клас, усмихнато момиче със сресана назад къса руса коса и златни лунички, се разкиска насреща ми:
– Имаш конфитюр на носа! Целият е червен!
И ми подаде салфетка.

IV

След часовете застанах до оградата на новото ми училище на Слоун Авеню и зачаках микробуса от посолството заедно с другите българчета. Домъчня ми за Ишрага, Шаиста и Чару. Александър ме оскуба и аз му казах, че е тъп гадняр, но иначе с никого не си приказвах. Гледах как двуетажните автобуси се разминават по улицата, огромни летящи яркочервени петна.