Книжен ъгъл

Още една едновременно трогателна, но и много забавна човешка история, вдъхновила екранизация след успеха на романа „Треска за лалета”, от световноизвестната британската писателка и сценаристка Дебора Могак

Романът „Най-екзотичният хотел „Мариголд” (Сиела, превод Анелия Янева), чието име заимства и филмът по книгата с участието на Джуди Денч и Маги Смит, ни повежда на щуро приключение в пъстроцветна Индия, където група самотни британски пенсионери преоткриват живота и себе си, напомняйки ни, че не е важно на каква възраст е човек, а на колко се чувства.

Сюжетът ни въвежда в колоритната копания на група английски пенсионери, всеки от които, принуден от различни обстоятелства, решава да напусне дъждовната Англия и да поеме към далечна Индия. Възрастните британци – на пръв поглед коренно различни един от друг, но в действителност близки по съдба на този етап от живота си – заминават за бившата британска колония, където планират да прекарат последните си години под слънчевите лъчи, обливащи хотел, рекламиран като „най-екзотичния хотел „Мариголд” в Бангалор. Макар хотелът да не е това, за което се твърди в рекламата, в този нестандартен старчески дом ги очакват куп комични ситуации. Героите на Дебора Могак ще се впуснат в шеметно приключение, което ще им помогне да намерят себе си и да преоткрият смисъла на живота на старини, a докато го правят, ще ви разсмеят от сърце.

Дебора Могак (1948) е авторка на общо 18 романа и 2 сборника с разкази, както и на не един и два телевизионни сценарии. Номинирана е за Наградата на Британската филмова академия за адаптирания сценарий на филма „Гордост и предразсъдъци“ от 2005 г. Следва откъс.

– Когато клатят глава, това не значи „не“, а „да“, Евелин.

– Е, не е точно така – поправи я съпругът ѝ. – С това искат да кажат: да, ако това е, което искаш да бъде.

– Не усложнявай нещата, Дъги. Така я объркваш. – Жан отново се обърна към Евелин, надвесвайки се през пътеката между седалките. – Това човек го вижда в магазините и къде ли не из Англия, естествено, но в Индия е нещо симптоматично за целия субконтинент, за тяхната философия, за тяхната индийска същност. – Тя се дръпна назад, за да направи място на един от пътниците да мине. Хората бяха приключили с вечерята и сега се упътваха към тоалетните. Редяха се на опашка отпред, изложени на погледите в своята нужда. Жан Ейнсли отново се надвеси през пътеката. – Това е приемането на кармата.

– Освен това и много силно чувство за гостоприемство – добави Дъглас. – Желание да угодят на посетителите в страната им…

– Не може да ги питаш нищо директно, като например колко време ще отнеме това или онова – продължи Жан. – Отговорът е: ще отнеме толкова, колкото ти искаш да отнеме…

– А ако решиш да протестираш, става още по-зле – провикна се Дъглас над главата на жена си. Седеше от другата ѝ страна. – Просто трябва да се оставиш на течението…

– Ние вече си научихме урока, нали, скъпи?

– Научихме го по време на първото ни пътуване…

– Трекингът в Хималаите – прекрасно преживяване, нали, Дъги?

– Прекрасно.

– Изключително.

Компанията беше уредила Евелин да пътува заедно със семейство Ейнсли; очевидно политиката беше такава – да събира клиентите в един и същи полет, когато това изобщо е възможно. Евелин почувства облекчение, че толкова бързо успя да завърже познанство, при това с такава приятна двойка. По всичко личеше, че семейство Ейнсли са опитни пътешественици; изглежда, бяха обиколили всички краища на света. Ама че неукротими хора! Даже на шейсет продължавали да кръстосват Европа с кемпера си. В сравнение с тях животът на Евелин изглеждаше скромен и незначителен.

– На следващото идване обиколихме Златния триъгълник – продължи Дъглас. – Делхи, Агра, Джайпур…

– Стигнахме даже до Джайсалмер – обади се жена му. – И то още когато никой не ходеше там…

– На километри навътре в пустинята Тар…

– Сега е пълно с туристически компании и маршрути, естествено, но по онова време това беше доста необикновено пътешествие, нали, Дъги?

– Фантастично. – Той засия срещу Евелин. – Е, човек има само един живот, нали така.

Евелин се канеше да каже, че изглежда, в Индия не е точно така, но не можеше да си спомни подробности от разговора с Бевърли. Пък и звучеше толкова нелепо, че само щеше да стане за смях.

– Двама скитници, това сме ние – каза Жан.

Внезапно Евелин усети липсата на Хю толкова болезнено, че чак дъхът ѝ спря. Засмяното лице на Хю и онова негово ужасно старо сако, с което отказваше да се раздели; обветрената кожа на Хю, докато излизаха с лавиране от пристанището на Чичестър. „Готова ли си, старо момиче?“ Евелин бързо навеждаше глава, когато бом-утлегара се завърти. Той викаше и на Евелин, и на лодката си („Мари-Луиз“) „старо момиче“, и то с еднакво дълбока привързаност. Те двамата с Хю също бяха един вид скитници, вкопчени един в друг сред този объркващ свят, в който децата им се бяха превърнали в непознати хора.

– Трябва ти само отворено съзнание – каза Жан.

– И железен стомах – добави Дъглас.

Това беше един от най-големите страхове на Евелин. Ами ако легне болна от дизентерия или хепатит? Или, не дай боже, коремен тиф! В брошурата имаше и някои здравни съвети – винаги яжте плодовете обелени, пийте само преварена вода – но само при споменаването на проблеми с храносмилането стомахът ѝ направо се обръщаше. Още отсега започваше да се гнуси, макар да беше изяла единствено вечерята, поднесена от „Бритиш Еъруейс“ – пиле по провансалски и ябълков пай.

Когато изрази колебливо страховете си, Дъглас я успокои.

– Не се притеснявай, Евелин. Всички хващат делхийската диария…

– Тя е част от индийското преживяване… – добави жена му.

– Само да им видиш клозетите! И като стана дума, Черната дупка в Калкута…

– Дъг, престани! Стряскаш жената. – Жан се извърна към Евелин. – Не му обръщай внимание. Чувството му за хумор винаги е било чалнато. – После взе да изброява на пръстите на ръката с какво са се запасили. – Таблетки за пречистване на водата, мрежи против насекоми, сенокот…

По някое време Евелин се отнесе. Мислеше си за безопасната стара Британия, която оставаше все по-далеч зад тях, докато се носеха в нощното небе. И там, разбира се, нищо не беше безопасно. Вече се беше убедила в това: съпругът ти, домът ти, парите ти – всичко можеше да ти бъде отнето. Но чак да прелети през целия свят! Самоувереността, с която подписа формуляра за постъпване в пансиона, изумителният прилив на бунтарство – всичко това отдавна се беше изпарило.

– Работата е там, че не съм пътувала много – каза тя. – Откакто мъжът ми почина…

– Ха! Смятай се за късметлийка – каза Жан. – Честно казано, Дъг понякога е по-голяма беля, отколкото утеха – все досажда на хората и им приказва на жаргон, все ме дърпа да видя някаква руина. А на човек понякога му се иска да си отдъхне, не е ли така?

– О, да, аз…

– Но аз не съм и от тия, дето се излежават на плажа, нали, Дъг? Все ни съветват да се установим в Испания, в Португалия или на друго такова място, но там няма какво да правиш, нали? Само си представи група бабички, които седят и плетат – ами ние ще пукнем от скука, нали, скъпи?

Евелин замълча. С това индиректно се намекваше и за нейната възраст. „Но аз не съм бабичка!“, прищя ѝ се да извика. Мислеше си за ръцете на Хю. На нея, естествено, ѝ липсваха също лицето му, гласът му, целият Хю – ароматът на кожата, лаещият смях – но точно сега най-силно ѝ липсваха ръцете му… Показалецът му, който избърсваше пръстта от лицето ѝ, когато се изправеше да опъне гръб след плевенето; ръката му, която пъхаше в нейната нощем, когато се обръщаше в леглото. Понякога двамата преплитаха пръсти като тийнейджъри. Сега копнееше да е до нея, а едрото му тяло да се върти на седалката. Копнежът по него беше толкова силен, че чак гърдите я заболяха.

– Ти как разбра за това място? – попита Жан. – На нас синът ни го предложи – той снима документални филми за Би Би Си.

– Колко хубаво – откликна Евелин. Тъкмо се канеше да каже, че нея пък я е осветлила маникюристката, но в този момент чу гласа на Бевърли в главата си – „Ама че майтап!“ – и си премълча.

– Адам така добре ни познава…

– Това е синът ни…

– И знаеше, че точно това е мястото за нас. Ние винаги сме били авантюристи, нали, Дъг?

Дъглас кимна.

– Въпреки че сложихме кръст на бънджи скоковете.

– Човек е на толкова, на колкото се чувства – каза Жан.

– Младите хора ги тегли към Индия, нали? – каза Евелин. – Тереза, дъщеря ми – може да сте я видели в залата за заминаващи на летището – ходи по разни ашрами. – Тереза, разбира се, отдавна не беше млада. Вече имаше навършени четиридесет и девет. И ако беше родила, децата ѝ досега щяха да са пораснали. При тази мисъл Евелин се почувства някак празна отвътре. – Синът ви има ли деца?

Жан поклати отрицателно глава.

– Той, естествено, излиза с много и толкова мили момичета, но така и не е срещнал своето.

Настана мълчание. Жан затвори очи и потъна в седалката.

По-късно Евелин се опита да поспи, но сърцето ѝ се беше разхлопало. Как ще се справя с ужасиите, които тепърва я чакат, щом дори мисълта за свързващия полет я изпълва със страх? Оттатък се простираше неизвестност – празнота.