page contents Книжен Ъгъл: „Деветте кръга“ на Диана Петрова - роман за женската сила да се отдадеш
Предоставено от Blogger.

„Деветте кръга“ на Диана Петрова - роман за женската сила да се отдадеш

2.7.18

От небостъргачите на София до върховете на Пирин, от бреговете на Марсилия до тесните канали на Венеция, новият роман на Диана Петрова събира противоположни светове и чертае страстния път към пълното сливане с другия

"Това е моят първи експеримент в любовната литература, но не е първи в еротичната, казва Диана Петрова. Традиционно книгата ми костваше едно уволнение, шест месеца на борсата и физически срив в края, но се забавлявах както никога досега. Навлязох в света на Габриела с такава сила, че без малко да се влюбя в идеалния ѝ мъж. Момичета, желая ви да изживеете своя роман като моята героиня! Той е картичка с пожелание за всички, които имат нужда да бъдат пометени от голямата любов."

„Деветте кръга“ е роман за женската сила да се отдадеш и да откриеш себе си, приемайки другия. Историята проследява съдбата на двайсет и няколко годишната Габриела. След дълъг престой във Франция Габи се завръща в България с разбито сърце и с надеждата, че тук ще открие новото начало, от което се нуждае, за да рестартира живота си.

Дори не подозира за плановете на съдбата, която я изправя на пътя на Самуил Марков, IT милионер, по когото въздиша цяла София и който ревниво пази личния си живот в тайна.
Самуил винаги е бил устремен към върха - в живота, в бизнеса, в планината. Докато една внезапна среща в кафене близо до офиса му променя пътя, който така грижливо е начертал за себе си...

Привличането между Габриела и Самуил е мигновено, отвъд здравия разум и законите на логиката. Когато са заедно, границите на реалността се размиват в приказна фантазия, която скоро се превръща в кошмар. Милионите от IT бизнеса на Самуил привличат врагове и завистници, които насочват стрелите си към Габриела. Но по-отровни са тайните от миналото, определяли живота им до днес. За да продължат напред, и двамата ще се изправят пред собствените си демони. И ще се изкачат по спиралата на деветте кръга, които ще преплетат съдбите им завинаги.

Диана Петрова е добре позната на четящата публика, защото пише с еднаква лекота и майсторство както за възрастни, така и за деца. Писателската ѝ кариера започва с първата книга с приказки за осиновени деца в България „Двойната планета“. Следват бестселърите за деца „Мъдри приказки“ и „Приказки за цялото семейство“.

„Деветте кръга“ е четвъртият ѝ роман след дебютния „Ана“, с който печели първото място за жена автор в поредицата „Гравитация“ на издателство „Изток-Запад“; „Синестезия“, който попадна в десетката на конкурса „Нов български роман“ на издателство „Сиела“; и „Лилит“.
Финалист е в десетия юбилеен конкурс за роман на корпорация „Развитие“ и носител на специална грамота „Бисерче вълшебно 2018“. Когато не пише, работи в IT сферата.Следва откъс.

Офисът, в който щях да работя, представляваше огромно хале с наредени едно до друго бюра. Първото, което не ми ха­реса, беше, че мониторите се виждаха още от входната врата. Дори от разстояние можеше да се разчете кой какво прави, с кого си пише. Не че имах намерение да се крия, но не ми харес­ваше фактът, че някой щеше да минава зад гърба ми. Посрещна ме служителка по човешки ресурси и двете заедно преминахме между бюрата, за да стигнем до малкия стъклен офис на мени­джъра в дъното на халето.
Щом влязохме, той стана на крака и протегна ръка към мен. Беше висок хубавец, а лицето му изразяваше застинала весе­лост, все едно е актьор с надяната маска на шут, на когото пла­щат, за да развеселява останалите.
– Приятно ми е, Даниел.
– И на мен, Габриела съм.
Продължавах да усещам лекия парфюм на Самуил и си пов­тарях да се отърся от тези мисли, защото трябваше да се съсре­доточа и да направя добро впечатление.
– Откъде идваш? Разбрах, че не живееш в София.
– От Марсилия... имам предвид... от Стара Загора.
– Между Марсилия и Стара Загора има разлика. Все едно да кажеш, че идваш от Варна и от Бургас едновременно – захили се той.
– Възможно е. Може да се изтества.
– Това исках да чуя. Интересно как. Всъщност как би го из­тествала? – попита той и завъртя глава встрани.
 – Много се извинявам, но ако искаш, нека първо я запозная с колегите, защото вече са в сутрешна среща – прекъсна го слу­жителката по човешки ресурси.
– Добре, добре – съгласи се неохотно Даниел. – Габриела, нали така беше името ти, запази отговора за по-късно.
 Не можех да се отърся от миналото и да се доверя на новия си познайник. След случилото се във Франция завинаги нам­разих мениджърите и си обещах никога да не им се доверявам. Струваше ми се, че каквото и да каже този тук, ще е лъжа, даже изкусно сътворена лъжа, която да ми навреди по изобретателен начин. Още не можех да приглуша възбудата отпреди малко и в главата ми бушуваше хаос от мисли на френски, на българ­ски и на английски. Тръгнахме обратно между бюрата, а всич­ки програмисти се обръщаха и ме оглеждаха безцеремонно. В миг се сетих, че съм без сутиен – ето защо се чувствах така, сякаш съм гола! Приведох се с надеждата, че така зърната ми няма да изпъкват толкова ярко. В дъното до прозореца петима души се бяха изправили и разговаряха. Щом се приближихме, служителката ме представи и всички погледи се насочиха към мен. Сведох глава и опитах да се усмихна, така че да изглеждам мила и срамежлива. От опит знаех, че това помага, когато се присъединявам към нов екип, сякаш извинява по-закръглените ми форми. Често се чувствах като балон сред сламки – и в Мар­силия, и тук. Екипът се състоеше от четирима мъже и една жена със свъсенафизиономия . Всички бяха слаби – без жената, кое­то не ме успокои особено. И бяха по тениски, което ме накара да се почувствам съвсем не на място с малко по-официалната си синя блузка.
 – Ще проведем един бърз скръм мийтинг и после ще се зани­маем с компютъра ти. А иначе... аз съм Ивайло – високият мъж с леко изкривени крака ме наблюдаваше с любопитство.
Представих си как се измъчва във фитнес салона да изправи тези криви крака, как си подбира дънките по това дали прикри­ват този вероятно вроден дефект и че сигурно е с тази профе­сия, защото никъде другаде не би могъл да се справи. Изпитах моментална антипатия към него. Приличаше на издължено, пренебрегвано дете, което се мъчи да изглежда щастливо като останалите, за да го харесат. Лошото беше, че вероятно ще ми е тийм лидер и трябваше някак да превъзмогна първото си впе­чатление за този човек. Беше много важно как ще подходя към него, макар хич да не ми се искаше да се преструвам, че го ха ­ресвам. Покрай les problиmes franзais преструвките ми бяха ом­ръзнали и вече не исках да ги използвам дори срещу заплащане.
Свъсих се, защото макар да пишех технически хелпове в Марсилия, не участвах активно в работата с останалите. Об­менях си имейли с тях и стоях някак встрани от общия живот в офиса. Разговарях само с шефа си. Нямах представа какво е „скръм“ и внезапно се почувствах като пълна глупачка. Тези момчета тук, обути в дънки и маратонки, знаеха за компютрите повече, отколкото бях научила през целия си живот. Дадох си сметка, че трябва да разучавам всички непознати думи, които произнасяха, за да не изглеждам нелепо. Веднага планирах да използвам опита си от писането на техническа документация. Можех да разучавам непознатите думи и да гледам ютуб кли­пове, в които някой обяснява практическите занимания с тях. Почти бях сигурна, че това ще помогне.
 Докато аз панически търсех пътя, по който да поема в тази изцяло нова за мен среда, всеки от екипа разказваше за това, което е правил вчера и какво предстои. Обсъждаха проблеми­те си и от всичко, което говореха, не можех да разбера почти нищо. Това ме попритесни и възбудата ми от срещата със Са­муил напълно се изпари.
 Започнах да ги разглеждам.
Валери беше дребосък с яки ръце на селско момче, несъраз­мерно дълги спрямо тялото. Кафявите му очи се кокореха лю­бопитно, все едно е маймунче, затворено в клетка от монитори. Веднага си помислих, че този човек има сериозно хоби и ра­боти тук само за да припечелва. Бях любопитна да узная дали предположението ми ще се окаже вярно, но определено усетих топлина в излъчването му.
Иван приличаше на крокодил, от онези, чиято кожа е гру­ба и състарена като брюкселско зеле. Той премяташе кутия цигари в ръцете, а коремчето му се разливаше над колана на дънките. Този вероятно беше под осемдесети набор и отдалеч личеше колко се дразни от това, че си губи времето тук. Нямах идея дали има нещо сериозно за правене, но си го представих, разпльоскан на дивана как гледа мачове с бира в ръка, оригва се и устата му мирише на лошо.
Прехвърлих погледа си на единствената друга жена в екипа – Деница. Дупето ѝ беше по-налято от моето. „Точно както е мо­дерно в момента“, рекох си. Имаше твърде тясна талия, а надолу се разливаше като кофа с похлупак и едва побираше пищните си задни части в твърде тесни дънки. Лицето ѝ беше обезцве­тено – все едно преди е имало руменина, но нещо в офисите, в естеството на работата или в личния ѝ живот го е умъртвило по този изключително жесток начин, така че да изглежда едновре­менно живо и мъртво.
– Стигнахме до теб – прекъсна мислите ми Ивайло. – Какво си правила вчера, какво ще правиш днес и какво утре?
– Аз... – заекнах.
Всички се засмяха.
– Няма нужда да казваш какво си правила вчера – протег­на длани Ивайло като съвременен Пилат Понтийски. – Исках просто да ти покажа в какво ще се състоят сутрешните ни сре­щи. Провеждаме ги към единайсет, те са едно от по-важните неща, част от процеса – той изсъска на думата „процес“ и цяла­та ми кожа се наелектризира.
 Вече знаех какво ме дразни у него – той беше повярвал на ролята, която играеше във фирмата. И се криеше зад нея, така че не можех да направя разлика между роля и човек. Познавах този тип поведение, познавах го твърде добре, за да не го усетя веднага. Пекс – мъжът, заради когото избягах от Франция, се държеше по същия начин в работна среда, и то винаги когато от него се искаше да покаже сила. Следкато назовах вероятната причина, някак се успокоих и вече можех да се съсредоточа в съществото на разговора.
– Не знам какво да кажа – усмихнах се.
– Няма нищо. Аз ще го кажа вместо теб. Сега ще ти помог­нем със сглобяването на компютъра, освен ако не си работила в „Икеа“ и не можеш да го направиш сама.
– Не съм. Но мога да опитам.
 Отново всички се подсмихнаха.
– Момчетата ще ти помогнат, заедно с Валери ще инсталира­те пощата и той ще ти покаже приложенията, с които работим.
– Добре. Благодаря на Валери тогава.
 – Моля – отговори Валери, който изговори думата така, че всички звукове в нея се чуха ясно и отчетливо, без да се сливат. Беше нещо като нарочно по-бавното говорене пред чужденец или на малко дете.
 Прекомерната откритост и искреност на всички ме поупла­шиха. Не бях свикнала всеки да разказва за това, което прави – в марсилския офис всички се подмазваха на всички и там беше важно да притежавам вграден усет, за да разпозная намерени­ята им. Имах чувството, че тук намеренията се декларират на висок глас като пътническите съобщения по гарите и в метро­то – ясно, отчетливо и постоянно.
Намирах се в детска градина и това донякъде ме поуспокои. Каквато и да беше техническата работа, щях да се справя с ко­муникацията.
 Огледах залата отново. Програмистите се настаняваха на бюрата си, разказваха си шегички, а някои слизаха да пушат долу пред сградата.
Иван, който бе обут в дънки с ниска талия, се залови мълча­ливо да вади кутията на компютъра изпод бюрото ми. Започна да се дупи и да пъха кабели, а през това време аз заковах по­гледа в цепката на дупето му. Чудех се, кои ли момичета харес­ват такива мъже, дали си имаха половинки. Същевременно се радвах, че поне засега тук, в работата, не харесах никого като сексуален обект. Това означаваше чисти професионални отно­шения. Колко хубаво! Опитах да помогна, като свържа мишка­та с един от портовете на компютъра, но не успях.
– Остави. Аз ще го направя – рече просто Иван.
Изчервих се от непохватността си, но с удоволствие забеля­зах, че никой не се стараеше да я изтъква, както се случваше в Марсилия.
Там, където поставихме монитора ми, той се виждаше само от няколко души и за миг се зачудих как така дават това място на новобранец като мен. Бързо разбрах защо никой не харес­ва мястото. Беше твърде светло – слънцето проникваше през щорите и заслепяваше очите, но аз нямах никакъв проблем с това. След хладния мизерен марсилски офис, тук ми се струва­ше като в петзвезден хотел. Щом пуснахме компютъра, Валери се приближи, грабна една топка от онези, върху които можеше да се сяда, и се настани до мен. Започна да ми обяснява всичко на ясен и достъпен език. Повтаряше и отново произнасяше ду­мите така, сякаш отдава повече внимание на отделните звуци, отколкото на групирането им в други, по-големи словесни кон­струкции. Нямах търпение да станем по-близки с него, за да го разпитам как е усвоил този начин на говорене и каква е причи­ната за него.
– Шефе, да ѝ настроя ли часовника на бургаско време.
– Какво значи бургаско време?
– Глупости – обади се Ивайло, който беше запушил ушите си със слушалки, макар да бях сигурна, че не слуша музика.
– Бургаско време – рече по-предпазливо Валери, като започ­на да се озърта, сякаш се опасяваше, че прави нещо нередно, – е да идваш в десет и половина.
– То нали по договор е в девет и половина.
– Именно де. Ние тук сме се разбрали да идваме в десет и половина, ама не го разправяме на Даниел.
 – Дадено – подадох ръка аз, а той я плесна малко вяло. – Той да не е от Варна?
– Откъде разбра?
– Не е трудно – казах.
 На обяд направихме кратка почивка, в която всички отидо­хме да хапнем в една близка кръчма. Беше на самообслужване, а опашката беше голяма. Нямаше достатъчно маси и едва на­мерихме една, на коятода седнем. Бързахме, защото усещахме укорителните погледи на останалите чакащи, които стояха с пълни табли и се озъртаха за места.
Гълтахме храната на големи хапки, а за говорене нямаше време. Окапах се с малко зехтин от салатата, която си поръ­чах, и се опитах да изтрия петното. То се размаза още повече и това като че ли поотпусна Валери, който очевидно нямаше про­блем да се справя едновременно и с дъвченето, и с говоренето. Спомних си за щръкналите си зърна, но добре, че той започна да разказва за сноуборда си и за спусканията, които правел на Боровец почти всеки уикенд през зимата. Успя да ме разсее от мислите за собствената ми непохватност. Значи бях познала, че има сериозно хоби. Единственото, което го спирало да си намери гадже, било, че ще се меси в свободното му време. Ско­ро трябваше да ставаме. Обедната почивка ми се видя твърде кратка – в Марсилия беше доста по-продължителна за сметка на работното време. В офиса отново се заловихме за работа. Не ми остана време да си погледна смартфона до шест без пет, когато Валери вече се приготвяше да си ходи. Благодарих му от сърце, защото начинът, по който ме въведе в работата, беше приятелски, а не през пръсти и по задължение, както го праве­ха французите. Чудех се дали да го отдам на самия човек, или на културата в софтуерните ни фирми. Замислих се, че никога не бях работила в България, само бях учила. Времето щеше да покаже, казах си, и най-сетне погледнах смартфона си. Там вече имах съобщение от Андре, което гласеше: „Имат ужасни при­чески, нали!“, което най-сетне ме поотпусна. Краят на работния ден настъпваше.
Едва сега осъзнах, че не съм мислила за сутрешния случай. Беше се изпарил от главата ми като красив сън – нещо нере­ално и от друг свят, което никога няма да се повтори. Главата ми вече бръмчеше. Опитвах се да запомня всички неща, които Валери ми беше предал, и не спирах да си записвам в тетрадка. Исках да запаметя всичко за програмата, исках да стана добра в работата си.
Излязох и се разходих през градинката на НДК по „Витош­ка“, чак долу до църквата „Св. Неделя“. Исках да ме облъхва вятърът, да усещам ароматите на пица и фрешове, които се раз­насяха от сергиите на уличните търговци, да не мисля за нищо и просто да се насладя на свободното движение на тялото си без сутиен в напълно непознат град в началото на новия си живот.
Оставих няколко левчета на двама музиканти, които свиреха на барабанче и цигулка. Музиката им беше весела и на моменти сърдита – като бърборенето на майка ми в добрите ни години заедно. Вероятно трябваше да ѝ се обадя отново, но не сега, не днес. Направих още няколко крачки напред и видях свободна пейка. Седнах там и разположих едната си ръка на облегалка­та. В главата ми се боричкаха думи на френски, подвиквани­ята на шофьорите, тихото жужене в марсилските кафенета и паниката, която обземаше закъсняващите за работа. Можех да се закълна, че вятърът идва право от Марсилия, усещах го как прониква в костите ми – тук, насред главната улица в София. Притворих очи. Отворих ги внезапно като навита кукла. Погле­днах нагоре към малките старинни тераски на апартаментчета та над магазините. Вдишах дълбоко, защото имах чувството, че няма да издържа на наситения порив на лятото да се разгори, че няма да оцелея, ако чувствам всичко навън толкова свое.