page contents Книжен Ъгъл: Да поиграем на „Копнеж“. Някой трябва да умре
Предоставено от Blogger.

Да поиграем на „Копнеж“. Някой трябва да умре

7.8.18

„Жестокост в наш стил” на Араминта Хол съчетава еротика и насилие в комбинация, която ще ви остави без дъх до края

Майк и Верити имат своя специална игра. Копнежът. Играта включва съблазняване на мъже и появата на Майк в точния момент, за да спаси своето момиче. След което се отдават на неистовото си желание, възбудени от тръпката и агресията. Те играят своя Копнеж пак и пак, двама души, които са се открили един друг в света.

Майк е имал тежко детство, но появата на Верити му дава сила да го преодолее. Сега той прави всичко заради нея – има перфектната работа, готви се да купи къщата, за която и двамата мечтаят. Знае, че ще бъдат щастливи заедно. Завинаги.

Ала тя вече не вдига телефона и не връща имейли... а скоро става ясно, че е напът да се омъжи за друг. И Майк вече е наясно, че залозите в тяхната толкова специална игра са се вдигнали. Започнал е нов Копнеж. Сега вече някой трябва да умре.

Смайващ и обсебващ, трилърът на Араминта Хол Жестокост в наш стил (Deja Book, превод Надя Баева) изследва границите между истината и лъжата, между любовта и притежанието, между живота и смъртта. Следва откъс.

Правилата на „Копнеж“ бяха прости. С Ви отивахме в предварително избран нощен клуб, отдалечен от жилището ни. Пътувахме заедно дотам, но влизахме поотделно. Отивахме на бара и заставахме достатъчно отдалечени един от друг, за да изглежда, че не сме заедно, но и достатъчно близо, че винаги да я държа в полезрението си. После чакахме. Никога не отнемаше много време, а и как иначе, когато Ви беше толкова бляскава? Някой нещастник я приближаваше и предлагаше да я почерпи питие или я канеше да танцуват. Тя подхващаше лек флирт. Аз бях в готовност, очите ми не се отделяха от нея, тялото ми бе напрегнато, за да се устреми в нужния момент.
Имахме си сигнал: щом тя вдигне ръка и подръпне сребърния орел, който винаги носи на синджирче на врата си, аз трябва да се включа. В онези сумрачни и пулсиращи помещения се провирах през множеството, дръпвах никаквеца, който точеше лиги по нея, и го питах как си позволява да говори с приятелката ми. И тъй като съм подходящо сложен като височина и ширина, защото на Ви ѝ харесва да вдигам щанги и да започвам деня си с крос, въпросният тип неизбежно се оттегляше, вдигнал отбранително длани пред уплашеното си лице. Понякога не можехме да изтърпим и започвахме да се целуваме или отивахме в тоалетната и се чукахме в някоя кабинка, а Ви не се сдържаше, тъй че всеки можеше да я чуе. Друг път го правехме у дома. Във всеки от случаите целувките ни имаха вкус на „Съдърн къмфърт“, любимото питие на Ви.
Ви беше тази, която кръсти играта ни в една от онези тъмни ледени вечери, когато дъждът изглежда като мазни струи по прозорците. Ви носеше черна тениска, която бе като кадифе на допир. Плъзгаше се по заоблените ѝ гърди и знаех, че не носи сутиен. Тялото ми реагира на нея, както го правеше винаги. Тя се разсмя, когато се изправих и поставих дланта ѝ върху пламналия си гръден кош.
– До това се свежда всичко, което правим, Майки. До един сме такива. Копнеем за нещо.
Вярно ще е да се каже, че „Копнеж“ винаги е принадлежал на Ви.
Част от мен не иска да предаде всичко това на хартия, но адвокатът ми каза, че трябва да го направя, защото искал да има ясна представа за ситуацията. Твърди, че не може добре да се ориентира в разказа ми. Също така смята, че ще ми е полезно, щял съм да разбера по-добре как стоят нещата. Според мен той е идиот. Но и бездруго няма какво да върша по цял ден, докато седя в противната килия само с Дебелия Тери за компания – мъж, чийто врат е по-дебел от бедрата на повечето хора – и го слушам как мастурбира пред снимки на знаменитости, които не познавам.
– Още ли ти е заключена устата? Не съм достоен събеседник за теб, така ли? – казва ми в повечето сутрини, докато лежа мълчалив на нара си. Не му отговарям, но той не отива по-далеч, защото тук, вътре, ако си убил някого, неизменно си спечелваш неохотен респект.
Трудно ми е да повярвам, че няма и година, откакто се върнах от Америка. Имам чувството, че е минал цял един живот, два дори. Но е факт, че се прибрах у дома в края на май, а сега, когато седя и пиша в тясната мрачна килия, е декември. Декември може да е топъл и приятен, но този е студен и еднообразен, нижат се все сиви дни и мъглата изобщо не се вдига. Във вестниците пише, че смог е обвил Лондон, сякаш милион викториански души са надвиснали над Темза. Но много добре знаем, че в действителност са трилион миниатюрни химически частици, които замърсяват въздуха и телата ни, карат самата ни същност да мутира и да се променя.
Мисля, че Америка постави началото на бъркотията. С Ви не ни бе писано да се разделяме, само че ни съблазни перспективата за пари и възможността да забързаме времето. Помня, че тя ме насърчаваше да замина; казваше, че ще са ми нужни пет години да спечеля тези пари в Лондон, а в Ню Йорк щях да го направя за две. Права беше, разбира се, но сега не съм сигурен, че парите си струваха. Имам чувството, че изгубихме нещо от нас самите през тези години. Сякаш се бяхме разтегнали от усилието до степен да изтънеем и да престанем да бъдем реални.
Но къщата ни е реална и може би тъкмо там е работата. Завива ми се свят от това уравнение: две години в ада са еквивалентни на къща в Клапам с четири спални. Казано така, звучи като виц. Звучи, сякаш никой човек с ума си не би си продал душата на тази цена. Но съществуването на къщата потвърждава факта. Тя ще ни чака, без да ни съди. Нея ще я има.
Наех съгледвач за недвижими имоти, когато вече знаех, че се връщам. Представях си я как обхожда лондонските улици с пистолет в ръка и души потайно за къщи, преметнала вече няколко през рамо, а от раните им капе кръв. Тя ме затрупваше със снимки и подробности и седнал на бюрото си в Ню Йорк, ги разглеждах, докато образите се размажеха пред очите ми. Установих, че мен лично не ме е грижа какво ще купя, но бях много конкретен в изискванията си, тъй като знаех какво би искала Ви. Внимавах за квартала и за изложението. Помнех, че градината трябва да гледа на югоизток, и настоявах къщата да е с врата в центъра на фасадата и прозорци от двете страни, защото според Ви такива сгради изглеждаха по-приветливи. Има стаи от двете страни на коридора, стаи, които като дете дори не бях знаел, че съществуват, но Ви ме осведоми, че си имали конкретни названия: гостна и библиотека. Само че книжните ми рафтове още стоят празни, а гости не възнамерявам да каня. Трапезарията с кухненски бокс, както агентите по недвижими имоти обичат да наричат всяко голямо помещение, съдържащо оборудване за готвене, заема задната част на къщата по цялата ѝ дължина. Предишните собственици са придали около метър и осемдесет към къщата по посока на градината и са остъклили пространството, а двойните плъзгащи врати се отварят с лекота, с каквато движиш ръката си във вода.
Настилката с йоркширски камък и подово отопление в това помещение преминава и в градината, така че когато вратите са отворени, излизаш навън, без да усетиш промяна в текстурата под краката си.
– Сливане с природата – заяви Тоби, агентът по недвижими имоти, така самодоволно, че ръцете ме засърбяха да го фрасна. – Практически са присъединили цялата градинска площ към къщата – добави безсмислено, като посочи издълбаните в земята огнище и вана, вграденото барбекю, изработения с вкус шадраван. Късмет имаше, че вече си представях как Ви се любува на всички тези детайли, иначе на мига бих си тръгнал от къщата.
А това би било жалко, тъй като вторият етаж ми е любимото място. Направих преразпределение, като обединих всички задни стаи и се получи онова, което Тоби без съмнение би нарекъл „основния апартамент“, но си е чисто и просто една голяма спалня с присъединена гардеробна и луксозна баня. Избрах скъпи материали: коприни и кадифета, мрамори и кремък, най-приятния за допир от всичко. Имам тежки завеси на прозорците и хитроумно осветление – приглушено и чувствено или ярко и живо на точните места.
В предната част на къщата са разположени още две малки спални, а в подпокривното пространство има спалня с баня и излаз към тераса, гледаща към двора. Фантастично за гости, както отбеляза Тоби.
Също така положих особени грижи за мебелировката. Струва ми се, че бихте я определили като изискан микс от модерно и антики. Модерно за всички практични неща като кухня, бани, аудиосистеми, осветление и други подобни. Антики за всички емблематични елементи. Станах малко нещо като експерт да претърсвам магазини и да звуча, все едно знам за какво говоря. Освен това открих едно поле в Съсекс, което се трансформира в гигантски пазар за старинни предмети четири или пет пъти годишно. Хора от Източна Европа пристигат с огромни камиони, пълни с вещи от миналото им, и се присмиват на всички нас, задето сме готови да се разделим със стотици лири за неща, които биха били изгорени в техните държави. По подразбиране е ясно, че се пазарите с тях, но често не си правя труда, често бивам поглъщан от експонатите. Защото има нещо невероятно в това да прекараш ръка по облегалката на кресло, да усетиш издатини и хлътнатини и да осъзнаеш, че твоята е само една от многото ръце, които трябва да са вършили същото.
Последния път купих скрин и като се прибрах у дома и го отворих, видях безброй телефонни номера, изписани с молив на вратата отвътре. „Марта 03201“, „Коси 98231“ и така нататък, и така нататък. Почувствах всичко това като история без начало, среда и край. Създаде ми впечатление за бележки, водени от частен детектив при разследване, или дори за следи в случай на убийство. Бях си представял как ще отстраня горния пласт и ще го боядисам в тъмносиво, но след като открих номерата, оставих го точно както си беше, с лющещата се зелена боя и чекмедже, което заяжда, като се опиташ да го отвориш. Развих привързаност към неопределеността на номерата. Допада ми мисълта, че никой от нас никога няма да разбере какво точно се е случило с тези жени или с човека, записал телефоните им. Но не съм сигурен как Ви ще възприеме скрина. Вероятно ще иска да заличи написаното.
Цветовете на всички стени принадлежат на Ви. Наситено синьо и други тъмни цветове, на места дори черно, за което интериорната дизайнерка ме увери, че вече не се смятало за депресиращо. Насърчи ме да се спра на лъскаво черно за външните страни на шкафовете в гардеробната стая, а за вътрешността избрахме аленочервено. Обясни ми, че комбинацията била наистина разкошна, но не съм съвсем сигурен, че беше права, защото всичко, което виждам, щом вляза, е кожена тъкан и засъхнала кръв.
Едва ли не първата поща, която получих, след като се нанесох, беше покана за сватбата на Ви. Пристигна в кремав плик и тежеше върху дланта ми, а още не така привичният ми нов адрес беше калиграфиран с качествено мастило. Същата артистична ръка беше отбелязала името ми в горния край на поканата, която беше от мека и плътна хартия, а буквите върху нея бяха черни и релефни. Останах взрян в името си задълго, толкова дълго, че успявах да си представя ръката, държала писалката, и да съзра деликатните криви, които беше използвала. Част от буквата „и“ беше размазана, но иначе беше самото съвършенство. Занесох поканата в салона и я поставих върху рамката на камината под позлатеното огледало и зад високите сребърни свещници. Забелязах, че пръстите ми трепереха леко, и знаех, че кожата ми е по-гореща, отколкото се полагаше за деня. Задържах дланта си върху хладния мрамор и се концентрирах върху сложните волути, придържащи съвършено плоския плот. Те ми напомниха, че чистият и безупречен мрамор е един от най-желаните материали, познати на човечеството, но също така най-труден за намиране. Ако е лесно, вероятно не си струва да бъде намерено, заяви ми веднъж Ви, и това ме накара да се усмихна, застанал в салона си с длан, опряна в мрамора.
Знаех какво правеше тя; всичко беше наред.
Бях пратил имейл на Ви от Ню Йорк, за да я уведомя, че се връщам у дома. Именно тогава тя отговори, за да обяви, че ще се омъжва. Това беше първата форма на кореспонденция между нас от Коледа и новината ме разтърси жестоко. Бях спрял да се мъча да се свържа с нея през февруари и ѝ пратих имейла в края на април, което значеше, че е имала два месеца да срещне някого и да приеме предложението му за брак. Знам, че ще се изненадаш – беше написала,  – но също така си мисля, че мълчанието ти през последните месеци означава как също като мен си приел, че нещата между нас са приключили, и искаш да продължиш напред. Кой знае, може и вече да си го направил! Наясно съм, че решението ми изглежда прибързано, но също така знам, че постъпвам правилно. Чувствам, че ти дължа извинение за начина, по който реагирах на случилото се на Коледа. Може би просто ти си осъзнал преди мен, че между нас е свършено, и аз не биваше да се държа така, просто трябваше да седна и да разговарям разумно с теб. Надявам се, че ще се радваш за щастието ми, и също така разчитам, че ще успеем да бъдем приятели. Ти беше и си много важен за мен и не мога да понеса мисълта да не присъстваш в живота ми.
В продължение на няколко дни се чувствах просто вцепенен, все едно до мен се беше взривила бомба и беше разчленила тялото ми. Но бързо осъзнах колко прозаична беше подобна реакция. Освен цялата обич, която Ви очевидно все още изпитваше към мен, тя даваше вид да се намира под впечатлението, че аз съм искал връзката да приключи. Вятърничавият тон беше толкова далечен от този на Ви, която познавах, че за момент се почудих да не е била отвлечена и някой друг да пише имейлите ѝ. Далеч по-правдоподобното обяснение беше, че Ви не е на себе си или е възприела този дух, за да ми прати скрито съобщение. Съществуваха две актуални обяснения: или беше изгубила ума си заради стреса, който ѝ причиних по Коледа, и се беше хвърлила в обятията на първия нещастник, или искаше да си платя за стореното. Засега второто изглеждаше по-вероятно; все пак ставаше дума за Ви и тя имаше нужда да се превърна в свидетел на собственото си разкаяние. Все едно редовете на имейла ѝ се бяха разпаднали и зад тях прозираха истинските ѝ думи. Това беше игра, нашата любима игра. Беше очевидно, че подхващаме нов и по-комплициран вариант на „Копнеж“.